към начална страница "военно издателство"
3.5. Дилемите пред сигурността
Съвременната демографска характеристика на населението в България ще има трайни негативни последици върху всички аспекти на националната сигурност.
На първо място това ще даде отражение върху военната сигурност, защото демографското състояние на всяка държава е пряко обвързано с възможностите за реализация на нейната военна политика, на нейната отбрана и сигурност. Количеството и качеството на хората до голяма степен определят едни от най-важните показатели за състоянието на националната сигурност, каквито са националната мощ, военните и бойните възможности на страната.
Настъпилите глобални промени в сферата на сигурността доведоха до сериозни съкращения на българските въоръжени сили и до съществено изменение на тяхната бойна готовност и дислокация.
Българската армия е в период на преструктуриране и намаляването на числения є състав. Това произтича преди всичко от изменението на нейните основни задачи в периода на подготовката на страната за пълноправно членство в Северноатлантическия пакт. Възприемат се нови принципи за организационно изграждане и използване. На практика се промениха цялостните възможности и средата на функциониране на Българската армия. Реализирането на тази политика и мащабните изменения във въоръжените сили неминуемо трябва да бъдат съобразени и с новата демографската ситуация в България, чиито съвременни измерения будят дълбоко безпокойство.
В тази връзка съкращаването на общия брой на населението няма да се отрази върху възможностите за окомплектуване на въоръжените сили на страната с личен състав, за мирно и военно време. Както е известно Военната доктрина на Република България и плановете за реформиране и развитие на въоръжените сили определят мирновременния числен състав на армията да бъде 45 000 души. В условия на война мобилизационните планове предвиждат нейното количество да нарасне до 100 000 души.
Подобни разчети гарантират достатъчно хора, желаещи да служат в армията. Това се отнася за всички категории военнослужещи – кадрови, наборни и резервисти.
Много по-различен е въпросът с качеството на човешкия фактор във въоръжените сили. Има основания да се твърди, че засега демофондът на страната позволява в редовете на кадровия състав на армията да попадат високоподготвени и физически здрави бойци и командири. Ако това бъде съчетано с прецизна кадрова политика, може да се предположи, че съвременната демографска криза няма да се отрази върху количеството и качеството на основния кадрови команден и изпълнителски състав.
Както е известно, при набирането на кандидати за кадрова военна служба изискванията към здравословното състояние на младежите и девойките са изключително високи. Това е атестат за прецизност и качество на човешките ресурси, които ще защитават честта на България в задграничните мисии на Българската армия или ще бъдат пряко ангажирани с военната сигурност на нашата държавата.
Не по този начин стои въпросът с наборните военнослужещи. Потребността за попълване на определен брой щатни длъжности с наборен състав и задължителният характер на наборната военна служба налагат подбора да се осъществява главно в зависимост от нуждите на въоръжените сили. По този начин в армията попадат и хора с различни, допустими по медицинските критерии, здравословни проблеми. Сегашното редуциране на числения състав на Българската армия и нейното постепенно професионализиране създават възможност за непрекъснато повишаване на медицинските показатели за служба в армията и за увеличаване броя на наборниците, които да бъдат освобождавани от наборна военна служба. Въвеждането на по-високи здравни критерии за служба в армията ще окаже позитивно влияние върху подбора и осигуряването на по-качествени мобилизационни ресурси. Това едва ли ще е достатъчно. Безспорно най-радикалното решение на този важен въпрос е ускореното пълно професионализиране на армията.
По същия начин стои и проблемът с грамотността.Той получи частично разрешаване чрез промените в законодателството, които изискват задължителна грамотност и завършено основно образование за наборните войници. Това обаче едва ли е достатъчно във времето, когато в армията все повече ще навлизат високи технологии и най-съвременна модерна апаратура и непрекъснато ще се ограничава изпълнителският войнишки труд. Отново професионализацията на армията ще реши окончателно и този проблем.
Променящата се гъстота на населението и особено обезлюдяването на отделни обширни региони представляват друг сериозен проблем от гледна точка на националната сигурност и отбраната на България. Липсата на хора в цели региони, влошената възрастова и възрастово-полова структура на малобройното население, което все още живее в тях, ще затруднят изключително много организирането на териториалната отбрана на страната.
Както е известно, Стратегическата концепция на алианса визира четири главни направления за изграждане на отбранителните способности на всяка от държавите членки – самостоятелна, национална отбрана; отбрана на страната в рамките на съюза; колективна отбрана извън територията на държавата, но в зоната на отговорност на НАТО; многонационални действия извън зоната за колективна отбрана. Военните анализатори са на мнение, че при военен конфликт и военни действия за отбраната на страната в национален и съюзен мащаб на приблизително две трети от територията на България ще трябва да се изпълняват задачи по териториалната отбрана. Във всички случаи контролирането на територията извън зоната на активните военни действия остава национална отговорност. Тя се осигурява посредством организиране и водене на териториална отбрана, която от своя страна се базира на силите на държавните органи, органите за местно самоуправление и местната администрация, търговските дружества и организациите за операциите и дейностите на тази отбрана. На практика организирането на подобна отбрана е изключително сложен и мащабен комплекс от дейности, осъществявани от целия държавен силов потенциал, неучастващ в стратегическата отбранителна операция, както и целия невоенен потенциал, който има възможност да се включи в изпълнението на задачите. Тази териториална отбрана ще разчита изключително на населението, живеещо на територията, която би следвало да се отбранява. Въз основа на данните, които посочихме в частта за съвременното демографско състояние на България, може да се прецени, че в редица области и особено крайграничните, където с бързи темпове намалява абсолютният брой на хората, такава отбрана не може да бъде организирана. При съществуващата обща численост на населението в тези райони, при неговата възрастова и етническа структура то няма да бъде в състояние да се справи с подобна задача.
Независимо че все още се намира решение на демографския ефект върху военната сигурност на страната, ако депресивните демографски тенденции се задълбочат, ситуацията ще се промени. Логично е да се намалят отбранителните способности и да се постави под въпрос възможността от защита както на нашата национална сигурност, така и на надеждността и приноса на България в общоевропейските и световните процеси на мир и стабилност.
Продължаващото „стопяване“ на българското население ще се отрази много негативно и върху икономическите аспекти на националната ни сигурност. Без стабилизиране на количествените и качествените показатели на българския демофонд е невъзможно да се мисли за просперираща икономика, за мащабно развитие на селското стопанство, търговията и услугите.
Намаляването на населението в България ще означава, че във вътрешнополитически и икономически план допълнително ще се свият потреблението и пазарът. Остаряването на българското население ще доведе до рязко нарастване на напрежението върху социалните фондове, защото съотношението между работещи и пенсионери допълнително ще натовари работещата част от хората.
Във външнополитически план една подобна демографска ситуация ще обезцени значението на България като производителна сила и като потребител на стоките и услугите на големите западни компании.
Твърде сериозни могат да се окажат последиците от демографската криза в България и в геополитически план.
Общият поглед върху бъдещето на човешката популация на Балканите показва, че към средата на новото столетие фактическо нарастване на населението в региона ще имат единствено албанците – в Албания, Македония и Косово. Чувствително ще нарасне населението и в съседна Турция, която се очаква да се подреди сред държавите – демографски гиганти, с около 110 милиона граждани. В обозримо бъдеще нарастващото албанското население в съседна Македония, така както и това на южната ни съседка Турция, ще бъде в непосредствена близост до българските граници. Сега е трудно да преценим какви ще бъдат размерите на риска от това съседство, но с положителност рядко населената България ще се превърне в едно желано и удобно за заселване място.
Изследванията показват, че в средносрочен и дългосрочен план населението във всички други държави в Югоизточна Европа предстои да се редуцира и допълнително да намалее. Както вече се изтъкна, изключение правят само Албания и Турция. Това на практика би могло да означава, че регионът окончателно ще се превърне в „заден двор“ с все по-малка икономическа, политическа, демографска и военна тежест в една също така смаляваща се в демографско и геополитическо отношение Европа.
Демографското предизвикателство Север–Юг също поставя България в гранично положение, защото мислената линия между бедния, но демографски многолюден и млад Юг и богатия, демографски немощен и застаряващ Север преминава в нашия регион по средиземноморските брегове. Нарастващите икономически и социални дистанции се съпровождат от растеж на населението в обратни пропорции.
Това на практика означава, че процесите на увеличаване на разликите в жизненото равнище на хората по оста Север–Юг ще има дългосрочен характер. В същото време поради своята географска близост с Юга България ще се превърне в примамливо и желано място за живот на хората от южните зони.
Световната практика показва, че политиката на Севера по отношение на Юга не скъсява дистанциите. Наблюдават се политическа безотговорност, конюнктурна недалновидност и подчертано консумативно отношение към благата на Юга. Подобна политика може да доведе до сериозни конфликти, породени от отчаянието, бедността и недохранването на милиони хора. Като страна на ръба на разломната линия – много бедна в сравнение с богатия Север и не толкова богата съседка на бедния Юг – България е особено чувствителна на всяко взаимодействие между тези два свята.
Наред с икономическото и политическото противопоставяне между Севера и Юга важно място в противоборството между тях имат военните огнищата на напрежение по целия диапазон на граничните зони. Достатъчно е за нашия регион да споменем военните конфликти на територията на бивша Югославия, десетилетната Кипърска криза, нерешеният албански национален въпрос. За другите региони би било достатъчно да изброим събитията в държавите от Северна Африка, в Чечня, Нагорни Карабах, борбата на кюрдския народ на територията на Турция, войната в Ирак, палестинския проблем, кризата в Персийския залив, Афганистан, Кашмир и много други.
Все по-голяма тежест придобиват и климатичните заплахи, свързани със започналото глобално затопляне и обострянето на проблема за храните, водата, обработваемите площи, недостига на жизнено пространство. Възможно е тези нови проблеми на сигурността да станат повод за преместването на значителни човешки маси от Юг на Север и коренно да променят днешния облик на държавите от Севера.
Очертаната мрачна картина на съвременното състояние на българската нация неизбежно ни кара да си задаваме въпроса – настъпва ли краят на нейното съществуване и има ли вероятност да се окажат прави онези учени, които вещаят кончината на българите. Неотдавна Институтът по демография към Българската академия на науките обяви прогнозата си, че към 2020 се очаква населението на България да бъде 6,6 милиона души. С други думи, за двайсет години то ще намалее с нови 1,4 милиона. Ако тази прогноза се окаже вярна, то загубите ще са повече от жертвите, които България е дала във всички водени войни, които страната е водила в периода след създаването на Третата българска държава.
Тази прогноза не е нова и за западните изследователи. В своите научни търсения професорът от Оксфордския университет Ричард Крамптън твърди, че демографският срив е най-сериозният проблем, който България предстои да решава в следващото столетие, и се предвижда, че ако депопулацията на България продължи, то в страната ще настъпят необратими етнически и социални проблеми.
Очевидно застаряването на българите, намаляването на броя на младите хора и децата ще активизират инерционните процеси и в по-далечно бъдеще, защото прогнозите до 2050 година са още по-песимистични. Смята се, че към средата на новия век българите ще наброяват около 4,5 милиона.
Направените анализи на демографското състояние на българския народ дават основание да преценим, че световните демографски процеси и опитите те да бъдат решени не съвпадат с българския национален интерес. За разлика от усилията на различните световни демографски организации за ограничаване на човешката популация българският национален интерес е друг. България има потребност от повече хора. Особено остро ще се почувства това във времето, когато се съживи българската икономика, когато станем равноправен член на Европейския съюз и на семейството на високоразвитите държави.
Нашата страна има остра нужда от адекватна и модерна демографска политика, коренно различна от известните опити в близкото минало, когато се разчиташе на жалките увеличения на детските надбавки и еднократната парична помощ при раждането на деца. Сега трябва да се търсят нови възможности за решително увеличаване на раждаемостта и бързо нарастване броя на населението на страната. За реализирането на тази толкова сложна задача е необходим преди всичко нов, изпреварващ подход към демографските процеси. Той трябва да отчита реалните процеси и перспективно да предлага нестандартни и ефикасни решения.
Преди всичко трябва да се мобилизира потенциалът на българската нация за ускорено излизане от икономическата криза и превръщане на страната в желано и сигурно място, където българите ще живеят по високите материални стандарти на западните общества, а техният живот, достойнство и труд ще бъдат гарантирани.
В по-далечна перспектива България трябва ясно да формулира и да създаде нормативна база за своя имиграционна политика. В обозримо бъдеще страната ни предстои да се превърне в транзитна зона на мигранти към Европа. Най-вероятно този процес ще продължи дълго. Засега България има сравнително скромен опит в това отношение и категорично може да се твърди, че не е подготвена за приемане на имигрантски вълни. Нещо повече, подобно явление ще затормози допълнително сложната икономическа и социална ситуация в държавата, ще натовари изключително много органите на реда, както и структурите, пряко отговорни за националната сигурност и отбраната на страната.
Новата имиграционна политика трябва да се свърже и приложи преди всичко за приема в страната на българското население, живеещо на територията на съседни и по-далечни държави.
Известни са множество опити за подпомагане на желаещите да се заселят в родината етническите българи – главно от бившите съветски републики, Украйна и Молдова. Досегашната практиката показва, че грижата на държавата за тях е главно на думи, и то до времето, когато са извън пределите на страната. Най-често след тяхното пристигане започват мъчителни трудности по битовото им устройване, социалното им подпомагане и настаняване на работа.
Наистина икономическите трудности на страната са сериозна пречка за една целенасочена и националноотговорна политика на прием на наши сънародници от други държави. Ако България успее да насочи своята национална политика към своите сънародници в чужбина, желаещи да се заселят в нашата страна, ефектът би бил огромен. Различните източници сочат, че броят на задграничните българи е между три и четири милиона. По-голямата част от тях обитават територията на своите прадеди, които преди години са били част от българската държава. Около един милион е броят на българите (без да включваме днешните емигранти), чиито предци в миналото са напуснали българската територия, заселвайки се в чужди земи – Бесарабия, Влашко, Банат, Крим и др. Голяма част от тях впоследствие са вторично разселени в азиатската част на бившия СССР или са се преселили в Америка. За тези българи са характерни относително високата раждаемост, сравнително доброто образование, трудолюбие, почтеност и традиционен селскостопански поминък. По-голямата част от тях обаче не притежават собствена земеделска земя, поради което чувстват известна социална несигурност и при определени условия са склонни да приемат риска на изселничеството и да се завърнат в прародината си България.
Днес е потребен качествено нов подход към българската диаспора. На този етап приемането на задгранични българи, основавайки се на обществено приемлива програма, е единственият реален механизъм за предотвратяване (до голяма степен) на очертаващата се демографска катастрофа и гарантирането на стабилно развитие на България през близките няколко десетилетия. Наред с това са необходими нови, значително опростени и съкратени във времето процедури желаещите задгранични българи да получат българско гражданство и да се заселят у нас.
България ще трябва да приеме и други мигранти. Днешното състояние на страната и очертаващите се икономически възможности не позволяват тя да се превърне в надеждна преграда и филтър за имигрантите към Европа, идващи от Близкия и Средния изток, Азия и Африка. Това ще създаде предпоставки за заселване на значителни имигрантски маси на българска територия, за което държавата ни няма никаква готовност. При подобна ситуация България рискува да бъде подложена на дълга и мъчителна етнодемографска ерозия. Всякакви превантивни мерки в този случай могат да се окажат неуместни. Далновидната национална политика трябва да предвиди своевременно възможните опасности и рискове и вместо да се противопоставя – да изработи, подобна на високоразвитите западни страни, своя нормативна база, която да даде възможност за нормален живот, работа и социализация на имигрантите.
Каквито и мерки да бъдат предприети, едно е сигурно – приемът на чужденци не може да се избегне и ще се превърне в неотменна част от бъдещето на страната. Както е известно, България се намира на важен геостратегически кръстопът. Ако е вярно твърдението, че кръстопът се „прави“ с хора (население), то България не разполага с достатъчен човешки ресурс за развитие и обслужване на един от най-важните международни кръстопътища на Европа.
Може да се очаква, че при либерализиране на режима на живеене и получаване на българско гражданство (свободно пребиваване, право на купуване на земя и недвижими имоти) българското национално пространство доста бързо ще започне да се запълва от имигранти както от демографски активните южни региони, така и от други части на света. Опитът на правителството на Симеон Сакскобургготски да опрости процедурите за получаване на българско гражданство за чужденци, инвестирали 600 хиляди лева в нашата страна, е първа стъпка в тази посока.
Подобно развитие на процесите може да бъде разглеждано като заплаха за националната сигурност на българската държава, защото световната практика показва, че подобно заселване на имигранти често се свързва с различни форми на организирана престъпност и мафиотски структури. И сега у нас работят различни кланове и престъпни структури, свързани с албанската, украинската, китайската, руската, сръбската и други мафии. Подобно явление може да се смята и като заплаха за бъдещата национална идентичност на държавата, но може да бъде разглеждано и като неизбежен процес, през който са преминали и преминават всички западноевропейски страни, а така също и нашата южна съседка Гърция. Необходимо е да се помисли и за демографските и икономическите изгоди, които би могла да има България. На този въпрос може да се погледне и като на част от общия процес на интеграция с Европа и с южните зони на човешката цивилизация.
При съвременната демографска ситуация в България приемът на имигранти се очертава като неизбежна част от бъдещата демографска политика. Подготовката за приемането на евентуална бъдеща имигрантска вълна към България, за да постигне националните си цели, трябва да бъде съпроводена с реализирането на цялостна стратегия за повишаване на раждаемостта и за постепенно, но с достатъчни темпове подмладяване на българската част от населението на страната.
Модел на развитие без увеличаване на българското население и на населението на страната като цяло означава отказ или забавено усвояване на международния кръстопът, което за десетилетия ще държи България на мястото на аутсайдер в Европа.
В близка перспектива един от най-сложните, най-отговорните и най-трудно решимите проблеми за нашата страна е преодоляването на тежката демографска криза и създаването на предпоставки за постигане на демографски прираст и стабилизиране на етническите показатели на съвременната българска нация. Колкото и непостижими да изглеждат тези стратегически задачи, тяхното решаване става неотложно, защото е добре известно, че демографските процеси са силно инерционни. Съществуващите негативни тенденции се наслагват във времето и много трудно могат да бъдат компенсирани, защото колкото по-дълъг е периодът на демографска криза, толкова по-бавно и мъчително става излизането от нея. Това би довело до сериозна промяна в етническите и религиозните характеристики на българската нация и естествено до възможни нови, неподозирани предизвикателства пред националната сигурност на България.
Много от изследователите на съвременните демографски процеси са склонни да приемат за погрешна идеята от икономически стимули за увеличаване на раждаемостта. Тази теза не е лишена от основание, защото практиката на социалната политика в сферата на повишаване на раждаемостта в Западна Европа не е постигнала задоволителни позитивни резултати.
В случая с България обаче нещата могат да се окажат различни. Материалното състояние на нашето общество е доста тежко и при една умна и целенасочена политика за ефективно подпомагане на младите семейни двойки, задоволяване на жилищните им потребности, данъчни преференции, нисколихвени кредити за развиване на собствен бизнес и редица други могат да се окажат важен лост за увеличаване на раждаемостта у нас.
Остава и оптимистичната перспектива, че България няма да бъде встрани от световните миграционни процеси. Независимо че икономическите трудности сега я правят не особено примамливо място за живеене, в близко бъдеще като член на НАТО и Европейския съюз можем да се надяваме страната ни да стане едно спокойно, чисто и желано място, където ще прииждат и ще желаят да остават все повече чужденци. Една далновидна и своевременна политика, съобразена със световните стандарти и българската специфика, значително би улеснила тяхната интеграция в българското общество.
Съдбата на българския етнос и неговите потенциални възможности да определя и занапред физиономията на народа и държавата е въпрос, който не е подвластен на субективни желания, решения и действия. Перспективите сега изглеждат наистина мрачни, но ни остава утешителната надежда, че както и в други критични моменти в българската история и този път нашият народ ще намери достатъчно жизнени сили и мъдрост за ново възраждане. При далеч по-безнадеждни обстоятелства българите са оцелявали благодарение на своите най-силни оръжия – труд, здрав разум, упоритост и прагматизъм. Както някога, така и сега, само с активната стопанска предприемчивост, с отвореност и приемане на другите етнически групи, с присъщата си находчивост и упоритост, със силата на знанието и интелекта, чрез културно-духовното си усъвършенствуване нашият народ би могъл да преуспее. Това е пътят не само да се възвърне блясъкът на изживените звездни мигове в миналото, но и да се затвърдят позициите на българите като надеждна опора на своята унитарна държава, да се гарантират националната сигурност и просперитетът на страната.
към начална страница "военно издателство"