2

2. Стратегическа отбрана

От своето създаване до Сръбско-българската война българската армия възприема като основен вид военни действия отбранителните. Тези схващания се определят преди всичко от мястото и ролята, които Русия определя на нашата армия във военностратегическите си планове за действие на Балканите. На българската армия се отреждат главно отбранителни функции и задачи, осигуряващи стратегическото развръщане на руската армия на театъра на военните действия. При война с Турция тя трябва да организира и води стратегическа отбрана за удържане на проходите през Стара планина и направленията, водещи от Македония към София. При войната на Русия с Австро-Унгария задачата на нашата армия е да отбранява приграничната полоса с Македония и Сърбия.

С укрепването на българската държава и армия към края на ХIХ в. политическото ръководство поставя задачата за обединяване на земите, останали извън пределите на страната. Такива решителни цели могат да се постигнат чрез стратегическо настъпление и то се приема като основен и главен вид военни действия.

Опитът от войните през ХХ в. показва закономерния характер на отбраната, която възниква и се води не само от собствените желания и намерения. Оказва се, че особено продължителните войни не могат да завършат единствено с настъпление. На даден етап от тяхното развитие се налагат не само оперативни паузи, но и отбранителни военни действия. Причините за това са комплексни и се свеждат до промяната в общата военнополитическа обстановка, особено в коалиционните войни; непредвиденото удължаване на войната; създаването на неблагоприятно съотношение на силите и средствата; изчерпването на подготвените за войната ресурси и др.

Ако се съпостави продължителността на видовете военни действия в отделните войни, ще се види, че тя е определено в полза на настъплението (Таблица 4).

В Първата световна война количеството време за отбрана е повече. Това се дължи преди всичко на позиционния характер на войната. Времето, през което българската армия провежда реално бойни действия, е една малка част от общия отбранителен период. По този начин и в тази война фактически преобладава настъплението.

Войни

Настъпление

Отбрана

продължи-телност

% от общото време

продължи-телност

% от общото време

Сръбско-българска

Първа балканска

Първа световна

8 денонощия

96 денонощия

16 месеца

6 денонощия

5 денонощия

20 месеца

В Таблица 4 отсъстват данни за Втората балканска война и за войната с Германия (1944–1945 г.). Военните действия през 1913 г. се характеризират с разновременното преминаване в настъпление и отбрана на отделните обединения, което прави почти невъзможно изготвянето на съотношение между тях. По основните направления за настъпление на противника (Велешко-Горноджумайското и Струмското) нашата армия води предимно отбрана. Що се отнася до войната с Германия, стратегически действия в пълния смисъл се водят през нейния първи период (септември–ноември 1944 г.|. Настъплението обхваща близо два месеца. През останалото време се осъществява стратегическо развръщане и се водят отбранителни действия в тактически мащаб по отделни направления.

Опитът от войните очертава няколко характерни случая, при които нашата армия преминава към стратегическа отбрана: след провеждане на стратегическо настъпление и овладяване на важни райони и рубежи; след неуспешен опит за стратегическо настъпление; поради изпреварване от страна на противника в стратегическото развръщане на войските.

Българската армия преминава към отбрана след успешно стратегическо настъпление в хода на Първата балканска и Първата световна война. Особеното е, че и в двете войни се създават условия, които могат да спестят на нашата армия действията, довели в последствие до излишни материални и човешки загуби. Така след разгрома на противника в Източна Тракия в резултат на Лозенградската и Люлебургаз-Бунархисарската операция българските войски излизат на Мраморно море и при Чаталджа. Успешно се развиват действията в Родопите и на съюзническите войски в Македония. С това военнополитическите цели в общи линии са постигнати. Турското правителство отначало чрез посредничеството на Великите сили (Франция), а след това и пряко с телеграма до Фердинанд и парламентьор в района на Чаталджа иска спиране на военните действия и водене на преговори14. Създават се условия войната да завърши за по-малко от месец. Царят и правителството не само не отговарят на телеграмата на Великия везир, но заповядват атаката на Чаталджа. Така политическото ръководство не се възползва от постиженията на стратегията, не отчита възможните промени в обстановката и ненужно продължава войната. Следва неуспешният опит за овладяването на Чаталджа, след което армията ни преминава към стратегическа отбрана.

През Първата световна война общото стратегическо настъпление на българската армия във взаимодействие със съюзниците води до значителни поражения на сръбската армия и принуждава съглашенските войски да започнат оттеглянето си на юг. Създават се условия за решителни действия по долината на р. Вардар за пълен разгром на англо-френските войски. Действията обаче на българската армия са спрени на границата с Гърция от фактическия главнокомандващ съюзническите войски на Балканите началник на щаба на Германското главно командване генерал Е. Фалкенхайн15. Това дава възможност на съглашенските войски да се оттеглят организирано и води до възникване на Южния фронт, на който българската армия преминава към стратегическа отбрана. По-късно генерал Е. Фалкенхайн изтъква следните причини за спиране на българската армия: невъзможност за снабдяване на войските поради дезорганизиране на съобщенията по долината на р. Вардар; липса на тежка артилерия; лоши теренни и атмосферни условия; враждебно посрещане на българските войски от гръцкото правителство и население и др.

Анализът на политико-стратегическата обстановка показва наличието на възможност за успешни действия. Настъплението на българските и германските войски на юг нямаше да срещне противодействие от страна на Гърция, а щеше да създаде условия за нейното присъединяване към Централните сили. От друга страна, съотношението на силите и средствата показва, че през декември 1915 г. българската армия има възможност да нанесе тежки поражения на отстъпващия противник и поне да блокира съглашенските войски в района на Солун. До пролетта на следващата година има достатъчно време за прегрупиране на освободените от военните действия в Сърбия български и германски войски и за създаване на ударна групировка, която да ликвидира Солунския десант.

Възможности за решаване съдбата на Южния фронт на Балканите по военен път съществуват и по-късно. Те обаче не са използвани главно поради нежеланието на германското политическо и военно ръководство. То разчита тук да бъдат приковани колкото се може повече противникови сили, вместо те да се прехвърлят по другите фронтове. Българското главно командване по принцип преценява правилно необходимостта от ликвидиране на Южния фронт. То обаче не намира сили в себе си да поеме отговорността за съдбата на армията и страната. Армията ни организира стратегическа отбрана, чийто краен изход тогава е твърде неясен.

Типичен случай на преминаване към отбрана след неуспешен опит за стратегическо настъпление оставя Втората балканска война. Започналото разновременно и с ограничени цели настъпление срещу сръбската и гръцката армия не постига никакви резултати и поради общото превъзходство на противника българската армия е принудена да води стратегическа отбрана.

През 1885 г. държавното и военното ръководство правят невярна оценка на очакваната след Съединението политическа и военна обстановка на Балканите. В резултат на това българската армия е мобилизирана и съсредоточена на границата с Турция. Реалният противник обаче се оказва друг – сръбската армия, която изпреварва в стратегическото си развръщане и постига превъзходство в сили и средства на театъра на военните действия. Това принуждава нашата армия да започне Сръбско-българската война със стратегически отбранителни действия.

Целите и задачите на стратегическата отбрана на българската армия са от съществено значение за нейното организиране и водене. Те зависят преди всичко от военнотеоретичните схващания за отбраната като вид военни действия, ролята и мястото, които є се определят в общия план и замисъл за воденето на дадената война, промените във военнополитическата обстановка в хода на войната и др. Съвкупното действие на тези предпоставки води до твърде широките граници, в които се вместват целите и задачите на отбраната в изследваните войни. Най-решителни са те в Сръбско-българската война. В замисъла за нейното водене на стратегическата отбрана се възлага да изтощи и спре противника и да създаде условия за преминаване в настъпление за неговия пълен разгром. Тази цел съответства напълно на конкретната обстановка в навечерието на войната, тя е реалистична и изпълнима.

В другата крайност са целите и задачите на отбраната в Първата световна война. Тогава отбранителните действия възникват непредвидено и както бе отбелязано, са ни наложени от водещия в коалицията съюзник. В крайна сметка от нашата армия се иска, като поддържа Южния фронт, да ангажира срещу себе си възможно по-дълго време колкото може повече противникови войски. Това е в противоречие с логиката и хода на войната, чиито военнополитически цели за България към края на 1916 г. са вече постигнати. Изпълнявайки чужди интереси, нашата армия още близо две години задържа срещу себе си до 35 съглашенски съединения. Ограничените цели и задачи водят до възприемането на пасивната отбрана въпреки категоричността на регламентиращите документи, че такава отбрана е обречена на поражение.

Някъде по средата със своята решителност са целите и задачите на стратегическата отбрана в Балканските войни. Те, общо взето, търсят сриване на настъплението на противника и постигане на резултати, които да повлияят на благоприятния изход на войната. Макар и незаложена в предварителния замисъл, отбраната във Втората балканска война създава условия нашата армия да проведе контранастъпление срещу вклинилите се по Струмското направление гръцки войски.

В зависимост от конкретните условия в отделните войни настъпват промени и се очертават някои особености в пространствения размах, построението и изграждането на стратегическата отбрана16. За Сръбско-българската война отбраната се развръща по цялата западна граница на фронт над 200 км. Изгражда се по груповия способ на дълбочина от около 20 км с ред последователни отбранителни позиции и завършва със стратегическия рубеж Видин–Белоградчик–Сливница–Кюстендил, който представлява система от няколко отбранителни позиции, състоящи се от окопи, редути, люнети и позиции за артилерията. Най-добре е изградена отбраната за прикриване на направлението Пирот–София. Там са съсредоточени и основните сили на българската армия. На десния фланг на отбраната се разчита и на Видинската крепост, а на левия, където се очакват спомагателни действия на противника към Кюстендил, са оборудвани само две позиции на малка дълбочина.

През Първата балканска война отбраната се организира в Източна Тракия от Сароския залив, по брега на Мраморно море до езерото Буюкчекмедже и на север до Черно море на фронт от 250 км и на дълбочина до 60 км. Основните усилия са съсредоточени на част от тази полоса – главно при Чаталджа и на шийката на Галиполския полуостров. Инженерната организация на отбраната е усъвършенствана и включва три полоси: за осигуряване, главна и тилна. През Втората балканска война фронтът на стратегическата отбрана нараства до 500 км. Петте армии преграждат петте оперативни направления, по които настъпват сръбските и гръцките войски. Дълбочината на отбраната не надхвърля 30–40 км, а инженерното є оборудване главно поради липсата на време, сили и средства не повтаря опита от предишната война.

Пространственият размах на стратегическата отбрана нараства още повече по време на Първата световна война. Южният фронт се простира на близо 750 км, но дълбочината є не надхвърля 60 км. Главната причина за това е, че нашата армия поема цялата тежест. Така срещу съглашенските войски на фронт над 570 км се намират 14 български и само две германски дивизии. Това не позволява постигането на по-голяма дълбочина. Отделните обединения прикриват основно Битолското, Вардарското и Струмското оперативно направление. Недостигът на сили и средства се компенсира донякъде от фортификационното оборудване. Отбраната продължава да се развива в инженерно отношение, като се превръща в подчертано позиционна, на много места с отбранителни зони.

Характерно за отбраната във всички войни е малката дълбочина, на която тя се изгражда. Причините за това са основно широките фронтове, липсата на втори ешелони или силни стратегически резерви поради недостига на сили и средства, стремежът понякога да се покрива целият стратегически фронт на отбраната и др. Налага се в хода на военните действия да се разчита на вторите ешелони или резервите на армиите. Поради горните причини те също често отсъстват или са в недостатъчно количество.

Главното командване не обръща достатъчно внимание на планирането на стратегическата отбрана. Много често то се ограничава само с поставяне на задачите на отделните обединения, без да подчинява техните действия на единен замисъл. Характерен пример за това отношение е Първата световна война, когато поради недостига на сили и средства, относителната самостоятелност на направленията, малката възможност за рокади, различната подчиненост на войските и други причини от оперативно-стратегически характер се налага разработването на строги разчети за подготовката и воденето на отбраната. Главното командване обаче няма ясен замисъл за единни действия на българската армия. Липсва план, от който да е видно как ще се отразява ударът на противника пред предния край, какви сили и средства, кога, къде и как ще спират по-нататъшното му вклиняване или ще възстановяват целостта на отбраната.

Стратегическата отбрана обикновено се води за удържане на отделни оперативни направления и много рядко прераства във военни действия по целия или по-голяма част от фронта за отбрана. Различни са условията, обусловени от степента на противниковото превъзходство, особено в направлението на неговия главен удар, състоянието на собствените войски, възможностите за подвеждане на усиления и др. Зависимостта на стратегическата отбрана от действията на отделните съединения и обединения издига ролята на бойните действия за главната армейска полоса. При удържането є армията съхранява отбраната си и създава условия главно чрез контраудари да възстанови при необходимост нейната цялост. При успешен пробив на противника обикновено отбраната рухва и спирането на настъплението в дълбочина става проблематично.

В повечето войни отбраната се отличава със своята твърдост, упоритост и стремеж да не се допусне голямо вклиняване на противника. Така активните действия на прикриващите войски на Сливнишката позиция позволяват в Сръбско-българската война противникът да бъде спрян и да се премине в контранастъпление.

Особено успешно се води отбраната през Първата балканска война. Настъплението на противника в направлението на главния му удар при Чаталджа е спряно в полосата за осигуряване, неговото вклиняване не надвишава 10–12 км17 и целта на отбраната се постига още в тактическата зона. По този начин се създават условия за следващи активни военни действия и успешно приключване на войната.

По-различно се развиват военните действия по време на Втората балканска война. Общото настъпление на гръцката и сръбската армия създава изключително напрежение и критична обстановка по Велешко-Горноджумайското и Струмското направление. Опитът на Главното командване да активизира действащите северно три български обединения не повлиява съществено върху хода на войната. Все пак прикриващата направлението Велес–Горна Джумая 4-а армия, след като се оттегля на 20–30 км, успява да заеме и успешно да удържа Калиманската позиция. Отбраняващата се срещу гръцките войски 2-ра армия обаче е принудена след множество бойни действия на ред последователни рубежи в продължение на 25 денонощия да се оттегли от района на Дойран–Кукуш–Круша планина южно от Горна Джумая. Причините за това са много, но най-важните от тях са: постигнатото от противника превъзходство особено в артилерия; непосилните задачи, поставени от Главното командване на армията предвид нейния състав и огромната полоса за отбрана; нецелесъобразната по отношение на ударите на противника групировка (около половината от войските заемат Егейското крайбрежие); липсата на достатъчно данни за противника; ненужното ангажиране на войските за водене на бойни действия на обречени вече рубежи и позиции (при Дойран, за Рупелското дефиле) и др. Все пак в тази война противникът не успява да постигне стратегически пробив въпреки благоприятната военнополитическа обстановка главно поради нерешителните, бавни и несъгласувани действия на гръцката и сръбската армия. Българската армия стабилизира постепенно отбраната си и по Струмското направление и създава условия за преминаване в контранастъпление при Кресна, което ускорява края на войната.

Неуспешни за нашата армия са отбранителните действия през септември 1918 г. Тогава съглашенските войски започват решително настъпление и нанасят три удара – главен по направлението Воден–Добро поле–Градско, и спомагателни от Битоля към Прилеп и от Кукуш към Дойран–Струмица. Главният удар се оказва непосилен за отбраняващите се там войски, за четири-пет денонощия противникът осъществява оперативен пробив и създава условия за развитие на настъплението в стратегическата дълбочина. Това води до постигане в следващите дни на успех и в спомагателните направления. Стратегическият фронт на отбраната се срива и катастрофата е неизбежна. Причините за това са комплексни и имат политически, икономически, морален и чисто военен характер.

На първо място трябва да се отчете, че нашата армия води отбранителните си действия в условия на много неблагоприятна военнополитическа обстановка за Централните сили по всички фронтове. Неуспешните опити за настъпление на германската армия през пролетта и лятото на 1918 г. на Западноевропейския театър на военните действия очертават наближаващия изход на войната. Това принуждава германският канцлер още през август да заяви пред Коронния съвет в Главната квартира, че войната е вече изгубена и трябва само да се печели време до започването на преговори за примирие.

Изходът на военните действия на Балканите по това време е в тясна зависимост от резултатите от стълкновението на основните противникови групировки в Западна Европа. В този смисъл поражението на българската армия е вече предопределено. Общата обстановка през лятото на 1918 г. показва, че е настъпило времето, когато изходът от войната трябва да се решава не по фронтовете, а от политиците и дипломатите. Българското държавно ръководство, което по ред причини не познава в детайли състоянието на коалицията и нейните възможности, не може да оцени правилно военнополитическата обстановка. Освен това на него не му достигат нито далновидност, нито решителност за бързи и адекватни действия. Политиката отново не е на висотата на изискванията на времето, предоставя всичко в ръцете на военната стратегия, без да є осигури необходимите условия, и това не вещае нищо друго освен неблагоприятен край.

Тригодишната война и високият процент на мобилизационно напрежение довеждат икономиката на страната до пълен срив. Огромната армия няма и минимално необходимите средства за живот и бой. В тежко положение е цялото население на страната. Поначало икономиката и народът не са подготвени за толкова продължителна война. Още по-малка нагласа да се водят военни действия има, след като е постигната заветната цел за национално обединение. Това поставя на сурово изпитание моралните сили на армията и те са вече на изчерпване. Това състояние на войските на Южния фронт е още един сериозен сигнал за държавното и военното ръководство за това, че е крайно време България да излезе от войната, за да се предотврати очертаващият се военен погром.

Известно е, че правителствата на воюващите срещу нас държави имат определена готовност за водене на преговори. Българското правителство обаче не е в състояние да анализира обстановката и да вземе единствено правилното решение – излизане от коалицията и прекратяване на военните действия. Не го подпомага особено в това отношение и Главното командване на армията.

От голямо значение за неуспеха на отбраната са военностратегическите причини, които най-общо се свеждат до следното: залагането на пасивната отбрана, липсата на ясен замисъл за нейното организиране и водене, постигането от противника на превъзходство в силите и средствата, нерешителни действия след противниковото настъпление и др. За някои от тях, отнасящи се до принудителното преминаване на нашата армия към пасивна отбрана и до отсъствието на конкретен план за нейното водене вече стана дума в досегашното изложение.

Съглашенското командване се възползва от благоприятната обстановка и постига общо превъзходство в сили и средства. При все че по целия фронт то е несъществено (1,2–1,3:1), в направлението на главния удар достига до 2,5:1 в пехота, 7,1:1 в артилерия и 2,7:1 в картечници18. Такова превъзходство при слабите и разпръснати наши резерви и малката дълбочина на стратегическата отбрана поставя настъпващите в значително по-благоприятни условия.

За българското главно командване не остава скрита подготовката на съглашенските войски за настъпление. На него в общи линии му е известно направлението на главния удар и началото на настъплението. В значителна степен обаче остават неразкрити силата на удара и решителните цели, които този път се поставят с него. Поради това Главното командване не взема решителни мерки за противодействие.

Нерешителни са действията на стратегическото ръководство и след започването на съглашенското настъпление. Подвежданите полкове вместо в маса се хвърлят в сраженията последователно. До 20 септември съществуват определени възможности за мащабно противодействие на противника. Той се е вклинил само при Добро поле, при Дойран търпи поражение, а българската армия все още разполага с боеспособни войски (2-ра, 1-ва и част от 11-а армия). Един решителен контраудар с тези обединения по фланга на вклинилия се противник очертава известна надежда за ограничаване и спиране на неговото настъпление. Не е използван и друг начин на действие – оттегляне на 1-ва и 11-а армия в дълбочина и заемане на изгоден рубеж, на който да бъде спряно настъплението на противника, макар и със загуба на територия. Това са възможности, създадени от оперативно-стратегическата обстановка през първата седмица на съглашенското настъпление. Те могат да се реализират от единно и решително стратегическо ръководство, с каквото за съжаление българската армия тогава не разполага.

Маньовърът в хода на военните действия се осъществява главно в тактическите и оперативните звена поради обикновено малкото стратегически резерви. Той се провежда преди всичко за ограничаване и спиране на противниковите вклинявания. Маньовърът се свежда до подвеждането на войски от дълбочина и от неактивните участъци към районите на военните действия за уплътняване на отбраната, а в отделни случаи, в зависимост от конкретната обстановка и до решителността на командващите с неангажираните съединения да се провеждат и активни (настъпателни) действия. Така се използват част от отбраняващите се по Велешско-Горноджумайското направление войски през Втората балканска война.

Продължителността на военните действия в периодите на стратегическата отбрана на българската армия в отделните войни е различна и се вмества в границите от 6 до 25 денонощия с по-голямо приближение до долните показатели. Това е значително по-малко от общото време, през което армията е в отбрана, особено в Първата световна война. Продължителността е в пряка зависимост главно от целите, задачите и възможностите както на настъпващия противник, така и на отбраняващите се войски. Нейните по-високи стойности са в случаите, когато се налага дълбоко оттегляне.

Взаимодействието по време на отбраната се осъществява главно между действащите по отделните направления обединения. Известен опит в това отношение оставя Втората балканска война, когато Главното командване поставя задача за активни действия на 1-ва, 3-а и 5-а армия. Макар останало неразвито, тяхното настъпление задържа значителни сръбски сили и съдейства за успешното оттегляне и отбрана на 4-а и 2-ра армия. В коалиционните войни по същество не се организира взаимодействие главно поради конкретната военнополитическа обстановка. Така в Първата балканска война, когато нашата армия преминава към стратегическа отбрана в Източна Тракия, военните действия в Македония по същество са завършили.

Основните задачи в отбраната се възлагат на пехотата. Тя не само остава най-многобройна, но през годините се увеличават и огневите є възможности благодарение на широкото навлизане в нейните организационни структури на картечниците, гранатохвъргачките, а по-късно – и оръдейни и минохвъргачни системи. Това позволява отбраната є да бъде по-самостоятелна и по-устойчива. Нови задачи се възлагат на конницата – да осъществява връзка между отбраняващите отделните направления групировки и да наблюдава и охранява морското крайбрежие. Това е в несъответствие със схващанията, които като приемат, че към отбрана ще се преминава без връзка с противника, регламентират тя да бъде отпред, за да разкрива и развръща противника. Във войните за национално обединение обаче отбраната се организира и води при съприкосновение с противника и участието на конницата в нея е незначително.

Широк кръг от задачи започва да изпълнява през Първата световна война авиацията: водене на въздушно разузнаване с едновременно поразяване на важни противникови обекти, борба с противниковата авиация, коригиране огъня на артилерията, осигуряване на свръзка и др. Въпреки това тя не успява да израсне в самостоятелен род войска, както това става в много други страни. Малкото количество авиация и нейната подчиненост на отделните обединения ограничават повече от задачите є в оперативен и тактически мащаб.

Макар и с ограничени възможности, нашият военен флот участва в стратегическата отбрана, особено във войните за национално обединение. Той изпълнява главно задачи по осигуряване на приморските флангове на сухопътните войски и организиране на отбраната на големите пристанища по черноморското и Егейското крайбрежие.

Българската армия обикновено организира и води успешна стратегическа отбрана на един театър на военните действия или по отделно стратегическо направление и срещу един противник. Опитът показва, че това са нейните възможности. Появата на повече противници, както е във Втората балканска и Първата световна война, поставя армията в твърде тежка обстановка, при неблагоприятно съотношение на силите и средствата и води до катастрофални резултати във войната като цяло

към следваща част

към читалня

към начална страница "военно издателство"