към начална страница "военно издателство"

към читалня

към съдържание

3.1. Демографският потенциал на българската държава

Историческата наука разполага с достатъчно сведения, които показват, че до падането на българската държава под турска власт в края на ХIV век българското население е около 1,2 милиона души. Османското завоевание слага край на нормалното демографско развитие на българите. През ХV век в резултат от избиването на множеството хора по време на окончателното ликвидиране на българската държавност, на последвалите изселвания, на масовата ислямизация, на отвличането в робство и епидемиите настъпва истински демографски срив. По това време българите губят около 40 % от своето население и към края на века приблизителният брой на населението по българските земи е около 950 хиляди души. Преобладаващата част от тях – около 860 хиляди, са християни, с ярко оформено българско етническо самосъзнание и народностно име и други, около 90 хиляди, предимно мюсюлмани.

В началните десетилетия на робството българският народ преживява мъчителна ерозия, изразяваща се във физическо разпиляване и духовно обезличаване. От монолитната българска етническа група посредством принудителна и „доброволна“ ислямизация, избиване и изселване се откъсва значителен човешки потенциал. Според професор Христо Гандев само в последното столетие до освобождението на България са били убити над 200 000 души, а са емигрирали над 600 000 етнически българи. Именно през този период се формира и българската диаспора в Бесарабия, Крим, Банат и други райони.

До края на ХVII век българите са почти напълно забравени от света. Политическите среди в цивилизована Европа и в Русия не се интересуват от тях, а само отделни учени споменават, че някога на Балканите са живеели и такива хора. Но вместо да изчезнат завинаги, както се случва с множество народности по света, българите сякаш възкръсват като птицата Феникс и през 70-те години на ХIХ век те вече наброяват около 5 милиона души. Нещо повече, тяхното съществуване като отделна и най-голяма в количествено отношение етническа общност се признава от всички политици и учени, занимаващи се по онова време с балканските проблеми. Тази безспорна констатация намира най-ярък израз в документите на Високата порта, свързани с признаването на самостоятелната българската църква и учредяването на Българската екзархия през 1870 г.

Българските учени са категорични, че този своеобразен демографски феномен е плод на изключителната устойчивост, жизненост и инстинкт за самосъхранение на българите. В борбата за оцеляване във вековете на робството българите намират подходящите защитни механизми. Това са главно високият темп на раждаемост, трудолюбие, стремеж към икономически просперитет и модерна, светска просвета.

Посочените фактори действат в своята съвкупност, но първо-степенно значение има раждаемостта, нарастващото физическо възпроизводство на българското население. По този начин въпреки непрекъснатата загуба на големи маси от населението българите нарастват в количествено отношение. Това не могат да променят нито изселническите потоци на хиляди хора след опустошителните войни и множеството въстания срещу османските нашественици, нито системните помохамеданчвания в огромни райони, физическото изтребление, кърджалийските погроми и опустошения, нито дори епидемиите и примитивните условия на живот. Изследователите на възрожденската епоха са категорични в оценката си, че „българското възрожденско землище се превръща сякаш в инкубатор, който бълва непрекъснато нови и нови хора“.

Именно този естествен прираст е разковничето, което спасява българите от изчезване. Възрожденското българско семейство обичайно има около 5–6 деца. В следосвобожденска България тази демографска тенденция постепенно се променя.

В периода след възстановяването на българската държава след 1878 г. българската етническа общност на Балканите е над 6 милиона души. Само половината от тях населяват днешните политически граници на страната, а останалите са в съседни държави, като те са най-много във Вардарска и Егейска Македония, Турция, Румъния и др. Този факт изостря българския национален въпрос и става причина за участието на страната в четири войни и множество въстания до средата на ХХ век. Те пък от своя страна водят до нови човешки загуби (около 200 000 убити и над 300 000 осакатени) и изселване на още близо 900 000 души от България през периода 1880–1948 г.

Постепенно репродуктивните нагласи на българското население се променят. В продължение на десетки години нашата страна е сред групата от държави с относително стабилен естествен прираст на населението, главно за сметка на високата раждаемост и сравнително ниското ниво на смъртност. От средата на 50-те години на ХХ в. започват постепенната депопулация и обостряне на демографските проблеми.

Инерционното действие на депресивните демографски процеси, протекли през следващите десетилетия, в наше време преминават в качествено ново състояние – България е в състояние на тежка демографска криза, която носи всички белези на очертаващата се бъдеща демографска катастрофа.

През последното десетилетие по-най-категоричен начин се налага тенденцията за ускорено намаляване на абсолютния брой на българските граждани. Резултатите от последното преброяване през март 2001 г.показват категорично мрачните демографски тенденции. Преброяването отчита, че общият брой на населението на страната е 7 977 646 души. Това означава, че само в рамките на двете последни преброявания между 1992 и 2001 г. то се е стопило с около половин милион души. Специалистите са на мнение, че това е един печален рекорд, защото при предишното преброяване в България са живеели 8 487 317 души. Съпоставката с 1985 г. е още по-тревожна, защото тогава сме били с близо милион повече.

Най-новите данни на националната статистика от 2002 г. още по-убедително разкриват тенденцията към „стопяване“ на българското население, защото според тях броят на населението е вече 7 870 000 души. По сведения на авторитетното международно издание „World factbook“, към юни 2003 г. българите допълнително се редуцират до 7 537 929 души.

Според изчисленията средногодишното снижаване на броя на българските граждани след 1988 г. е около 0,96 % средногодишно. В сравнение с общите депресивни темпове, характерни за народите от глобалния Север, българите поставят своеобразен рекорд, защото изпреварват всички останали държави. По данни на специалистите от ООН за 2003 г. пред България е единствено Латвия. (Приложение 14 и 15.)

Много и различни са причините за съвременната демографска ситуация. Демократичните промени след 1989 г. са не толкова причина, колкото социален катализатор, отприщващ действието на негативните демографски тенденции, започнали далеч преди това. Съвременната демографска картина е логично следствие на „вътрешните“ еволюционни изменения във възпроизводството на населението.

Ако през периода 1986–1992 г. намаляването на населението с около 480 хиляди души се обяснява предимно с процесите на международна миграция, сега причините са други. Намаляването на българите в последните няколко години е породено от дълбоки и трудно обратими процеси. Напусналите страната през този период са около 172 000 души, а останалата част от намаляването се дължи на отрицателния естествен прираст.

Българите се „топят“ с неотслабващи темпове. За посочения период починалите са с 337 хиляди повече от новородените и тази тенденция придобива устойчив и протяжен във времето характер. Данните от Таблица 10 красноречиво илюстрират дълбочината на депресивните демографски процеси.

Таблица 10

Брой на населението в България, регистрирано от досега извършените преброявания

Година	Общо	Мъже	Жени	В града	В селата
1900	3 744 283	1 909 567	1 834 716	742 435	3 001 848
1910	4 337 513	2 206 685	3 130 828	829 522	3 507 991
1920	4 846 971	2 420 784	2 426 187	966 375	3 880 596
1934	6 077 939	3 053 893	3 024 046	1 302 551	4 775 388
1946	7 029 349	3 516 774	3 512 575	1 735 188	5 294 161
1956	7 613 709	3 799 356	3 814 353	2 556 071	5 057 638
1965	8 227 766	4 114 167	4 113 699	3 822 824	4 405042
1975	8 727 771	4 357 820	4 369 951	5 061 087	3 666 684
1985	8 948 649	4 433 302	4 513 347	5 799 939	3 148 710
1992	8 487 317	4 170 621	4 316 696	5 704 552	2 782 765
2001	7 977 646	3 888 440	4 085 231	5 500 695	2 472 976

Вижда се, че депопулацията в нашата страната датира още от 30-те години на ХХ век, като непрекъснато се задълбочава.

Раждаемостта в България е на едно от най-ниските нива. През 1980 г. на една майка във фертилна възраст се падат по около 2,05 деца. Десет години по-късно те са вече 1,73 и непрекъснато намаляват. (Приложение 16.)

През 1996 г. коефициентът на раждаемост в България спада на 8,6 %, за да стигне до най-тежката в демографско отношение 1997 г., когато на 1000 души се падат едва по 7,7 новородени.

Според данните от 2002 г. (Таблица 11) сумарният коефициент на раждаемост е 1,21 живородени деца от една майка, а данните, почерпени от „World factbook“, към юни на 2003 г. са, че този коефициент допълнително е спаднал до ниво от 1,13. Това е един от най-ниските сумарни коефициенти на раждаемост в световен мащаб. Както е известно, за простото възпроизводство на една брачна двойка е необходимо този коефициент да достигне поне до 2,1.

Независимо че в момента коефициентът на раждаемост бележи известно позитивно развитие, защото живородените деца са над 9 ‰, място за успокоение няма поради това, че равнището на смъртност продължава да бъде твърде високо. Застрашителното покачване на този показател за първи път се отчита през 1964 г., а най-високите му стойности се проследяват в последните няколко години. Така например през 1993 г. коефициентът на смъртност е 12,9 на хиляда, а през 1997 г. нараства на 14,7 на хиляда. Понастоящем тази цифра е малко по-ниска, около 14,3 на хиляда, но на практика тя не може да промени дълго-трайните и дълбочинни демографски процеси, вещаещи залеза на българската нация.

Тревожен е фактът, че детската смъртност у нас се задържа на относително високо равнище. През 2000 г. тя е 13,3 на хиляда живородени деца. По същото време високоразвитите западни държави и Япония имат нива на детска смъртност близо три пъти по ниски от тези в България. Например в Хонконг, Япония, Норвегия, Исландия и Швейцария детската смъртност е на равнище около 3 %, а за преобладаващата част от страните в Европейския съюз тя е около и под 5 %.

Причините за тази демографска динамика са пряко свързани с икономическото положение на семействата – значително намаляване на реалните доходи, безработица и влошени условия на живот.

Проучването на репродуктивните нагласи на българското население, осъществено през пролетта на 2001 г. от Националния статистически институт, не дава основания за оптимизъм. Целта на това изследване е да се помогне на органите за социално управление с актуална информация и да се пристъпи към подработването на адекватна демографска политика. Подобни изследвания се правят и при предишните преброявания от 1975 и 1985 г., но тогава респондентите са само жени. Новото изследване включва жени и мъже във възрастовия диапазон 15–49 и 15 и 59 години.

Таблица 11

ОСНОВНИ ДЕМОГРАФСКИ ПОКАЗАТЕЛИ ЗА ПЕРИОДА 2000–2002 г.

Показатели	2000 г.			2001 г.					2002 г.
	обшо	градове	села	обшо		градове		села	обшо	градове		села
Гъстота на населението (на кв. км)	73.4	.	.	71.2		.		.	70.7	.		.
Естествен прираст (на 1000 души)	-5.1	-2.0	-11.5	-5.6		-2.6		-12.3	-5.8	-3.0		-12.5
Полово съотношениe (брой жени на 1000 мъже)	1054	1066	1028	1054		1066		1028	1056	1069		1027
Структура на населението по местоживеене (%)	100.0	68.4	31.6	100.0		69.4		30.6	100.0	69.6		30.4
Коефициент на възрастова зависимост	46.8	39.2	66.6	46.8		39.8		65.8	46.2	39.1		65.4
Раждаемост (на 1000 души)	9.0	9.5	8.1	8.6		8.9		8.1	8.5	8.7		7.8
Тотален коефициент на плодовитост	1.27	1.20	1.46	1.24		1.15		1.55	1.21	1.13		1.50
Нетен коефициент на възпроизводство	0.60	0.57	0.69	0.59		.		.	0.57	.		.
Смъртност (на 1000 души)	14.1	11.5	19.6	14.2		11.5		20.4	14.3	11.7		20.3
Мъже	15.5	12.8	21.0	15.6		12.8		21.8	15.7	13.0		21.7
Жени	12.8	10.3	18.3	12.9		10.2		19.0	13.0	10.4		19.0
Детска смъртност (на 1000 живородени)	13.3	12.4	15.5	14.4		12.9		18.2	13.3	12.0		16.9
Перинатална смъртност	12.2	11.3	14.3	12.3		11.6		14.2	12.6	11.0		16.6
Неонатална смъртност	7.5	7.2	8.2	7.8		7.3		9.0	7.3	7.0		8.1
Kъсна неонатална смъртност	2.7	2.7	2.9	2.7		2.3		3.7	2.7	2.8		2.8
Постнеонатална смъртност	5.9	5.3	7.4	6.7		5.6		9.3	6.1	5.0		8.8
Средна продължителност на живота (в години)	*71.7	71.6	70.0	**71.8		72.1		70.8	***71.9	72.3		70.7
Мъже	68.2	.	.	68.5		.		.	68.5	69.0		67.3
Жени	75.3	.	.	75.2		.		.	75.4	75.8		74.5
Брачност (на 1000 души )	4.3	4.8	3.3	4.0		4.5		3.1	3.7	4.2		2.6
Бракоразводност (на 1000 души)	1.3	1.6	0.6	1.3		1.6		0.6	1.3	1.6		0.7
Средна възраст (в години):
На населението	39.9	37.9	44.1		40.4		38.6	44.6	40.6	38.8		44.7
На майка при раждане:
На първо дете	23.5	24.1	21.7		23.8		24.4	22.0	24.0	24.6	22.0

* Данните са за периода 1998 - 2000 г.

** Данните са за периода 1999 - 2001 г.

*** Данните са за периода 2000 - 2002 г.

Източник: Национален статистически институт, 2003.

Програмата на репрезентативното изследване на раждаемостта цели да се изследват следните групи проблеми: демографски и социални характеристики; репродуктивни идеали, нагласи, намерения; ценностни ориентации; задоволеност от някои основни материални и духовни потребности; намерения и бъдещи планове и очаквания – личностни, семейни, родителски.

Направената извадка обхваща 12 215 лица. Резултатите свидетелстват, че по отношение на репродуктивните идеали и нагласи за днешните българи приоритет продължава да има двудетният модел. Той е репродуктивен идеал за 61,5 % от анкетираните лица.

Според една пета от анкетираните лица (19,8 %) е най-добре семейството да има едно дете, а според 14,2 % – три или повече деца. Според 3,2 % от съвременниците ни най-добре е семейството да няма деца.

Резултатите от предишното изследване са били по-оптимистични. Тогава се установява, че двудетният модел е репродуктивен идеал на 70,1 % от хората, т. е. на значително по-голям дял от тях, а за едно дете в семейството са били 11,0 %, което е значително по-малко, отколкото сега. По-голям е бил и делът на застъпниците на многодетния тип семейство – 17,4 %, а два пъти по-малък (1,5%) – на изразилите мнение, че съвременното българско семейство не трябва да има деца.

Противно на очакванията, че многодетното семейство е идеал главно на хората, живеещи в селата и малките градове, анализът на резултатите показва, че живеещите в селата и в столицата са с почти идентични нагласи. Това се отнася и за живеещите в областните и другите градове. Различията, макар и не много силно изразени, се наблюдават именно между тези две групи. Така привърженици на еднодетния модел са 19,2 % от живеещите в столицата и 17,8 % от живеещите в селата. Сред живеещите в областните градове те са 22,0 % и сред живеещите в другите градове – 20,2 %. Многодетният модел на семейството е социална норма на 16.8 % от столичани и на 16,1 % от живеещите в селата. В областните и другите градове те са по-малко – съответно 12,7 и 13,9 %. Най-застъпената сред нашето население социална норма – двудетният модел, в различните типове населени места е посочена от приблизително еднакъв относителен дял лица (малко над 60 %).

Ярко изразени са репродуктивните нагласи при различните етнически групи. При българите, които са мнозинството от хората в страната, репродуктивните нагласи, естествено, са много близки до средните за страната – 63,0 % са изразили предпочитание към двудетния модел семейство, една пета (20,8 %) са за едно дете, а за три или повече деца са 12,8 %. Турците, които са втората по големина етническа група, имат репродуктивни нагласи много близки до тези на българското население, макар и по-рядко да изразяват предпочитание към еднодетния модел. Те са хората, които по-често са склонни да възприемат многодетния модел (съответно 19,9 и 15,9 %). Ромското население обаче, по-рядко отколкото българите и турците, изразява предпочитание към двудетния и особено към еднодетния модел семейство (съответно 54,0 и 11,5 %) и значително по-често са тези за семейство с три или повече деца (32,6 %).

Съвкупността на останалите етнически групи, обединени в групата „други“, е близка или почти еднаква по отношение на репродуктивните си нагласи към първите две групи от българските граждани. Може да се забележи, че при тях делът на привържениците на многодетния модел на семейство като репродуктивен идеал е малко по-висок, отколкото сред българското и турското население и се нарежда веднага след този на ромите.

Личните предпочитания за броя на децата в семейството слабо се различават от този „абстрактен модел“. Това се вижда от разпределението на анкетираните според отговорите им на въпроса „Колко деца желаете общо да имате през живота си?“ – 60,7 % желаят да имат две деца, 15,3 % – едно дете и 16,3 % – три или повече деца. Не желаят да имат деца 1,8 %. Останалите (5,9 %) все още не са решили.

Изводът от допитването показва, че двудетният модел като социална норма за броя на децата в семейството започва сериозно да бъде изместван от еднодетния.

Тази информация сама по себе си е много важна, тъй като животът доказва, че репродуктивният идеал е „таванът“, който практически не се надхвърля, но който може и да не бъде достигнат при липсата на определени икономически и социални условия. За различните групи население те са различни. Статистиката отбелязва, че този репродуктивен „таван“ непрекъснато става все по-нисък.

Изследването на анкетираните лица във възрастовата група между 45 и 59 години, когато възпроизводството за голямата част от тях е приключило, доказва, че има сериозно разминаване между желанието да се раждат и отглеждат деца и реализацията на това желание. Статистиката показва, че хората без деца са много повече, отколкото заявилите в анкетата нежелаещи да имат деца. Постепенно и засега необратимо двудетното семейство губи възможност за реализация и се налага еднодетният модел на българското семейство.

Причините за това са разнообразни, но между тях особена роля имат безбрачието или липсата на партньор. Това се отнася до 44,9 % от изследваните лица. Икономическите проблеми – липсата на работа и материални средства, са онези фактори, които отлагат раждането или са причина напълно да се изостави намерението за раждане и отглеждане на поколение сред 23,3 % от желаните първи деца; 46,4 % от желаните втори деца и 31,3 % от желаните трети деца.

Наистина материалното състояние на българите в този дълъг и мъчителен период на преход е една нелицеприятна тема, но статистиката надминава и най-мрачните очаквания. Едва около 1,5% от анкетираните лица признават, че материалното им положение е много добро. Около 19,7 % са на мнение, че живеят добре. В задоволително състояние са 53,9 % от изследваните граждани, а за 24,9 % материалното състояние е много лошо. Изследванията сочат, че предимно сред последните по стандарт са именно многодетните семейства. Този факт сам по себе си означава, че там се създават условия за репродуциране на подрастващи с по-малки възможности за пълноценно хранене, медицинска помощ и грижи, с по-малки възможности за достъп до образование, квалификация и пълноценна реализация в обществото.

Според специалистите един от важните показатели, влияещи върху човешката популация, е състоянието на брачност и разводимост. В България количеството на сключените бракове спрямо броя на населението непрекъснато намалява. В същото време нивата на разводимост запазват стойностите си и българското семейство се смята за сравнително стабилна институция. Това, разбира се, е породено от естествените демографски фактори, от социално-икономическите условия и психологическите нагласи на хората. Първите са свързани с намаляващия брой на хората във възрастовите граници, когато най-често се сключват бракове и семейните двойки се възпроизвеждат. Други важни причини са промяната в ценностната система и желанието първо „да се успее в живота“, а след това да се създава и отглежда поколение. Важна причина за отлагане на брака се явяват безработицата и социалната несигурност, поради което хората все по-често се отказват или отлагат времето за брак, раждания и отглеждане на деца.

Основните социално-икономически фактори, които пряко влияят върху демографските процеси и основно върху раждаемостта, са драстичното обедняване на огромната част от населението в страната и съкращаване с повече от половината на реалните доходи на хората през последното десетилетие. От своя страна тези явления водят до „бум“ на престъпността и несигурност, каквато съвременното българското общество не помни от преди. Променена е цялостната структура на потреблението на хората, като рязко нарастват средствата за издръжката на живота – храна, електро- и топлоенергия, транспорт, комунално-битови услуги. Това е особено важно, защото показва, че мисълта за средствата, необходими за ежедневното оцеляване на българите, взема връх над красиво изглеждащите идеи за „просперитет, за надеждна защита на отечеството и гарантиране на националната сигурност на страната“.

Високият ръст на безработицата, който в отделни райони достига между 30 и 50 % от населението и особено сред младежта, на практика означава, че именно хората в детеродна възраст са лишени от достъп до труд и социална реализация. Тази реалност подкопава устоите на националното самосъзнание и желанието за живот и бъдеще в родината.

Не са за пренебрегване и въпросите, свързани с невъзможността младите хора да решат важни жилищно-битови и социални проблеми, чувствителното нарастване на цените на стоките, предназначени за децата и на таксите за детските заведения, комерсализацията на здравеопазването и образованието и редица други.

Успоредно с посочените причини трябва да изтъкнем практическата липса на адекватна демографска и социална политика от страна на държавата, която да съдейства за насърчаване на раждаемостта, брачността и за подпомагане на семействата при отглеждането на децата.

При очертаната картина на безбрачие логично възниква проблемът с извънбрачната раждаемост. Понастоящем това е един от сериозните нови демографски проблеми, защото относителният дял на извънбрачните деца бързо и систематично нараства. Докато през 80-те години у нас всяко десето дете е било извънбрачно, то днес извънбрачно е всяко трето дете.

За отбелязване е, че голяма част от новородените от тази категория деца не са в истинския смисъл извънбрачни. Те са плод на т.нар. свободни съюзи – двойки, които живеят заедно и съответно раждат и отглеждат децата си в нормална семейна атмосфера, без да са сключили граждански брак. При раждането им обаче децата са регистрирани като извънбрачни. Това обстоятелство необосновано завишава равнището на извънбрачната раждаемост. Статистиката сочи, че у нас около 13,1 % от хората живеят в такъв тип съюзи.

Променя се и качеството на българския генофонд. Налице е трайно застаряване на нацията. Неблагоприятните тенденции в развитието на демографските процеси през последните години водят до значителни промени във възрастовата структура на българите, като непрекъснато се покачва средната възраст на населението Тя се изразява в намаляване дела на населението от възрастовата група до 18 години и чувствително нарастване на дела на лицата над 65 години.

Резултатите от последното преброяване свидетелстват, че броят на непълнолетните лица (под 18-годишна възраст) е намалял с 438 000 души в сравнение с 1992 г. и към 1 март 2001 г. те са 1 555 802 души или 19,5 % от цялото население на България. В сравнение с предишното преброяване, това от 1992 г., хората във възрастовата група над 65 г. са се увеличили с около 150 000 души и относителният им дял е нараснал от 14,3 % на 17,1 %. Последните проучвания, базирани на данни от 2003 г., свидетелстват, че техният относителен дял вече е около 21,7 % от цялото население на страната.

Посочените промени във възрастовата структура на българите се отнасят както до населението в селата, така и за хората, живеещи в градовете, но тенденцията към увеличаване възрастта на живеещите на село е много по-ярко изразена.

Днес българите са едни от най-старите хора в Европа, защото средната възраст на населението в страната към 2002 г. е 40,6 години, като само две години по-рано тя е 39,9 години.

Сравнението със съседните балкански държави отново не е в наша полза. Средната възраст на населението на Турция е 26,8 години, а над 27 % от нейните граждани са в детската възрастова група от 0 до 14 години; Румъния – съответно 35.4 години и близо 17 % деца; Сърбия и Черна гора – 36,2 години и 19,3 % деца; Македония – 32,5 и деца 21,9 %. Най-близки до българските стойности по тези толкова важни демографски показатели е Гърция, където средната възраст на населението е 39,8 , а децата са 14,7 % от цялото население на държавата (таблица 12). По отношение на миграцията и смъртността данните отново свидетелстват за по-тежката демографска ситуация в България.

Таблица 12

Основни демографски параметри на съседните на България държави

Страна	Население (в хил.)	Възраст. структура (г.)	Средна възраст (г.)	Ръст 2003 г. в %	Коефиц. ражд. на 1000	Коефиц. смъртн.	Сумарен Коефиц. ражд.	Миграция	Детска смъртн.	Продълж. на живота (г.)
Румъния	22,271,839	0–14: 16.9 % 15–64: 69 % 65 и повече години.: 14 %	35.4	- 0.21	10.79	12.25	1.36	- 0.6