към начална страница "военно издателство"
1.6. Международната миграция
Важна тенденция в глобалното демографско развитие е мощният миграционен поток на населението по света. Движението на хора през държавните границите на различните страни е характерно за всички етапи от развитието на човечеството и особено за последните два века, когато то е практически ежедневно явление, а съвременни могъщи държави като САЩ, Канада, Австралия, Нова Зеландия и редица други са създадени главно на основата на мигранти.
Хората, които напускат родината си, се наричат емигранти, а онези, които търсят възможности да устроят живота си в друга държава са имигранти. Още през 1901 г. се правят опити да се унифицират стандартите по отношение на международното преместване на хора. Това не е постигнато и досега съществуват различни виждания по основните определения. Така например според законодателството на Русия под „имигрант“ се разбира гражданин на друга държава, пристигнал в страната, за да работи или да се учи, както и хората, които го придружават. За имигранти не се смятат онези, чийто срок на обучение е по-малък от 17 месеца. В Япония за имигранти смятат граждани на страната или чужденци, пристигнали от чужбина. В САЩ под имигранти разбират, чужденци, допуснати законно на територията на страната с цел постоянно да живеят в нея. Подобно е разбирането по този въпрос за страните от Европейския съюз и в България.
Сериозни трудности при изследването на международната миграция възникват и във връзка с достоверността на данните за потоците от хора. Експертите от ООН разчитат на три основни източника: преброяването на населението в отделните държави, граничния контрол и гражданската регистрация на хората, свързана с издаването на документи за самоличност, жилищна регистрация и др. Като най-правдива се смята статистиката, получена от периодичните преброявания на населението.
Веднага трябва да се посочи, че изследването на действителното състояние на имиграцията е много трудно осъществимо, защото в различните страни действа различно законодателство за получаване на гражданство и натурализация на имигрантското население. По тази причина е много трудно да се каже от кой момент имигрантите престават да бъдат третирани като такива и стават пълноправни граждани на съответната страна. Ето защо се придържаме основно към статистиката на изследователите от ООН, Международната бежанска организация и другите авторитетни международни институции.
Според дълготрайността на престоя на имигрантите се различават следните видове международна миграция: постоянна, когато хората са напуснали своята родина и окончателно се заселват в друга държава; временна – в случаите, когато престоят на чужденците в една страна е ограничен до шест години във връзка с договор или друг ангажимент, поет към изпращащата държава; сезонна – обикновено в рамките на един сезон от годината, когато се намира подходяща работа, главно в сферата на селското стопанство, туризма и други сезонни дейности; ежедневна – много характерна за крайграничните региони, когато хората ежедневно или ежеседмично пътуват, за да работят в съседни страни. Последният вид миграция е типичен за високоразвитите държави (САЩ, Канада, западноевропейските страни и др.), където границите могат да бъдат преминавани безпрепятствено.
По своята законност международната миграция е легална и нелегална. Връзката мужду тях е непосредствена, защото е обичайна практика легално напускащи страната си хора, като туристи, на гости или под друга легална форма, впоследствие незаконно да останат, за да живеят и да работят на територията на друга държава.
Съществува и един друг вид миграция – принудителната, когато главно по политически причини хората нямат друга възможност да запазят живота си, освен да потърсят спасение зад граница. Последният вид международна миграция е бежанската. Най-често тя се свързва с военни действия, авторитарни политически режими, тежки хуманитарни и екологични кризи, породени от природни бедствия и други.
Различните видове международна миграция са относително условни и взаимносвързани. Онова, което определя облика на съвременната миграция, са нейният постоянен характер, неизбежност, необратимост, нарастване на броя на имигрантите и изключително трудно кантролиране на процесите на международното движение на хората. Официалните данни показват, че в наше време над 175 милиона души живеят постоянно извън своята родина. Като правило това движение се насочва от изостаналите региони на света към развитите и високоразвитите страни. Голямата част от хората предпочитат Западна Европа, където имигрантите са около 56 милиона, Северна Америка – близо 41 милиона. Фактически всеки 10-и гражданин на развитите страни е пришълец.
Подобна картина на преселване от слаборазвитите към ускорено развиващите се страни се забелязва и в Азия. Броят на мигрантите там е от порядъка на 50 милиона души.
В последното десетилетие много бързо нараства и броят на бежанците. По данни на Женевския офис на Международната организация за бежанците в началото на новия век те са около 16 милиона души. Най-голямата част от тях (9 милиона) са намерили убежище в държавите от азиатския континент, 4 милиона са в Африка и около 3 милиона са разселилите се в развитите западноевропейски страни и Северна Америка.
За разлика от имигрантите бежанците имат особен статут, който е определен ог специалната Женевска конвенция от 1951 г. Съгласно този международноправен акт „бежанец е лице, което поради основателни опасения от преследване по причини на раса, религия, националност, принадлежност към социална група или политически убеждения се намира извън страната, чийто гражданин то е, и не може да се ползва от такава закрила, поради тези опасения или, бидейки без гражданство и намирайки се извън страната на своето предишно, обичайно местоживеене в резултат на подобни събития, не може да се завърне ил, поради такива опасени, не желае да се завърне в нея“.
Основна роля в съвременните миграционни процеси има трудовата миграция, която повсеместно се разраства. Хората непрекъснато търсят възможност за по-добра икономическа реализация там, където условията на живот и труд са по-добри и заплащането по-високо.
По експертни оценки към 1960 г. трудови мигранти са не повече от 3,2 милиона души, а към 1993 г. вече са 30 милиона, за да достигнат само за последните няколко години посочените по-горе високи равнища.
Основен източник на мигранти в миналото е Европа, като нейните граждани се преселват предимно в Америка. Например за периода от 1815 г. до 1900 г. от Великобритания емигрират близо 13 милиона души, като над 65 % от тях се заселват в САЩ, 15 % в Канада, 11 % в Австралия, 5 % в Южна Америка. През същия период на второ място по мигранти е Германия с около 5 милиона емигранти предимно за САЩ, Бразилия и други страни от американския континент. След тях по численост са имигрантите от Италия, Испания, Португалия, Китай и Индия.
Бурното икономическо развитие на САЩ, Канада и Австралия през 50-те и 70-те години на миналия век са основната причина именно тези страни да се превърнат в главни притегателни центрове на международна миграция.
Днес ситуацията е променена. На всеки от континентите има една или група високоразвити или развиващи се с бързи темпове страни, които стават център на съвременната международна миграция. Броят на мигрантите непрекъснато расте. Обикновена практика е, когато главата на семейството се устрои на работа в някоя от развитите страни, да потърси начин неговото семейство или други сродници да го последват. По линия на възможностите за събиране на разделените семейства или по друг законен или незаконен начин непрекъснато прииждат нови и нови имигранти. През 1995 г. делът на чужденците в общата численост на населението на Швейцария е вече 18,9 %, на Белгия – 9%, Германия 8,8 %, Холандия – 5 %, и продължават да нарастват.
От началото на 90-те години на ХХ век Старият континент и главно високоразвитите страни от Европейския съюз се превръщат в основен приемник на мигриращо население. Ако през 1950 г. имигрантите в западноевропейските страни са 5 милиона, през 1990 г. чужденците и техните семейства в тези страни са около 17 милиона, а в началото на ХХI век те са над 56 милиона души. Днес, когато човек наблюдава големите градски центрове на високоразвитите западноевропейски страни, често се чуди къде са местните французи, белгийци, холандци, немци и прочие, защото на всяка крачка среща хора, носещи нескриваните белези на друга етническа принадлежност, различна от тази на местното население. В същото време статистиката отчита не много висок процент на имигрантите в тези страни. Така например по последните проучвания на Evrostat на база 1998 г. в Германия те са 7365 833 души, или около 9 % от цялото население. За другите големи западни държави те са съответно: Франция – 3 596 602, или 6 % ; Англия – 2 121 000, или 4 %; Италия – 884 555, или 2 %; Испания – 609 813, или 1,5 %.
Тази очевидна разлика между действителното състояние на чужденците в западноевропейските страни и равнището на имиграция може да се обясни с факта, че голяма част от роденото зад границите на съответните държави население вече е получило гражданство, постепенно се е натурализирало и за статистиката то е неотменна част от мажоритарната нация. В същото време тези статистики не могат да уловят точния брой на нелегално пребиваващите в съответните държави.
По-обективна е оценката за състоянието на имиграцията чрез средногодишния нетен коефициент на миграция (броят на мигрантите на 1000 души от населението). За високоразвитите западни държави той е само с положителен знак – те главно приемат имигранти. По данни от 2003 г. тези коефициенти в промили ,са както следва: за Франция – 0,66; Германия – 2,18; Великобритания – 2,2; Италия – 2,07; Испания – 0,99; Белгия – 0,97.
Наред с икономически най-развитите западни държави подобен процес на нарастване на имигрантското население се наблюдава през 70-те години на ХХ век и в страните от Персийския залив. Бурното икономическо развитие, свързано с производството, преработката и транспортирането на петрол и петролни продукти, става причина в държави като Обединените Арабски Емирства, Саудитска Арабия, Кувейт и някои по-малки съседни страни трудовата имиграция да нарасне десетки пъти. Дори се стига до парадоксалната демографска и икономическа ситуация, когато в началото на 90-те години на ХХ век близо 70 % от работната сила на изброените държави да се формира за сметка на чуждо, имигрантско население.
В Южна Америка като центрове на миграцията се обособяват Аржентина, Венецуела и Бразилия. Броят на чужденците там за кратко време достига 8 милиона души. В Югоизточна Азия притегателен център за трудовата миграция са високоразвитите страни като Хонконг, Сингапур и Япония.
В Африка страните най-предпочитани от трудовата миграция са Южноафриканската република и Кот ди Вуар. Характерна с високите си стойности на имигранти държава е Израел.
Естествен източник на миграция са слаборазвитите страни и тези, които изпитват сериозни икономически трудности. За Европа това са бившите социалистически държави, за Азия – главно Индия, Пакистан, Виетнам, за Африка – Мароко, Алжир, Тунис, Мали, Чад, Мозамбик и др. Практически в огромната част от света много хора желаят да напуснат страните си и ако това не става, то една от сериозните причини е липсата на средства за пътуване и легална възможност за пребиваване в чужди страни, което поражда нелегалната миграция. Това са лицата, които нелегално пресичат границата или в качеството си на туристи пристигат в някоя страна и впоследствие намират начин и устройват живота си без необходимите документи. Статистиката показва, че ежегодно 1 милион мексиканци нелегално преминават границата на САЩ. Като цяло броят на нелегалните имигранти непрекъснато расте, независимо че е практически невъзможно да се определи дори с приблизителна точност тяхното количество. Особено осезателно е това нарастване от втората половина на 70-те години на ХХ век. В САЩ например нелегално пребиваващите в страната се изчисляват между 2 и 15 милиона, в Западна Европа те варират от 1,3 до 5 милиона, в Япония те са между 300 хиляди и 1 милион души. По официални данни общият брой на нелегалните мигранти в края на миналия век е около 30 милиона души.
Причините за мощният миграционен поток са разнообразни. Без да влизаме в подробности, най-важните от тях могат да се систематизират в няколко групи:
На първо място съвременната миграция е следствие от растящата глобализация, ускорената интернационализация на производството, разпределението и пазарите на труда.
Много важна причина за този миграционен поток са качествено новата международна среда в Европа. В резултат от рухването на „желязната завеса“ и падането на тоталитарните режими в редица източноевропейски държави, което създава дух на демокрация и сътрудничество, пътуването на гражданите от Източна Европа на Запад стана възможно и свободно.
Съвременните трудности на прехода към пазарна икономика в голямата част от държавите в Източна Европа, войните в бивша Югославия, ниският стандарт на живот и други са в основата на желанието на много хора от бившите социалистически страни да потърсят своята реализация във високоразвитите държави.
Важна причина за съвременния миграционен поток е обстоятелството, че приемащите държави имат потребност от допълнителна работна ръка и либерализират, доколкото имат нужда, своето законодателство, позволявайки притока на нови хора. В същото време демографският взрив, безработицата и отчаянието от бедността в развиващите се страни предизвиква огромен излишък от работна ръка и желание да се напусне собствената страна. Този процес се улеснява от съвременното развитие на системата на образование и чуждоезиково обучение. Те дават квалификация на много хора от третия свият и възможност да се придобият умения за нормална адаптация към изискваната на пазара на труда в развитите страни.
Причините за миграцията могат да се открият и в чисто политически явления, като неспазване на основните политически права и свободи на хората, политическа дискриминация и сагрегация. Най-често те са резултат от съществуването на авторитарни политически режими в страни от третия свят, верска и етническа нетърпимост, войни и др.
Международната миграция има дълбоки последици както за приемащите държави, така и за онези, които са източници на миграционния поток. Миграцията на населението играе важна роля в демографското развитие на отделните държави и региони по света. Населението на почти всички държави, приемащи имигранти, нараства единствено за сметка на миграционния прираст. Това се отнася с особена сила за страните с малък демографски потенциал – Израел, Кувейт, Канада. Същото важи и за западноевропейските страни и САЩ. Заедно с преместването на население от бедните и слаборазвитите в по-богатите и развити страни се осъществява и процес на депопулация. В миналото това се случва с държави като Гърция, Португалия, Ирландия. Понастоящем депопулацията става съдба на почти всички бивши социалистически страни от Централна и Източна Европа и от Русия. Тенденцията за намаляване на раждаемостта, остаряването и общият спад в количеството на гражданите е много характерна и за високоразвитите общества. Раждаемостта в САЩ, Япония и почти всички европейски страни отдавна е паднала под равнището на обикновеното възпроизводство. Така например годишният демографския прираст на САЩ се постига единствено за сметка на имигрантите от Азия, Африка и Латинска Америка. Тази международна миграция влияе не само на динамиката в ръста на населението в тези държави, но оказва и дълбоко въздействие върху неговата възрастово-полова структура, защото миграцията обхваща предимно хората в трудоспособна и млада възраст.
На практика трудовата миграция от развиващите се страни не оказва влияние върху процесите на демографско възпроизводство в тези държави. В същото време за приемащите държави този процес се оказва от особено значение за решаването на сложните демографски проблеми.
Съгласно прогнозите на ООН ръстът на раждаемост в западноевропейските страни, САЩ и Канада може да бъде свързан не само с повишаване на раждаемостта в приемащите емигранти страни, но и с прякото увеличаване на броя на имигрантите в тях. Това се основава на факта, че навсякъде по света мигрантите от третия свят носят белезите на модела на многодетните семейства. Впоследствие, когато заживеят постоянно в приемащите страни, те най-често коригират демографското си поведение съобразно със стандартите на държавата домакин.
Международната миграция на населението има изключително сериозни икономически изгоди както за приемащите, така и за изпращащите мигранти държави.
Целенасочената миграционна политика на високоразвитите индустриални държави, която предполага приемането в тях на чужди граждани, не е проява на алтруизъм или някакъв друг хуманен акт. Тази политика не може да реши нито проблемите с бедността, нито тези с пренаселваното на страните от третия свят. Тя не решава въпросите на етническото противопоставяне в бивша Югославия, не урежда въпросите, свързани с правата на кюрдите в Турция, нито дълбоките социално-икономически проблеми на прехода от планова към пазарна икономика в бившите социалистически държави. Миграционната политика на всички приемащи страни има една-единствена цел – да защитават икономическите, демографските и политическите интереси на собствената държава.
В перспектива, в условията на стареене на населението в САЩ, Европа и Япония и увеличаване броя на хората в пенсионна възраст, социалните фондове и икономиките на тези страни предстои да изживеят сериозни трудности.
Сега вече е трудно да си представим цели отрасли от индустрията и услугите без участието предимно на имигранти. На практика гражданите на високоразвитите страни почти не участват в производства, изискващи тежък физически труд и ниска квалификация. Почти е невъзможно е да се срещне местен жител на високоразвита страна, който да работи като обикновен изпълнител в сферата на чистотата, жилищното строителство, изграждането на транспортни мрежи и много други непривлекателни дейности. Те вече не са приоритет, а изцяло се заемат от имигранти.
Често пъти притокът на чуждестранни работници в най-динамичните сектори на икономиката на индустриалните държави води не само до нарастване на тяхната квалификация, но и до социалната адаптация и интеграцията на тези хора в обществата на приемащите страни. По този начин като цяло човечеството печели от миграцията на работна сила, нараства съвкупният обем на световното производство за сметка на преразпределението между държавите и по-ефективното използване на човешките ресурси. Тези печалби обаче реализират главно развитите страни.
Бъдещото икономическо развитие ще стимулира индустриалните държави за приемането на нова имигрантска работна сила, която ще е един от главните фактори на икономическия растеж. По някои предварителни прогнози към средата на новия век само Европа ще се наложи да приема под формата на имигранти повече от половината от годишния световен демографски прираст.
Особено чувствителни за приемащите страни са ползите от т.нар. интелектуална имиграция, известна още като „изтичане на мозъци“ и „интелектуален вампиризъм“. Това са преди всичко висококвалифицирани учени и специалисти, които напускат своите държави поради липсата на материално и морално признание за своя труд. На Запад тези хора разчитат на високо възнаграждение, много по-добри условия за творчество и усъвършенстване, добре обзаведени лаборатории за изследователска дейност, комфортен бит, по-широки граждански права и демократични свободи. Подобни хора лесно намират прием навсякъде, където се чувства нужда от висококвалифицирани служители и учени. Определено може да се каже, че най-добре успяват да се реализират специалистите в сферите на високите технологии и специалните производства. За повечето специалисти от областта на хуманитарните и инженерните науки реализацията е много трудна и най-често невъзможна. Икономическите изгоди от приема на високо подготвени имигрантски кадри ще бъде по-образен ако посочим, че дори и по най-скромните разчети САЩ са спечелили от тях през последния четвърт век повече от 15 милиарда долара. За същия период печалбите, придобити от използването на имигратския интелектуален труд в Канада са нараснали повече от 7 пъти, във Великобритания повече от 3 пъти в сравнение със средствата, които се отпускат за развитие на страните от Третия свят.
Миграционните процеси са от изключителна важност и за страните – донори на имигранти. Преди всичко държавите – източници на емигранти получават своеобразна „отплата“ от експорта на работна сила. Най-често това е под формата на парични преводи, които емигрантите изпращат, за да подпомогнат живота на своите близки в родината си. Тези суми стимулират развитието на икономиката на страните-донори и подобряват състоянието на техните валутни резерви.
В условията на дълбока икономическа криза за страните от третия свят и бившите социалистически държави в преход, експортът на работна ръка спомага за снижаване на равнището на безработицата, подобряване на платежния баланс, намаляване на тежестите върху социално-осигурителната система и др.
Колкото и незначителни да изглеждат, тези парични преводи са от жизнена важност за редица държави от глобалния Юг, а така също и за източноевропейските страни. В повечето случаи те се явяват като важен дял от икономиката, и по-специално от паричните потоци на тези държави. Впечатляващ пример в това отношение са Западният бряг на р. Йордан и ивицата Газа, Йордания, Йемен, Лесото, където идващите отвън заработени парични суми са от 10 до 50 % от брутния вътрешен продукт на страните. В по-големите държави тези проценти са сравнително по-ниски, но получените по този начин финансови средства са съпоставими с доходите от експорта. Така е в Бангладеш, Буркина Фасо, Египет, Малави, Мароко, Пакистан, Судан, Шри Ланка, Турция и Ямайка.
Експортът на неквалифицирана работна сила е безспорно в интерес на държавите, източници на имигранти. Не по този начин стои въпросът с висококвалифицираните инженерно-технически кадри и другите видове „интелектуална миграция“. В този случай загубите за страните донори са много значими, защото те губят инвестициите, направени в образованието и усъвършенстването на тези специалисти. Пазарът на труда губи „соковете“ на работната си сила, интелектуалния елит, творческия потенциал, който е основата и залогът за развитието на родната икономика в условията на съвременната научно-техническата революция. По тази начин страните, губещи интелектуалния си потенциал, още повече утежняват своето положение и перспективите си за бъдещ просперитет.
Все по-ярко се очертава дилемата пред световните бизнессреди: да се съдейства за ускорената емиграция на работна сила или да се развива вариантът износ на капитали и производства. Що се отнася до висококвалифицираната работна ръка, главно в сферата на информационните технологии, въпросът може да се смята за решен в полза на мигриращите, независимо че страните – източник на миграция, губят ценен национален капитал. Голямата част от мигрантите обаче са хора с ниска квалификация или без такава, поради което те обикновено се насочват към заетост в сферата на услугите и в селското стопанство, а не в сферата на промишлеността. При наложилото се понастоящем равнище на заплащане на този вид труд и при съществуващите цени на транспорта се оказва икономически целесъобразно и изгодно да се изнасят капитали, технологии и производства. Подобна политика има важен ефект и за развиващите се страни. Тя ускорява тяхното икономическо развитие и задържа процесите на миграция на населението.
Промените в световното стопанство в условията на глобализация през последните десетилетия водят до това, че голяма част от компонентите на производството – финансови ресурси, производствено оборудване, суровини, информационни ресурси и науката, се преместват бързо от страна в страна. В същото време работната сила не е така мобилна. Затова количествените параметри и качествените характеристики на мигриращото население – демографски, образователни, културни, се превръщат във важно ограничение или напротив – в стимулиращ фактор за множество нови процеси в световното стопанство.
Наред с икономическите и демографските предимства на миграционната вълна не са за подценяване и сериозните проблеми, които възникват в следствие на нея пред сигурността и традиционния законов ред в редица развити държави. Особена актуалност придобива този въпрос след атентатите в САЩ от 11 септември 2001 г. и вълната от тероризъм които предизвикаха коренни промени в традиционните схващания за войната и мира. Не е тайна, че най-често имигрантите са „рисковото“ население, в средите на което са възможни терористични и екстремистки прояви. Колкото и да се натрапва, че тероризмът няма националност, религия и политическа принадлежност, всепризнат факт е, че там, където имигрантското население е по-голяма маса, опасностите от терористични актове са значително по-големи в сравнение със страните с хомогенно население.
Практиката показва, че когато броят на мигрантите от една и съща страна нарасне достатъчно, те престават да се съобразяват с установения ред и законност в приемащата държавата и в рамките на своята общност формират специфично поведение и организация на живот. Чести са случаите, когато се изгражда културна, образователна и дори политическа хомогенност с претенции за адекватно участие в политическия, икономическия и културен живот на приемащите държави.
Днес, когато светът е настръхнал от ежедневните терористични изстъпления в Близкия и Средния изток, а опасностите от предстоящи терористични атаки съпътстват всеки по-голям християнски празник, отношението към имигрантите търпи сериозни промени. Засилват се мерките за сигурност на летищата, морските и сухопътните транспортни възли. Повишава се вниманието на органите на реда към имигрантите и другите чужденци, които се смятат за най-рискови по отношение на вътрешната сигурност на приемащите страни. Напоследък учените и политиците все повече са склонни да дават утвърдителен отговор на въпроса „Превръща ли се в проблем на сигурността притокът на имигранти
Основанията за това е преди всичко обективната реалност в развитите западни държави и главно в САЩ, където известният професор Чарлз Труксило, преподавател в университета в Ню Мексико, твърди, че откъсването на югозападния регион на САЩ в резултат от преобладаването на испаноговорящо население там е неизбежен. Най-вероятно това откъсване ще се извърши чрез избори. В подкрепа на тази теза е статистиката, която показва, че около 58,5 % от 35,3 милиона имигранти в САЩ са испаноезични и огромната част от тях обитават Югозападните американски щати. Резултатите от преброяването през 2000 г. свидетелстват, че за последното десетилетие населението на Калифорния е нараснало с 14%. През същия период испаноговорящите в щата са се увеличили с 43 %, като огромната част от тях са имигранти от Мексико – между 70 и 80 на сто. Близо половината от населението на Лос Анжелис са испаноговорящи. Пресмятанията на статистиците сочат, че в обозримо бъдеще – към 2018 г., това население ще преобладава в щата Калифорния, а през 2028 г. ще доминира в цялата държава и в следващите десетилетия именно то ще бъде мажоритарното население на САЩ.
Бившият министър на здравеопазването и социалното развитие на щата Калифорния Марио Обледо е още по-краен. Той твърди, че в следващите 5–10 години испаноезичното население в щата ще преобладава и препоръчва на американците, ако не обичат мексиканците – „да си се върнат в Европа“.
По повод мексиканската инвазия в САЩ световноизвестният професор от Харвардския университет и общопризнат капацитет в сферата на политически науки Самюел Хънтингтън твърди, че мексиканската имиграция е „много специална“. Тя има пет основни характерни черти: непосредствена близост, многолюдност, незаконност, концентираност в Югозападните региони и постоянство на високата имиграция. Той пише: „ Напоследък граничните служби на страната ни ежегодно залавят по около един милион мексиканци, опитващи се незаконно да влязат в САЩ. Ако един милион мексикански войници направят опит да пресекат границата ни, това ще се смята за най-сериозната заплаха за националната сигурност на страната и ще се реагира по съответния категоричен начин. Прииждането на един милион мексикански граждани би трябвало да бъде съпоставима заплаха за социалната сигурност на САЩ и американците са длъжни да реагират по адекватен начин. Мексиканската имиграция е уникална, тревожна и придобиваща все по-застрашителни размери като най-сериозно предизвикателство за американската културна цялост, национална идентичност и бъдещето на нашата страна.“
Чернокожият професор по политически науки от университета в Сан Хосе, Коби Харис е още по-краен. Според него „Случаят Косово“ може да сполети и Америка... това е очевидно“.
Дали тези пророчества ще се сбъднат, е много трудно да се каже, но истината е, че те все повече ангажират вниманието на западните общества, които в последните години открито заявяват желанието си да ограничат достъпа на имигранти.
В редица западноевропейски държави се водят разгорещени дебати за ограничаване на имиграцията. Търсят се удачни решения за създаване на необходимите механизми за постепенната адаптация и социализация на вече приетите мигранти и пълноценното им включване в живота на съответната страна. В САЩ президентът Джорш Буш обещава легализация на работещите незаконно имигранти. Вероятната причина за това отново са спокойствието и сигурността на хората. Легално пребиваващите и работещите чужденци ще имат редовни документи, придружени от съответните регистрации, ще си плащат данъците, ще станат редовни граждани и вероятно по-лесно ще се приобщят към ценностите на американското общество.
Масовото заселване на чужденци в страните от Западна Европа и Северна Америка все по-често тревожи властите и гражданите на развитите държави. В същото време обаче те не са склонни да пренебрегват сериозните икономически изгоди, които получават в резултат на международната миграция. Съгласно проучванията на ООН, обхващащи между 150 и 190 държави в периода от 70-те до 90-те години на ХХ век, много от страните признават нарастващия ръст и значение на миграцията. Това признаване варира в широките граници от 5–6 до 21–23 %. От друга страна, редица правителства в развитите западни държави са категорични, че биха желали до ограничат притока на емигранти в собствените си държави. Само за последното десетилетие техният брой нараства от 6 до 35 %, което е сериозен показател, че обществеността в много от развитите западни държави не желае да се приемат повече имигранти. Главната причина за това е осъзнатата опасност за своята вътрешнополитическа, социална и етническа сигурност.
Независимо от това, дали желаят или не, нарастването на имиграцията неминуемо ще продължава, защото каквото и да твърдят гражданите на развитите страни, нуждите на икономиката, на пазара на труда, неизбежно ще налага прием на нови хора. Нещо повече. Съществуващите демографски тенденции сред западните общества показват, че единствено чрез приема на чужденци може да се гарантира тяхното благополучие.
Дали самото нарастване на имигрантското население е проблем на сигурността, е трудно да се определи, но със сигурност може да се каже, че неравноправният статут, маргинализацията и превръщането на милиони хора в социални аутсайдери може да се окаже много сериозен политически въпрос.
Енергията на отчаянието и безизходицата, породени от бедността, безперспективността и несигурността в бъдещето могат да доведат до тежки изпитания за реда и сигурността. Дори и в най-богатите държави имигрантите винаги са сред бедните, ниско образовани и онеправдани хора. Статистиката сочи, че навсякъде по света имигрантите, които имат изключителен дял в създаването на богатствата и имат чувствителен принос за благоденствието на западните общества, живеят най-оскъдно и притеснено.
В благоденстващата и богата Америка имигантското население е в пъти по-нископлатено и бедно в сравнение с останалите граждани на страната. Езиковата бариера, бедността и нуждата да се работи, а не да се повишава квалификацията, е причина за ниската степен на образование сред значителни емигрантски маси във всички развити държави. Така например в щата Калифорния половината от главите на имигрантските семейства нямат завършено средно образование. Именно сред тях нормите на бедност са най-високи. Изследванията на градската беднота в градове като Лондон, Париж и други западноевропейски столици показват, че огромната част от бедното население са именно имигрантите и главно тези от третия свят. Близо 73 % от живеещите в бедност жители на Лондон са имигранти, дошли от Пакистан, Бангладеш и черна Африка. Логично е при тази бедност процентът на престъпност и криминални прояви сред тези хора да е много по-голям, отколкото сред останалите членове на обществото. Това води до прояви на екстремизъм, ксенофобия и реална заплаха за вътрешната сигурност на всяка от държавите с голям процент имигрантско население. Голяма част от изследователите приемат, че миграцията от Юга към Севера и от Изток на Запад е един от първите признаци на демографската преса на слаборазвитите региони над западната цивилизация. Независимо от демографските и икономическите изгоди, които имиграцията осигурява за приемащите страни, в обозримо бъдеще ще се заложи на стабилизирането, на сигурността. Това ще доведе до нови ограничения за прием на мигранати и до активизиране на политиката, насочена към социализацията и адаптацията на живеещите в западните общества чужденци.
Захлаха за сигурността ли са съвременните демографски, тенденции или те по-скоро са плод на прибързани оценки на политици и учени от развитите западни държави?
Трудно е да се даде еднозначен отговор на този въпрос. В последните десетилетия бързато нарастване на населението по света осигури много сериозен интерес към демографската проблематика. Има достатъчно основаниея както за положителен, така и за отрицателен отговор.
За хората от развитите западни общества на пръв поглед „демографският взрив“ не съществува или ако го има, то той е предимно плот на научните търсения на ограничен кръг от специалисти или на любителите на „аритметиката с големи цифри“. Това е така, защото множество от проблемите, свързани с въздействието на ръста на населението върху начина на живот, околната среда, оцеляването и сигурността досега се проявяват предимно на национално равнище и почти никога на глобално. В развитата и материално осигурана част на света съвременните демографски тенденции са запалаха дотолкова, доколкото застаряването на населението, ниските нива на раждаемост, ограничаването на трудовите ресурси, растящата урбаницзация могат да създадат реална опасност за сигурността на западните зържави, разбирана като нарушаване на интересите на обществото и тяхната надеждност за прогресивно развитие. Важен елемент от реалните заплахи може да се окаже и прекомерно и трудно контурлируемо нарастване на имиграцията, която е в състояние да застраши културната идентичност и материалното благополучие на западните общества.
От друга страна, на национално ниво демографските проблеми сред развитите западни общества могат да се смятат за силно преувеличени. На съвременния етап те се развиват достатъчно успешно и съумяват да се справят както с въпросите на имиграцията, така и с тези, породени от демографските особености в развитието на собственото си население. Най-често проблемите на тези общества са не грижата от прекомерното нарастване, а тъкмо обратното – страхът, че населението в страната намалява и раждаемостта е силно занижена. В тях не съществува въпросът с изхранването и водата, с медицинското осигуряване и задоволяването на жилищните нужди на хората в градовете. Засега успешно се решава и проблемът със социалното осигуряване на възрастното население.
За страните, където бързото нарастване на хората продължава, националното ниво на проява на демографските заплахи е жизненоважен екзистанциален въпрос. В множество африкански страни на юг от Сахара, а така също в редица азиатски държави демографските процеси и главно демографският „взрив“ са проблем за изхранването и оцеляването на огромната част от хората в тези страни.
Във все по-глобалния съврменен свят националаните демографски проблеми надхвърлят рамките на отделните държави и региони и постепенно се превръщат в проблеми на цялото човечество. Дестабилизиращият потенциал на динамиката в нарастването на населението, потребността от осигуряване на храна, подслон, възможности за социална реализация и защита на човешкия живот може да се превърне в сериозен глобален въпрос на сигурността.
към начална страница "военно издателство"