към начална страница "военно издателство"
КАПИТАН МАРИН КУЦАРОВ
И НЕГОВИЯТ ФРОНТОВИ ДНЕВНИК
По фронтовете на Балканските войни от 1912–1913 г. и на Първата световна война хиляди български офицери и войници с храбростта си пишат със златни букви една нова летопис на храбрите – в следването на санстефанския идеал за обединението под една „държавна стряха“ на „всички българи“.
Един от тези достойни български патриоти е капитан Марин Тодоров Куцаров. Дневникът на командира на 15-а рота на 7-и пехотен Преславски полк капитан Куцаров за участието му в Балканската и Междусъюзническата война от 1912–1913 г. разкрива не само съществена част от биографията на своя автор и на бойния път на полка през войните, но прибавя и поредно важно свидетелство към богатата и славна история на българската армия.
Марин Тодоров Куцаров е роден на 29 юли 1873 г. в гр. Шумен. Той е петото от шестте деца на известната шуменска фамилия Куцарови. През есента на 1893 г. е приет във Военното училище в София. завършва училището на 1 януари 1895 г. Назначен е за командир на взвод в 7-и пехотен Преславски полк в Шумен. От 1899 г. е адютант в същия полк. От 1 януари 1904 г. е капитан и последователно командва 12-а рота, нестроевата рота и 15-а рота на полка, начело на която участва в Балканската и Междусъюзническата война. През войните се проявява като способен и волеви командир, уважаван от офицерите и войниците. На 14 юли 1913 г. е произведен в чин майор и награден с орден „За храброст“.
На 14 август 1916 г. Марин Куцаров е произведен в чин подполковник. Става командир на 4-та дружина на полка, с която участва в Първата световна война, първоначално на Северния, а след това на Южния фронт. Особена смелост и героизъм той и дружината му проявяват в двудневната Тутраканска епопея през септември 1916 г.
В края на Първата световна война е назначен за командир на 19-и пехотен Шуменски полк, личният състав на който има участта да бъде след войната заложник на Антантата.
На 5 юли 1919 г. Куцаров е произведен в чин полковник, след което е назначен за началник на 4-ти пограничен район. От 26 март 1928 г. е генерал-майор – командващ 2-ра армия в Пловдив, откъдето през 1934 г. преминава в запас, посветил на българската армия 39 години от своя живот.
Семейство Марин и Мара Куцарови имат две деца: осиновена дъщеря Лада и син Божидар.
Както във войсковите среди, така и сред шуменското гражданство генерал Марин Куцаров винаги се е ползвал с уважение и почит като храбър воин патриот. Умира на 1 април 1949 г. в град Шумен*.
Подобни кратки биографични данни едва ли са в състояние да осветлят в подробности житейския път на достойния български офицер Марин Куцаров. В този смисъл публикуването на неговия фронтови дневник цели да направи достояние не само на историците, но и на широката общественост делото на един български воин, записал завинаги името си в епоса на българската бойна слава както с участието си във войните, така и с решителното си поведение по повод едно паметно събитие. Настъпвал краят на Първата световна война. След отстъплението на българските войски при Добро поле през септември 1918 г. едно от унизителните условия, които победителите налагат на родината ни, е цели войскови поделения да останат заложници на Антантата. Тази тежка участ застига и 19-и пехотен Шуменски полк в състав от 3431 воини, чийто командир е подполковник Марин Куцаров.
Според разпореждане на командването на Антантата цялото въоръжение и бойното знаме на полка следва да се предадат в плен. Подполковник Марин Куцаров е поставен пред неимоверно изпитание. Като боен командир, участник вече в три войни, той взема бързо и смело решение: оръжието да бъде предадено без съпротива на представителите на Антантата, ала полковото знаме, което съхранява лично, на всяка цена трябва да бъде запазено. Но как?
Съгласно заповедта на командира, в мъгливата утрин на 6 октомври 1918 г. съставът на 19-и пехотен Шуменски полк е построен в каре пред клада буйно горящи дърва. Застанал до знаменосеца със знамето, поставено в калъф, подполковник Куцаров се вглежда в смълчания строй и изрича следните паметни думи:
– Господа офицери, подофицери и войници! Братя мои! Благодаря ви за героизма и победите в боя. Благодаря ви, защото на бойното поле България не бе победена. Но сега народът ни е в беда. В беда сме и ние, но сме живи. А щом сме живи, поне с част от бедата може да се справим. Днес ние сме заставени да предадем нашето оръжие на противника. Ще го предадем, нямаме възможност да се съпротивляваме. Заложници сме. Но противникът е ненаситен. Той иска не само оръжието, но и полковата светиня – бойното знаме, знамето на нашите победи, знамето на полковата чест, знамето на родината. Това е бедата, с която трябва да се справим. Да спасим знамето! Това е нашето клетвено задължение. Дори да останем без него, то не бива да попада в чужди ръце, не трябва да бъде опозорено. Допуснем ли това, то ще бъде най-голямото престъпление пред родината. Като командир аз нося най-голямата отговорност за това. И аз реших, реших – повтаря той – знамето да бъде изгорено. Изгорено на тази огнена клада пред вас. Изгорено, но неопетнено...
Подполковник Куцаров подава команда: „Мирно! За знамето, за почест!“. Войнишкият строй изпълнява командата безупречно дружно. Командирът взема от объркания знаменосец полковата светиня. Издига я високо, за да я видят всички. Коленичи пред кладата и поставя знамето в буйния огън, чиито пламъци бързо го поглъщат. Изправя се, застава мирно и отдава чест.
Вечерта подполковник Куцаров записва в личния си дневник: „6 октомври 1918 г.... Съобщих твърдото си решение то [знамето – бел. съст.] да бъде изгорено... Явиха се доблестни офицери, подофицери и войници, които се кълняха в най-милото, най-драгото си, в честта на семейството си и молеха да им се даде по едно парче от знамето с обещание, че те ще го предадат в полка в гр. Разград. След отдаване на необходимите почести аз сам хвърлих знамето в огъня... Големият огън в най-скоро време превърна всичко в пепел“.
На 8 октомври 1918 г. 19-и пехотен Шуменски полк официално преминава под френско командване, на гръцка територия. Тогава един гръцки капитан ще попита на сносен български език: „Защо изгорихте знамето, господин подполковник?“. „На мое място Вие как бихте постъпили, капитане?“ – задава на свой ред въпрос подполковник Куцаров. Капитанът мълчи. Той дори не подозира, че българското знаме, от което се интересува, е скрито по униформата на българския офицер, с когото разговаря.
Но какво всъщност се е случило? Отговор на този въпрос дава сам подполковник Куцаров значително по-късно.
В онази тревожна нощ срещу 6 ноември 1918 г. преди „изгарянето“ на полковата светиня подполковникът, оставайки сам със знамето, го снема от дръжката, а вместо него увива няколко свои ризи и парчета стари дрехи, върху които отново поставя знаменния калъф. Самото знаме внимателно сгъва под хастара на куртката си, която сутринта облича под шинела. Много дни след това ще крие знамето по този начин или в допълнително дъно на куфара си, което сам изработва – скривалища, които пази в строга тайна. Заради тази тайна командирът спи винаги сам. Където и да се намира, при свои или сред чужди, бойната светиня непременно е с него. Така изминават цели седем месеца до началото на май 1919 г.
Тогава подполковник Куцаров, който е с разклатено здраве още от Балканската война, се разболява по-сериозно. Разрешено му е да напусне пленничеството и да се върне в Шумен. Пристигайки в родния си град, той донася в родината светинята на 19-и пехотен Шуменски полк, полковото знаме, недокоснато от вражески ръце.
В Шумен офицерите от щаба на дивизията, убедени във версията за „изгарянето“ на полковото знаме, посрещат подполковника все пак сърдечно, някои от тях обаче подхвърлят двусмислени реплики. Когато подполковник Куцаров се явява на рапорт при командира на дивизията, последният му казва, без да го погледне: „Разбрах, че си се върнал. Но дали за теб ще има място в дивизията, не знам“. И не изчакал опита на Куцаров да реагира, командирът на дивизията отронва: „Вместо да изгориш знамето или след като го изгори, не намери ли пистолет поне с един патрон в цевта, та да избягаш от позора?“. Подполковник Куцаров си отдъхва. Мълчаливо разкопчава куртката си, под която се вижда бойното знаме. Тирадата от обвинения мигновено секва. Двамата командири се прегръщат. Канцеларията бързо се изпълва с офицери. Едва сега подполковник Куцаров разкрива истината за съдбата на знамето. И споделя: „Но ние имаме чудесни командири и бойци. Имаше някои от тях, които разбраха, че знамето не беше изгорено, но са мълчали, мълчали са дори и пред мен, за да го запазят, а мен да не тревожат. А аз само в дневника си отбелязах, че не знамето, а само калъфа и неговата дръжка хвърлих в огъня. Благодарение на това, сега то е тук. Нося и лъвчето, което също бях снел...“.
Новината за необикновеното спасяване на знамето на 19-и пехотен Шуменски полк се разнася по всички поделения в гарнизона. Множество офицери, войници и граждани се събират в центъра на Шумен, пред Гарнизонния военен клуб. На челно място сред тях е подполковник Куцаров със знамето в ръце. Всички викат „ура“. Неколцина подофицери и войници вдигат подполковник Куцаров на раменете си и последвани от множеството, го понасят по бул. „Славянски“ чак до помещенията на 10-и конен полк и обратно. Войниците пеят националния химн „Шуми Марица“ и марша на 4-та Преславска дивизия „Ечи, ти наш Балкан“. Подполковник Куцаров, стъпил здраво на войнишките рамене, аплодиран от гражданите, развява над главите на множеството спасеното бойно знаме.
На 11 май 1919 г. подполковник Куцаров е в Разград, мирновременният гарнизон на полка. Тук също се провежда паметно и единствено за целия град по рода си тържество, посветено на бойното полково знаме и на неговия спасител.
Пред мирновременния командирски и войнишки състав на полка и в присъствието на много граждани подполковник Куцаров лично приковава знамето върху нова дръжка, след което го връчва на знаменосеца. На 11 май 1919 г. новосформираната знаменна рота, начело със знамето, следвана от целия полк, се отправя към пл. „Независимост“, където очакват знамето учениците от града, дейците от юнашкото дружество „Делиорман“, от дружеството на опълченците, от дружеството на запасните офицери и подофицери, както и цялото разградско гражданство и гости от близките села. Пред входа на общината кметът на Разград произнася слово. Приветствия поднасят началникът на гарнизона, опълченци и граждани. Ученици кичат гърдите на спасителя на знамето с цветя. Подполковник Куцаров приковава още гвоздейчета върху дръжката на знамето и високо го развява, посрещнато от общо „ура“. После привършва краткото си слово с думите: „Народ, който пази своите бойни знамена, той не загива“.
Подобно тържество се провежда и по-късно, при завръщането от плен на войниците от 19-и пехотен Шуменски полк.
В знак на признание за проявения героизъм при спасяването от плен на полковото знаме подполковник Куцаров отново е награден с орден „За храброст“, а през 1924 г. – и с новоучредения специален знак „За спасяване на знаме“.
Фронтовият дневник на капитан Марин Куцаров за бойните действия на 15-а рота от 7-и пехотен Преславски полк през Балканските войни от 1912–1913 г. има своя история. Той се състои от 6 части (6 бележника). Пет от тях са водени лично от командира на ротата капитан Марин Куцаров, а шестият – от негов заместник, чието име е неизвестно. В този, макар и не напълно запазен вид, дневникът е на повече от 90 години. Той се съхранява от самия Марин Куцаров и семейството му. През септември 1956 г. Мара Куцарова, съпругата на Марин Куцаров, направи голямо дарение на бъдещия музей на 7-и Преславски полк. Сред ценните предмети, собственост на семейство Мара и Марин Куцарови бяха и три бележника*. Първият от тях е унифициран военен дневник, 17/20 см, със съответни графи за попълване, подвързан, подписан от адютанта на полка и подпечатан с червен восък. Вторият бележник е джобен формат, 10/15 см, на редове. Третият бележник представлява тънка ученическа тетрадка, 17/21,5 см, на редове, разчертан ръчно на графи. Трите бележника бяха включени в юбилейната изложба, посветена на 72-рата годишнина от създаването на 7-и Преславски полк, открита на 21 октомври 1956 г., а скоро след това заеха своето място в полковия музей на „преславци“, открит на 13 януари 1957 г.**.
През 1983 г. Божидар Куцаров (сега покойник), син на Мара и Марин Куцарови, предава в Териториална дирекция „Държавен архив“ – Шумен и други материали, останали от неговия баща, между които и бележник с формат 12,5/20 см, който се оказа, че също е част от фронтовия дневник на 15-а рота.
През юли 2002 г. се появи още една част от дневника. Тя бе открита от Никола Елисеев от Шумен, който през 1964 г. като запасен офицер бил на преподготовка в поделението, което е наследник на 7-и пехотен Преславски полк. Там, сред куп хартиени отпадъци, приготвени за унищожаване, той намира част от джобен бележник с формат 11/17 см със запазени едва 16 потъмнели от годините листа. Елисеев го запазва. Близо 40 години по-късно стана ясно, че бележникът също е част от дневника на М. Куцаров.
От дневника, за съжаление, липсва една част. Това узнаваме от записките на самия Марин Куцаров. На първия лист от бележника с начална дата 31 октомври 1912 г. той пише, че този бележник е „продължение на дневника от червеното тефтерче, където е писано всичко до 30 октомври 1912 г. включително“. Това „червено тефтерче“ не бе открито.
Събраните по този начин ръкописи, изписани с молив със ситен и красив почерк, бяха силно избледнели, а някъде и със заличен текст, което ги правеше непригодни за ползване. Група историци и литератори, членове на Творчески клуб „Патриот“ в гр. Шумен, през 2002 г. безвъзмездно и с голямо старание разчетоха и преписаха (най-напред на ръка, а след това и на машина) отделните части. Това бе първото и най-важно усилие за съхраняването на дневника за поколенията, както и предварителна подготовка за неговото издаване.
Публикуваният в настоящото издание фронтови дневник на капитан Марин Куцаров за бойните действия на 15-а рота на 7-и пехотен Преславски полк във войните от 1912–1913 г. е структуриран условно в пет части, които за пръв път са събрани в едно цяло. Тази структура е съобразена с броя, датировката и съдържанието на отделните запазени бележници. На страниците им има значителни повторения, които не могат и не бива да бъдат избегнати. Например съдържанието на втората и третата част в голяма степен се покрива със съдържанието на първата част. То е резултат от начина, по който капитан М. Куцаров е водил своя дневник. Ежедневните, старателно водени записки за дейността на ротата най-напред той вписва в джобен бележник (сега съответна част на дневника). След това подбира от този бележник най-важното. Него пък вписва в графите на официалния дневник, който някой ден бил длъжен да представи на командването на полка. Така в официалния дневник капитан М. Куцаров отразява само това, което е свързано с военните действия на ротата. Личните си мнения, оценки и преживявания, описанията на взаимоотношенията между офицерите, характеристиките на воинския бит и т.н. капитан Куцаров оставя съхранени в джобните бележници като лична своя тайна. Но тъй като едните и другите текстове имат съответна самостоятелна стойност, а взети заедно, отразяват по-цялостно мисленето и действията на автора на дневника, тук те са предадени изцяло.
Повторения се срещат и в съдържанието на четвърта и пета част. Те обаче са от друг характер. За периода, за който се отнасят тези части, капитан М. Куцаров е временен командир на 4-та дружина, в състава на която е неговата 15-а рота. За негов заместник в ротата е назначен един от взводните командири. Този именно временен командир на 15-а рота в изпълнение на задълженията си води дневник на ротата. Докато капитан Куцаров, от своя страна, води дневник на дружината, като не пропуска да отбележи по-подробно действията и на своята рота. По този начин повторенията в четвърта и пета част са естествени и разбираеми. От друга страна, ако за някои от дните временният командир на ротата отбелязва събитията съвсем лаконично, то капитан Куцаров като командир на дружината изписва за същите дни цели страници. Така двете страни взаимно се допълват. Освен това за този период бележките на капитан Марин Куцаров не са вписани в официалния дневник, докато дневникът на временния командир на 15-а рота дава сведения за дни, листовете за които от дневника на Куцаров са откъснати. Видно е, че пълното публикуване и на тези две части от дневника бе наложително, което и направихме.
Капитан М. Куцаров започва своя фронтови дневник от началото на Балканската война – 17 септември 1912 г., когато започва и мобилизацията. На 23 септември 1912 г. заедно с целия воински състав на 7-и пехотен Преславски полк 15-а рота, водена от своя командир, потегля в поход към бойното поле. Минава през Преслав, Върбица, Зимница... На 6 октомври 1912 г. около 6 часа след пладне с неописуем ентусиазъм и викове „ура“ преминава турската граница в района на горящото село Малкоч. Прекосява Лозенград, напуснат от противника, почти без съпротива, а оттам след славни боеве завладява Караагач, Чонгора, Анастасиева стена, Ак алан, Калфакьой, Субашкьой, Гюмюшбунар, Еникьой... Противникът е разгромен. Очаква се мир в полза на България. Започва обаче Междусъюзническата война. От 27 май 1913 г. ротата в състава на 7-и пехотен Преславски полк тръгва от жп гара Чорлу за София, където пристига на 30 май. Оттам се отправя срещу сърбите към Гюешево, Долно село, Равна нива, Царцария, връх Голеш, Жеравино, Бобешино, Сюлюманица. На 31 юли 1913 г. е обратно на път за родината, непобедена, но покрусена. На 9 август край Нова Загора ротата е демобилизирана, а на 30 август 1913 г. заедно с полка се завръща в Шумен.
По така очертания боен път на 7-и пехотен Преславски полк капитан М. Куцаров ни води увлекателно със своя дневник, по чиито редове няма задрасквания и поправки. От дневника научаваме подробности за ежедневието на ротата: походи, почивки, сражения. Или както в един от случаите капитан М. Куцаров сам пише: „Настъпи денят 16 октомври [1912 г.], който донесе славното, макар и с много жертви за ротата откупено Караагачко сражение... Още артилерийският двубой незапочнат, още атаката неподготвена, получи се заповед много кратка: „Напред“... Всичко се понесе напред с чудна стремителност, въпреки силния артил[ерийски], картечен и пушечен огън се стремеше [към] заемане [на] неприятелската [позиция]“.
Двудневните караагачки сражения 15-а рота на 7-и пехотен Преславски полк „откупва“ с 12 убити, 68 ранени и 7 безследно изчезнали. Но бойният є поход продължава. На 7 ноември 1912 г. Куцаров отбелязва в дневника си, че „до вечерта по цялата линия... артил[ерийският]... и пехотният огън не престана“. И допълва: „Към езерото Бююк чекмедже... стояха целия ден 3 турски броненосеца. Единият от тях сегис-тогис хвърляше по някои други гранати, пукота от които по долината достигаше и до нашите уши... Започнаха да се появяват повече болни... холера ностра – грозен бич. Помощ кой ще ти даде и где ги лекарите... Горко нам, бог да ни е на помощ“. И по-нататък в бележка от 12 ноември свидетелства: „Грозни изпитания. Четохме за лишенията от войната, но сега ги изпитваме“.
Значителни са загубите и в боевете край Калфакьой, за които на 5 февруари 1913 г. Куцаров пише: „Бригадният командир видял нашите убити 70 души и казал: „Изпълниха си дълга“. И продължава буквално: „Да, дълга. и за ваша грешка, за грешките на командира – около 70 убити и 200 ранени“, като по този начин с разсъждения, които не биха могли да намерят място в официалния дневник, а остават само в личния му бележник, капитан Куцаров съвсем не се задоволява с простото повторение на официални факти.
Победите на българската армия, част от която е и 15-а рота на 7-и пехотен Преславски полк, продължават и в сраженията срещу сърбите през Междусъюзническата война. Така например е на 24 юни 1913 г. при атаката с участието на ротата на връх Мала Царцария. В дневника четем: „Благодарение [на] убийствения артилерийски огън, особено на полската батарея... сърбите се разколебаха и започнаха да бягат... Подаде се сигнал за атака... Войниците... се хвърлиха на нож. Движение идеално. Див[изионният] се възхити от настъп[ването] на дружината. Атаката, макар и силно обстрелвана, се извърши благополучно, успешно. Пленихме 2 офицери, около 50 редници. Трофеи се взеха много пушки, бомби, шинели, лопатки, патрони и др.“.
Постоянна тема в дневника на капитан Куцаров е грижата за войниците: храна, оръжие, облекло, здраве, почивка. Към всичко това капитан Куцаров се отнася изключително сериозно. Още на 10 декември 1912 г. по отношение на снабдяването с храна той пише: „Изобщо, храната от много време не бе добра. Не даваха необходимото в достатъчно количество – месо, ориз, боб и други продукти... Ако питам командира – не казва, освен отлично доволствие“.
Тежки са последствията за войниците и от страховитата зима. На 3 февруари 1913 г. 36 души от ротата са изпратени в полковата лечебница с измръзнали крака. Капитан Куцаров сам изпитва последствията є. И въпреки всичко бойният дух в полка остава висок.
В миговете на кратък отдих между сраженията капитан Куцаров лично се стреми да организира развлечения за войниците от ротата. Води ги до Анастасиевата стена. Разказва им за историята є. Правят се снимки за спомен. Заучават се песни. На 18 декември 1912 г. в района на Ак алан капитан М. Куцаров разучава с ротата си новия Вазов текст на химна „Шуми Марица“. По този начин на 30 декември (нов стил) 1912 г. на бойното поле шуменското войнство запява за пръв път новия текст на българския химн, чието ехо поемат вълните край брега на Мраморно море.
Примерите с интересни случки между сраженията или с данни за самите сражения, за които фронтовият дневник на капитан М. Куцаров разказва подробно, могат да бъдат продължени. И тъй като целта на всяка война е постигането на победоносен мир, по отношение на постигнатото след победата над Турция примирие още на 21 ноември 1912 г. Куцаров в дневника си пише: „Към 41/2–5 часа сутринта дойде един войник, събуди ме и ми съобщи вестта, че има примирие с турците и че преговорите са свършили. Сън не ме хвана до сутринта. Примирие! Точка на войната, побратимяване, съглашение, идеали. Спиране на военните действия, на ужаса на войната и жестокостта на кървавий бой. „Ура“ се чуваше по цялата бойна линия... Времето мокро, студено, дъждовно, мрачно, но настроението на войниците бе весело при мисълта, че се туря точка на проливането на кръв, на убийства и пр.“.
Под командването на капитан Марин Куцаров 15-а рота от 7-и пехотен Преславски полк се сражава храбро и през двете Балкански войни. За проявен героизъм в сраженията на 19 юни 1913 г. в района на Гюешево капитан Куцаров връчва ордени „За храброст“ на 59 войници от ротата. Получават ги воини, които предварително са избрани от своите бойни другари. След още един месец на 16 юли 1913 г. с орден „За храброст“ е награден и капитан Куцаров, като заедно с това е произведен в чин майор.
Фронтовият дневник на капитан Марин Куцаров в този смисъл действително представлява важно свидетелство за биографията на един достоен български офицер. В същото време той е не само първи по рода си пространен документ за бойния път на 7-и пехотен Преславски полк в Балканските войни от 1912–1913 г., но в своята цялост прибавя и ценна страница в историята на Българската армия. И макар публикуването на дневника да е ясно и точно адресирано предимно към шуменската общественост и военнослужещите от Шуменския гарнизон, той представлява интерес и за по-широка аудитория – за военнослужещите от Българската армия и запасното войнство, за широката читателска публика, както и за всеки, който се интересува не само от историята на Балканските войни, но и от българската военна история изобщо.
Настоящото издание отразява пълния текст на запазения фронтови дневник с характерния за капитан М. Куцаров стил на изразяване. Датите са запазени в стар стил, както са в оригинала.
Правописът и пунктуацията в текста на дневника са осъвременени частично, а съкратените и пропуснати думи са доразвити в квадратни скоби. Оставени са непроменени общоприетите съкращения като река, град, село, лев и други; това се отнася и за остарели съкращения като клм (километър) или кгр (килограм). Публикацията е придружена от бележки по текста под линия, в които са отбелязани нечетливи или липсващи в оригинала думи и текстове.
За улеснение на читателите изданието съдържа четири приложения: списък с имена на командири и военачалници, споменати в текста; речник на употребяваните в дневника военни термини; показалец на срещани в текста стари наименования на селища; речник на използваните чужди и остарели думи. Публикуваният снимков материал е взет от личните албуми на Марин Куцаров, който на фронта проявява жив интерес към фотографията, като за някои от снимките авторът сам е оставил кратки бележки в дневника си.
Димо Димов
Председател на Творчески клуб
на офицерите и сержантите
от запаса „Патриот“ – гр. Шумен
* Биографичните данни са подготвени от Росица Стоянова и Димо Димов. Вж. и: Офицерският корпус в България 1878–1944 г., т. 4, С., 1996; Териториална дирекция „Държавен архив“ – Шумен, ф. 823-к, оп. 1, а.е. 6.
* Дарението включваше и един бележник на М. Куцаров от Първата световна война, разчетен и преписан от М. Малушев, който не е включен в това издание.
** По инициатива на шуменския Творчески клуб „Патриот“ от 28 май 2003 г. Музеят на 7-и пехотен Преславски полк бе преустроен в Музей на Шуменския гарнизон, открит на 19 декември 2003 г.