Етнически и религиозни специфики

3.3. Етнически и религиозни специфики

Въпросът за етническите и религиозните специфики е твърде съществен и заслужава много задълбочено изследване в самостоятелен научен труд. Ще очертаем основните му параметри, доколкото те се отнасят до демографската характеристика на българското население.

Както от гледна точка на демографията, така и от тази на националната сигурност етническата структурата на населението в страната, неговият майчин език и религиозна принадлежност са от особена важност.

Анализът на политическите кризи и конфликти през последното десетилетие на ХХ век красноречиво свидетелства за „взрив“ на етничността и етническата мобилизация, превърнали се във водеща тенденция на световните процеси. На практика това се случва във всички региони на света. Изследователите са на мнение, че този „взрив“ се явява естествен отговор на процесите на глобализация, когато в резултат на разтварянето в универсалното правно-политическо и културно пространство различните етноси се страхуват от загуба на собствената си етническа идентичност. Много сериозни са последиците от тази нова световна тенденция за държавите в преход и предимно за многонационалните държави (бившите СССР и Югославия) и страните със значителни в количествено отношение етнически малцинства. Съвременната либерализация на политическия живот, упадъкът и подмяната на нежизнеспособните институции на старата политическа система, установяването на нормални процедури и институции на демокрацията, ресоциализацията на гражданите в новата демократична система – всичко това са важни предпоставки за активизиране на етническите групи.

Събитията през последното десетилетие показват, че съвременните етноси имат сложна бисоциална природа, в която се съчетават обективните етнодиференциращи признаци (език, религия, екзистенциални ценности, константни черти на националния характер и др.) и съответната йерархия и интензивност на съпреживяната обща етническа идентичност и солидарност между хората от различните групи. По тази причина етническата мобилизация има обективна и субективна страна. Веднъж тя се проявява като самостоятелен рационален или емоционален избор на индивидите, опиращи се на обективните признаци на етноса, и от друга страна – степента на изразяване на етничността може да се регулира с целенасочено въздействие на интелектуалния и политическия елит на този етнос в различни посоки.

Етническата мобилизация се проявява в етнокултурна (езикова, историческа, традиционна, религиозна, културна) и в етнополитическа форма. Етнополитическата мобилизация превръща етноса в субект на политиката. Тези две форми са взаимно обусловени.

Историята на конфликтите през последното десетилетие красноречиво показва, че етническите проблеми, ксенофобията, интензивната етнокултурна и етнополитическа мобилизация са едно от най-сериозните предизвикателства пред сигурността. Нещо повече, те продължават да бъдат разглеждани като първостепенен фактор за националната, регионалната и световната сигурност и няма държава, която да подценява или неглижира тези въпроси. Те се поставят с особена острота както в новата „Стратегия за националната сигурност на САЩ за XXI век“ така и в Концепцията за национална сигурност на Руската федерация.

Етническата и религиозната композиция на българските граждани са качествени демографски показатели с огромно значение за националната сигурност на страната. Това е така, защото най-често етническата и религиозната принадлежност са основната предпоставка за духовната спойка, за културно-историческото, икономическото, политическото и духовното единство между гражданите. В развитите западни общества единението на хората отдавна вече е постигнато не върху основата на етническото деление на хората, а на базата на осъзнатия и възприет от техните граждани демократичен правно-политически конституционен ред. Цветът на кожата, езикът, вероизповеданието и етническият произход на населението там отдавна са придобили второстепенно значение, за да отстъпят място на демократичните принципи и свързаните с тях правни норми в обществено-политическия живот.

Не по този начин се решават етнонациналните проблеми на балканските държави, където националната ферментация е все още подвластна на инерциите от миналото и на отживели консервативни традиции. Политическата практика в региона показва, че след краха на двуполюсната система в условията на остра криза в държавността се изостриха междуетническите и религиозните проблеми, повиши се степента на несигурност в голяма част от балканските държави. Избухнаха стари, коренящи се в по-далечната история проблеми, активизира се етническата и религиозната вражда, която премина в ожесточени военни сблъсъци, особено характерни за бившите югославски републики, чиято кулминация станаха войните в Босна, Косово и Македония. Във времето, когато западноевропейските страни все повече се обединяват и приближават до идеята за хармонично единство в рамките на Европейския съюз, на Балканите продължават етническата фрагментация и остарялата идея, характерна за времето след Първата световна война, според която се създават държави за всяка отделна национална група.

Понастоящем, когато нашият регион изглежда омиротворен, все още се смята, че най-сериозните заплахи за суверенитета, териториалната цялост, конституционния ред и социално-икономическия просперитет са именно етномалцинствените проблеми.

Справката с историята показва, че след Освобождението на България от турско робство българският етнос съставлява основното ядро и определя облика на етнонационалната българска държава, която включва всички български граждани независимо от техния етнически произход. В рамките на държавата отделните етнически групи стават неделима съставна част от българската нация. Ако до Освобождението българският етнос изцяло се покрива с българския народ, то от този момент по силата на новите обстоятелства той вече не може да се идентифицира с българския народ, а само с част от него.

Промените в етическия състав на българската нация от времето на първото следосвобожденско преброяване през 1881 г. са значителни. При общ брой на населението по днешните територии на България около 3 550 000 души, българите са 2 402 000; мюсюлманите, главно самоопределили се като турци, са 801 000; другите народности (гърци, евреи, цигани, арменци и др.) са общо 278 000. През следващите десетилетия населението сравнително бързо нараства, за да се удвои през 1935 г., а през 1965 г. достига до 8 милиона души. През целия следосвобожденски период упорито се налага тенденцията за намаляване на раждаемостта сред българското население и увеличаване на популацията сред турското и циганското население. През 1963 г. това съотношение е 25 на хиляда срещу 14 на хиляда в полза на турското население. Това е единственото обяснение на факта, че въпреки периодичните масови изселвания на турското население от страната, неговият брой остава относително постоянен. За времето от 1880 до 1973 г. близо 769 хиляди турци напускат страната, но абсолютният им брой продължава да бъде между 700 и 800 хиляди души. Сред българите се забелязва обратното – около 698 хиляди наши сънародници от българското землище, останало зад пределите на България, се преселват в страната, но това не променя особено познатата етноконфесионална палитра.

Общата равносметка на демографското развитие за периода от 1880 до 1965 г. показва, че относителният дял на българите в страната с бавни темпове, но непрекъснато бележи покачване. Българите след Освобождението са около 68,8 % от населението, а през 1965 г. те са вече 88,3 %. За същото време относителният дял на турското население намалява от 23,1 % на 9,1 %. Другите етноси се запазват в сравнително постоянни стойности – около 2,6 %, голямата част от които е ромското население.

Разглежданата специфика в съотношението между различните етноси на пръв поглед свидетелства за монолитността на мажоритарната нация. Не би следвало да смятаме, че този факт ще има сериозно отражение върху сигурността и стабилността на страната. Внимателното вглеждане в тенденциите на запазване високите популационни стойности сред българските турци и ромското население би трябвало да ни кара сериозно да се замислим за бъдещето. Прави впечатление, че от години районите, където има възпроизводство и нарастване на населението, количествената маса на българските турци и ромите е относително голяма.

В наше време на територията на България живеят повече от 30 обособени етнически общности. Сред тях като най-големи са тези на българите, турците и ромите. Съвременната българска нация е хомогенна, защото статистиката сочи, че към последното преброяване от 2001 г. българското население съставлява 83,6 % (6 661 000 души). Следват групите на турците – 9,4 % (758 000 души) и ромите с 4,7 % (370 908 души). Специалистите демографи са на мнение, че още около 4 милиона етнически българи живеят извън границите на нашата държава предимно в съседните балкански страни, Украйна, Молдова, САЩ и Канада.

Близо две трети от българското население населява градовете. За огромната част от тях майчиният език е българският. Съществува една малка част – около половин процент от цялото българско население, за които майчиният език е друг. Това са около 14 000 души, за които майчиният език е турският, и други около 8000 души, които определят като свой матерен език циганския.

Втора по численост етническа общност (най-голямата етническа група) в България е турската. Българските турци се отнасят към тюркската група народи от Алтайското семейство. При формирането на турския етнос участват и редица други народи. Важен консолидиращ фактор при формирането на турската етническа общност има ислямската религия, както и типичните за тази малцинствена група битов консерватизъм и обособеност в отделни квартали и региони.

В последния един век от съществуването на Третата българска държава относителният дял на турското население спрямо останалите граждани на страната се запазва постоянен – около 10%. От натрупания международен опит е прието да се смята, че ако инородното по състав население премине границата от 10 %, то би могло да се превърне в заплаха за сигурността на държавата, като наруши нейния унитарен характер. За щастие поради спецификата на историческото битие, политически, културни, образователни и други причини в нашата стана такъв проблем не е възникнал.

Основната причина за запазването на относително постоянния брой на турското население в България е периодичната емиграция – главно в съседна Турция. В същото време се запазват относително високите стойности на популация сред тази етническа общност. Статистиката свидетелства, че за един век (1880–1980 г.) от България са се изселили приблизително 784 000 български граждани с турско етническо самосъзнание. В по-ново време и особено в годините на т.нар. възродителен процес от България се изселват още около 400 000 души.

Последните проучвания показват, че понастоящем у нас живеят 758 000 турци. Те са съхранили в значителна степен културната си идентичност, като основна причина за това е концентрацията им в селските райони. Близо 63 % от това население обитава селата като основен негов поминък са земеделието и главно тютюнопроизводството. Както и преди, така и сега религията и семейно-родовите традиции поставят траен отпечатък върху начина му на живот на това население и спомагат за неговото обособяване. Под влиянието на стопански и политически фактори турската етническа група има специфично географско разпространение. Тя е концентрирана основно в областите Кърджали, Разград Шумен, Силистра, Търговище и Бургас. В тези райони живее голямата част от българските турци, като по официални данни относителният им дял от населението на посочените области е между 40 % и 65 %.

Третата по численост етническа общност у нас е циганската или както се възприема в най-ново време да се назовава това население – ромската.

Циганите са индоевропейски народ, появил се у нас през ХIII– ХIV в. В Европа живеят представители на различни групи от тази общност – синти, мануши, житани, кало, романичели, рома и др. В България по-голямата част от циганите са от групата рома. Според изследователите на тази етническа общност част от циганското население идва по българските земи от Египет през Мала Азия и от Персия и Индия през южноруските степи. Днес в света те са около 30 милиона и се срещат почти във всички региони на света, с изключение на Япония, Корея, Тропична Африка, Исландия и Океания. Поради географското си разположение, историческите обстоятелства и най-вече заради толерантността на българите към чуждите етноси нашите земи са изключително гъсто населени от големи цигански маси. Етнолозите са на мнение, че Балканите и степните райни на север от тях са демографският център на циганската диаспора.

Сложната историческа съдба на циганите и вековните взаимодействия и контакти с инородното население стават причина за обособяването на три основни групи цигани – „български“ и „влашки“, изповядващи християнството, които ползват като първи или втори език българския или пък влашки диалект, и „цигани-мохамедани“, някои от тях говорещи на турски език.

За разлика от техните събратя в Западна Европа и по-специално във Франция, където циганите имат свои градове, то в нашата страна изцяло цигански селища няма. Днес 53,7 % от циганите в България живеят в градовете, а селското население е по-малката част. За разлика от българската и турската общност циганите са относително равномерно географски разпределени. Все пак най-висок е делът им в областите Сливен и Монтана, а най-нисък в Западните Родопи и Габровско. За 85,8 % майчин език е циганският, а за около 8% – българският.

През последните 120 години числеността на ромското население у нас бързо нараства поради високата плодовитост и относително слабото им участие в миграции. Според данните от преброяванията количеството на ромското население у нас динамично се променя. През 1880 г. те са 2,2 % или около 70 хиляди души. Въпреки традиционно високите популационни стойности сред това население първоначално броят на ромите нараства с относително бавни темпове. През 1956 г. те са 198 000, а десет години по-късно броят им намалява на 148 000. Този факт не може да се обясни нито с външна миграция, нито пък с намаляване на естествения прираст. Очевидно причината за това трябва да търсим в приобщаването на част от ромското население към българското. Битовият консерватизъм, крайно ниското образователно ниво, характерните за това население стереотипи, обстоятелството, че ромите живеят в свои компактни популации, на практика поставят тези хора в самоизолация и сега много често се говори за тяхната практическа гетоизация. Вероятна причина за отчетеното намаляване на броя на ромското население през 1956 г. е и фактът, че част от това население води номадски начин на живот и не е възможно неговото прецизно участие в процеса на преброяване. След 1958 г. със специално постановление на Министерски съвет се налага преустановяването на скитническия живот на ромите. Днес над 99 % са се установили на едно място и водят уседнал начин на живот, но въпреки това все още е трудно да се установи точният им брой. Данните от последното преброяване показват, че те са 370 908 души, или 4,7 % от цялото население на страната. В печата се срещат и други данни, които сочат, че броят на ромите варира в много по-широк диапазон – между 500 и 700 хиляди души. В своите публични изяви лидерът на съюз „Рома“ Мануш Романов говори за около един милион цигани в България. Разнообразието от данни за ромското население у нас се дължи на факта, че по време на различните преброявания те се самоопределят така, както в момента са преценили. Случва се в определени периоди те да крият своя етнически произход, надявайки се по-лесно да намерят работа и препитание.

Каквито и различия да отбелязва националната статистика, учените са на мнение, че през последното столетие се утвърждава тенденцията на всеки двайсет години ромското население да нараства приблизително двойно. Нещо повече, между тях се срещат изследователи като доц. Петър Иванов, който в своята статия „Циганска каруца по път незнайно за къде“ твърди, че „в момента в България тече изключително всеобхватен и дълбинен процес на циганизиране на нацията“. Според него „циганството е по-скоро мироглед, начин на живот и устройство на битието, отколкото етническа идентификация“. По-нататък той развива своята теза за съвременните характеристики на циганството, включващи: мързел и нагласа за неработене; егоизъм, безотговорност към семейството, децата, родителите и държавата; незачитане на институцията „собственост“; живот без грижа за бъдещето; крадливост; лъжи, измами и коварство; конфликтност и отмъстителност; липса на хигиенни привички; специфична примитивна романтика и много други.

На базата на всичко това авторът е скептик по отношение на възможността за интеграция на ромската общност в съвременното българско общество, чиято толерантност по думите на автора граничи „с примирение и мазохизъм, защото циганите виреят, там където ги търпят“. В своите расъждения той стига дори до възможността от създаване на „бъдеща циганска държава на сегашната българска територия, която гостоприемно ще приюти балканските и европейските цигани по подобие на евреите в Израел“.

Тази теза изглежда по-скоро абсурдна, но не е излишно да се замислим сериозно по тези въпроси и да знаем, че съществуват и подобни идеи за общото ни бъдеще като държава и народ.

В годините след началото на демократичните промени у нас се забелязва и бавно покачване на броя на различните други, по-малобройни етнически групи. Демографите ги изчисляват на около 122 000 души или приблизително около 1,5 % от цялото население на страната.

При преброяването от 1992 г. те са 1 % от населението на България. Най-голяма по численост сред тях е руската етническа група, обхващаща около 30 000 души. Тяхното заселване по българските земи датира от Средновековието, но по-осезателното им присъствие води началото си от времето на Третата българска държава. През 1880 у нас е имало само 1123 руснаци, в началото на ХХ век броят им достига 10 000. Във времето след Октомврийската революция и Гражданската война в Русия у нас се заселват между 29 000 и

34 000 руснаци, но поради крайно тежките условия на живот в следвоенна България голяма част от тях реемигрират в Западна Европа или се връщат в родината си няколко години по-късно. Впоследствие руската етническа група нараства предимно благодарение на смесените бракове с българи, а след 1989 – и на заселване на руски семейства по Черноморието. В Силистренска област (край Дунав) има села, чиито жители са наследници на казаците, заселили се тук още през ХVII век. Руската етническа група има застаряваща възрастова структура, отличаваща се със значителното преобладаване на жените. Характерно за нея е и пълното съвпадение на етническо, лингвистично и конфесионално самоопределение на членовете є.

Следващата по численост етническа група, в категорията „други“, е арменската. Сега в България живеят около 14 000 арменци, докато след Освобождението са били едва 5500. Те се заселват масово у нас по време на Първата световна война от Турция, като през 1926 г. числеността им стига 27 000. Днес около 98 % от тази група живее в градовете (основно Варна, Пловдив и София), което влияе върху културните є особености. Около 25 % от арменците се самоопределят като хора с български майчин език.

Еврейската етническа група обхваща около 3000 души. Евреите се заселват масово в България през ХVI век, бягайки от преследванията на испанската Инквизиция. В средата на ХIХ век на Балканите живееят 70 000 евреи. През 1880 у нас те са 20 000, а в началото на ХХ век броят им достига 34 000, като в началото на 30-те числеността им надминава 50 000. В края на Втората световна война техният брой е около 44 000 души. Формирането на самостоятелна израелска държава става причината от нашата страна за Израел да се изсели огромна маса от еврейското население. Според някои изследователи това са приблизително 40 000 български евреи. Сега българските евреи са много малка част от българските граждани. Продължителното съжителство с българите става причина огромната част от тези хора да приема за майчин език българския. Българските евреи обитават главно столицата и големите градове като Пловдив, Варна, Бургас и др.

Статистиката показва, че у нас живеят и 5000 души, самоопределящи се като гърци. По данни на А. Убичини (1852 г.) в средата на ХIХ век на Балканите са живеели не повече от 1 милион гърци или четири пъти по-малко от българите и власите. През 1880 г. по нашите земи живеят 62 000 гърци, а близо половин век по-късно числеността им намалява до 11 000 души. Известно е, че в края на Гражданската война в Гърция 1946–1949 г. у нас се заселват няколко хиляди семействата на гръцки партизани комунисти. След 1989 г., когато е началото на демократичния преход, за тях се създават възможности за изселване от страната и огромната част от тези хора предпочитат да се завърнат в своята родина. Сега гръцко население у нас се среща предимно в курортните черноморски градове, а също така в районите на Асеновград, Пловдив и други.

В България живеят и около 3000 румънци, обитаващи селищата по поречието на Дунав, като над 60 % от тях живеят в селата.

Наред с изброените по-горе етнически общности в страната има и представители на редица други, по-малобройни и нехарактерни за земите ни етнически групи, главно араби, албанци, украинци, които са предпочели да живеят в нашата страна. Те също имат дял за етнокултурното разнообразие на българското население.

Анализът на последните две преброявания показва, че в сравнение с 1992 г. са настъпили някои съществени промени в еволюцията на демографската картина. Фактът, че намалява броят на населението в периода между двете последни преброявания, се дължи основно на намаляването на броя на населението от първите две етнически общности. Само през този отрязък от време българите са намалели с 8,4 %, а турското население – с около 5,3 %. За същия период обаче ромското население е нараснало с около 16,9 %, което красноречиво свидетелства, че единствената прогресивно нарастваща етническа група в България е тази на ромите. Само за времето между последните две преброявания техният брой се увеличава с още около 53 000 души.

При тази ускорена динамика на нарастване на ромската етническа общност и нежеланието на хората от българския етнос да раждат и отглеждат повече деца би следвало да се замислим какво бъдеще очаква унитарният характер на нашата държава. Ако тези възпроизводствени нагласи сред различните групи от населението се запазят, не би трябвало да се изненадваме, ако след четвърт век се постави въпроса за признаването на България като мултинационална страна. Дали това ще стане, е трудно да гадаем. Във всички случаи обаче ще се наложи да се отворят широко вратите на органите и службите за ред, сигурност и управление за високоотговорни и добре обучени кадри измежду представителите на турската и ромската етническа общност. Това ще означава, че в структурите на Министерството на външните работи, Министерство на отбраната и в Министерството на вътрешните работи все повече ще се разчита на хора от посочените групи, на техния професионализъм, квалификация и желание за служба на обществото. Вероятно процесът на приемане на този факт като на нещо нормално и необходимо ще бъде съпроводен от известно недоверие от страна на българите, но след време те ще се убедят в неизбежността от подобно развитие на кадровата политика. Не бива да се забравя, че България е родина на всички български граждани независимо от тяхната етническа или конфесионална принадлежност и ако искаме да бъдем европейци, трябва по-скоро да приемем тези реалности.

Вероизповеданието е друг важен елемент от състоянието на българската нация, който пряко се отнася до гарантирането на сигурността на държавата. Вероизповедната характеристика на населението свидетелства, че основните конфесии на българските граждани са християнството и мюсюлманството. Решително доминираща е първата религия, която се изповядва от българите, част от ромското население, а така също и от редица други етнически групи като арменци, власи, руснаци и др. Наред с доминиращото Източно православие у нас малобройна група българи изповядва католицизма (около 0,4 % от населението), като приблизително 0,6 % от етническите българи са католици. Те живеят основно в общините Раковски, Никопол, Свищов, Чипровци и Белене. Към протестантската религиозна общност спадат 0,3 %.

Ценностите на исляма се споделят от етническите турци, българомохамеданите, част от ромите и някои незначителни като количествена маса общности. Днес 1,6 % (12 000) от българските турци са християни (през 1992 г. – под 1 %). Този ръст показва, че и сред тях текат процеси на „отваряне“ към другите общности. Значителна част от българските турци (90 000) са шиити-алевити и живеят в североизточните райони. Характерно за тази общност все още е относително неблагоприятната образователна структура (6 % неграмотни), което пречи за оптималната реализация на принадлежащите към нея. Фактът, че турският език е майчин за 96,2 % от тази общност, е доказателство, доколко ислямът продължава да е силно въздействащ фактор върху самоопределянето в нея.

Таблица 14

Население по вероизповедание и години на преброявания

Вероизповедание	1910 г.	1920 г.	1926 г.	1934 г.	1946 г.	1992 г.	2001 г.
	Брой
Общо	4 337 513	4 846 971	5 478 741	6 077 939	7 029 349	8 487 317	7 928 901
Източноправославно	3 643 918	4 062 097	4 569 074	5 128 890	5967 992	7 274 592	6 552 751
Мюсюлманско	602 078	690 734	789 296	821 298	938 418	1 110 295	966 978
Католическо	32 150	34 072	40 347	45 704	-	53 074	43 811
Протестантско	6 335	5 617	6 735	8 371	-	21 878	42 308
Юдейско	40 067	43 232	46 431	48 398	43 335	2 580	653
Арменогрегорианско	12 259	10 848	25 402	23 476	-	9 672	6 500
Друго и непоказано	706	371	1 456	1 802	79 604	15 226	7 784
Не се самоопределя	-	-	-	-	-	-	308 116
	Структура – %
Общо	100.0	100.0	100.0	100.0	100.0	100.0	100.0
Източноправославно	84.0	83.8	83.4	84.4	84.9	85.7	82.6
Мюсюлманско	13.9	14.3	14.4	13.5	13.3	13.1	12.2
Католическо	0.7	0.7	0.7	0.8	-	0.6	0.6
Протестантско	0.1	0.1	0.1	0.1	-	0.3	0.5
Юдейско	0.9	0.9	0.8	0.8	0.6	0.0	0.0
Арменогрегорианско	0.3	0.2	0.5	0.4	-	0.1	0.1
Друго и непоказано	0.0	0.0	0.0	0.0	1.1	0.2	0.1
Не се самоопределя	-	-	-	-	-	-	3.9

За разлика от българи и турци при ромите се наблюдава по-голямо разнообразие в конфесионалната и личностната им структура. Над 55 % от циганите в България са християни, а през последните десет години бързо нараства делът на протестантите. В същото време намалява делът на циганите мюсюлмани (от 39 % на 25 %). Около 18 % от циганите не се определят към нито една от разпространените у нас религиозни общности, което е показателно за слабото влияние на традиционните религии върху развитието на тази етническа група.

В случая най-съществен е въпросът, кога и при какви обстоятелства етническата и верската принадлежност могат да доведат до етническа нетърпимост между отделните общностни групи или между една от тях и държавата, да се провокират политически действия и да се застраши националната сигурност на държавата. Теоретически най-често това се случва, когато има различно отношение към отделните етнически или религиозни групи.

Езиковата и религиозната неравнопоставеност, различното правно третиране на една етническа група от друга или от институциите в държавата са едни от първите предпоставки за несигурност. Икономическата и политическа дискриминация, сеграгацията и гетоизацията са другите определящи причини.

В своята книга „Рискови малцинства“ Тед Робърт Гър твърди: „Отнасяйте се към една общност различно, като я ограничавате или є давате привилегии, и нейните членове ще осъзнаят общите си връзки и интереси. Ограничете разграничението от другите общности и тогава общностната идентификация ще стане по-малко значима като обединяващ принцип“.

Очевидно управляващите български политически елити разбират и се съобразяват с това. Нашата страна е известна като остров на етническо спокойствие и сигурност. Не бива да забравяме, че като балканска страна с едническо спокойствие се сочеше и Македония, но впоследствие кризата от 2002 г. доказа, че това далеч не е така и към етническите процеси трябва да се отнасяме с много последователност и грижа.

Засега етническото и конфесионалното разнообразие в България не са дали основателен повод за тревоги относно вътрешната сигурност, спокойствието и реда в страната. Една от вероятните причини за това е своевременното осмисляне на възможните заплахи и тяхното преодоляване още преди назряването на евентуалните конфликти. Съгласно Конституцията на Република България българските граждани са равни пред законите на страната независимо от тяхната етническа, верска, езикова или друга принадлежност. Основания за неравнопоставено третиране няма и в другите правно-нормативни документи.

Важен елемент от националната политика е т.нар. български етнически модел, заключаващ се главно в активното и успешно участие на политическата партия Движение за права и свободи на Ахмет Доган в политическото битие на страната. Увеличава се ролята и на ромското население и неговите организации в политическия живот. Чрез разнообразни програми се търси най-ефективният начин за прилагане на Рамковата конвенция за защита на националните малцинства и тяхното интегриране в обществото.

На правителствено ниво тази дейност се съсредоточава предимно в сферата на синхронизирането на вътрешното законодателство със законовата уредба на страните, членки на Европейския съюз, в областта на защитата на правата на личността и на малцинствата. Освен това се полагат усилия за последователно и ефективно прилагане на Рамковата конвенция за защита на националните малцинства.

Постигнатите резултати не са особено окуражителни, но е поставено едно добро начало, на което предстои да се развие и задълбочи. Преодоляването на икономическата криза и ликвидирането на безработицата вероятно ще допринесат за надеждното и дълготрайното разрешаване на този въпрос.

към следваща част

към читалня

към начална страница "военно издателство"