към начална страница "военно издателство"
4. Проблеми на стратегическото ръководство
От съществено значение за хода и изхода на военните действия е степента на решаване на проблема за формирането, задачите и начина на функциониране на органите за стратегическо ръководство на въоръжените сили. Командните структури на българската армия се създават след приемането на Търновската конституция през април 1879 г. Върховен началник на въоръжените сили в мирно и военно време е князът. Изпълнителната власт по военното управление се възлага на военния министър, който ръководи отделите и учрежденията във Военното министерство и формираните по-късно бригади.
Сръбско-българската война, 1885 г., внася съществени изменения в органите за управление. Напускането на руските офицери след Съединението на България води до фактическото разпускане на бригадните управления. Ръководството на военните действия се осъществява от Главна квартира, в състава на която за пръв път се създава Щаб на армията. Формират се също щабове на Източния и Западния корпус и на Северния отряд. По този начин чрез Щаба на армията главнокомандващият (князът) командва действащата армия в лицето преди всичко на двата корпуса. Като колективен орган за ръководство князът създава Военен съвет. В него се привличат началникът на Щаба на войската, командването на Западния корпус, началниците на отряди и други офицери. Съветът взема най-важните решения за формите и способите на военните действия. На военния министър се предоставя формирането на нови части, обози, снабдяването на армията и други функции по осигуряването на войските.
През следващите години на основата на собствения и чуждия опит се усъвършенстват командните структури на армията. Те се изписват в специални щатове, а тяхното формиране се регламентира с първото „Наставление за мобилизация на армията“ от 1910 г. По този начин командването на Действащата армия във войните за национално обединение с малки изключения придобива вида, показан на фигура 1.
Различията през отделните войни или години са преди всичко в състава на някои звена. Така в периода на Балканските войни Главното командване обединява ръководството на две-три отделни армии, като го поверява на един от командващите. Това по същество е опит да се създаде командване на група армии (фронт) като междинно звено между Главното командване и отделната армия. Процесът обаче е импровизиран, без предварителна подготовка, без формиране на щаб и предоставяне на необходимите средства за свръзка и резултатите не са големи.
Работни органи на главнокомандващия са Щабът на Действащата армия, Главното тилово управление и Министерството на войната. Последното е извън състава на Общата главна квартира. Щабът на Действащата армия ръководи военните действия на армията, а Министерството на войната подготвя ресурсите за попълването и осигуряването є. Като орган на главнокомандващия Щабът на армията има право от негово име да отдава заповеди и разпореждания до военния министър25. В това намира израз и един от принципите, върху които се изграждат командните структури в армията – този за централизма.
Главнокомандващ на армията е князът (царят). Тук също се очертават някои особености, породени от недостатъчната военна подготовка на Фердинанд. Така в Балканските войни той, като запазва за себе си поста на главнокомандващ, назначава за свой помощник генерал М. Савов. Макар и личен приятел на царя, генералът е в запаса от шест години, не познава добре оперативните планове и е отдалечен в значителна степен от войската. По този начин Главното командване се представлява от три почти неотговорни лица: царя – според конституцията, помощникът му – съветник на царя без регламентирани права и отговорности, и началникът на щаба – с отговорност само за техническото изпълнение на заповедите, които отдава главнокомандващият26. В хода на военните действия постепенно генерал М. Савов, въпреки че няма юридическо право, започва да подписва директивите до армиите много често без знанието на началника на щаба.
Обстоятелството, че във военните действия в Първата световна война участва не цялата мобилизирана армия, позволява на Фердинанд да маневрира и той назначава за главнокомандващ на Действащата армия генерал Н. Жеков, без да регламентира неговите права и задължения. Верен на своите принципи, царят назначава за началник на Щаба на войската генерал К. Жостов, отчитайки напрегнатите отношения, които съществуват между двамата генерали. Практиката налага в хода на войната (1917 г.) да се разработи Правилник за Главното командване на Действащата армия. В него се прави опит за разграничаване на правата и отговорностите на царя, правителството и военното ръководство по отношение на армията. Макар че са допуснати неясни формулировки и въпреки ограничените права на главнокомандващия правилникът е крачка напред по отношение на регламентиране на стратегическото ръководство.
Поради създалата се през септември 1944 г. военнополитическа обстановка монархическата институция е изолирана от ръководството на армията във войната срещу Германия. Новото правителство назначава за главнокомандващ генерал И. Маринов. Работен орган на Главното командване остава Щабът на войската, който изпълнява ролята и на Щаб на Главното командване.
Три от петте войни, които води българската армия, са коалиционни. Това предполага създаването на общ команден орган, който да ръководи и съгласува действията на съюзните войски. Този въпрос се решава в различна степен. Усилията на българската страна да се създаде единно коалиционно командване през Първата балканска война остават без резултат. Всички съюзници ръководят самостоятелно въоръжените си сили, което им позволява да избират сами къде, кога, с какви сили и средства и как ще воюват. Постига се само известна взаимна информираност за намеренията за водене на военните действия. До това се свежда и дейността на изпратените представителни мисии към главните командвания на съюзниците. Налага се практиката спорните въпроси да се разискват на правителствено равнище.
По друг начин стоят нещата през Първата световна война. Съгласно военната конвенция основните сили на нашата Действаща армия са подчинени на германския генерал А. Макензен, който командва съюзните въоръжени сили, водещи войната със Сърбия. Този опит се използва и през следващата година във войната срещу Румъния. Отива се още по-нататък, като през септември 1916 г. се създава Върховно главно командване на коалицията, начело на което стои германският император. Неговите правомощия са да подготвя и води действията съобразно общата военнополитическа обстановка. Той определя къде да се съсредоточат основните усилия, как да се разпределят силите и средствата и кой да осъществи тяхното непосредствено ръководство. Тази безспорно необходима стъпка развързва допълнително ръцете на германското военно ръководство и го превръща в пълновластен разпоредител с войските на съюзните държави. Затова и даденото през 1917 г. право на българското Главно командване да ръководи войските на Балканския театър на военните действия остава формално. Решенията за военните действия се вземат от коалиционното командване, което е доминирано от Германия. То налага на нашата армия способи за водене на войната, които не отговарят на нейната подготовка и на националните ни интереси. На българското Главно командване остава само да изпраща периодично протести и предложения, които обикновено са без практически резултати.
Малко по-различно се решава въпросът за стратегическото ръководство в коалицията във войната срещу Германия през 1944–1945 г., въпреки че и в нея се запазва водещата роля на големия съюзник. Тогава е намерена нова форма на взаимоотношения – българската армия преминава в оперативно подчинение на маршал Ф. Толбухин като представител на командването на Червената армия27. Това означава, че действията на нашата армия не могат и не трябва да бъдат самостоятелни и изолирани, а съвместни и съгласувани с тези на войските от южния стратегически фланг на Червената армия. Затова оперативната подчиненост, от една страна, е форма на взаимоотношения между армиите на две държави, а от друга – създава благоприятни условия за техните действия.
Ръководството на българската армия през първия период на тази война се осъществява от нейното главно командване, съобразено с общите задачи и действията на Трети украински фронт. За непосредственото решаване на всички въпроси, свързани със съвместните действия в мащабите на коалицията, в София е изпратен като представител на Върховното главно командване на Червената армия тогавашния началник на щаба на Трети украински фронт генерал-полковник С. Бирюзов. По-късно той отбелязва в своите спомени, че само са подпомагали нашето Главно командване да организира действията на българските войски съобразно общите задачи28.
Поради това че във войната след ноември 1944 г. участват част от въоръжените ни сили, че военните действия се водят на голямо отдалечение от Главното командване, а задачите, които изпълнява Първа българска армия, са част от задачите на Трети украински фронт, се налага известна специфичност в нейното непосредствено ръководство – тя получава задачите си от командването на Трети украински фронт. Информация за това, какво прави армията, българското Главно командване получава непрекъснато. Трябва да се подчертае, че ръководните функции на командването и щаба на Трети украински фронт се свеждат до определяне и поставяне на оперативните задачи на армията и контрола за тяхното изпълнение. Това се оказва най-целесъобразният начин за управление на военните действия на нашите войски през този период на войната. В същото време той не променя същността и принадлежността на Първа българска армия.
Независимо от формата на установеното стратегическо ръководство Главното командване участва, общо взето, активно в управлението на действащите на фронта войски. Когато за войната има предварително разработен план (Първата балканска и Първата световна война), то провежда стратегическото развръщане и насочва войските за неговото изпълнение. Едновременно с това се извършват и известни промени, наложени, както е в Първата световна война, главно от нейния коалиционен характер.
Отсъствието на план поставя Главното командване в значително по-трудни условия. То е принудено едновременно с развръщането на войските да уточнява формите и способите за техните действия. Например замисълът за Сръбско-българската война се оформя окончателно непосредствено преди нейното провеждане. За Втората балканска война първоначално са разработени само подробни разчети (разписания) за прегрупиране на българската армия от Източна Тракия на западната граница и в Македония. В хода на съсредоточаването на войските набързо се оформя замисълът за първите действия срещу сръбската и гръцката армия. Няма план и за войната през 1944 г. Налага се той да се разработва в хода на започналите военни действия по отделни направления. Сравнително доброто планиране се дължи и на съюзника в тази война.
Основните документи, чрез които Главното командване ръководи действията на войските, са директивите, които Щабът на Действащата армия подготвя и изпраща до подчинените. В тях обикновено се дават сведения за противника и се поставят задачите на обединенията (съединенията). Още Първата балканска война показва погрешността на практиката за отдаване на ежедневни директиви. По този начин се спъват инициативата и творчеството на подчинените при изпълнението на общата задача. Още по-важно е, че Главното командване поради голямото отдалечение от района на военните действия, недостатъчното разузнавателни сведения и несъвършените средства за свръзка не разполага с обективна информация и неговите директиви много често противоречат на конкретната обстановка.
На няколко пъти в хода на Балканските войни, както вече бе посочено, Главното командване, за да избегне неконкретността на своето ръководство, обединява командването на две-три отделни армии и го поверява в ръцете на старшия командващ. Резултатите от тези опити не са особено големи и поради това, че Главното командване не се отказва от непосредственото ръководство на войските. Много показателен пример в това отношение оставя Втората балканска война, когато за контранастъплението на българската армия се създава група армии (2-ра, 4-а и 5-а). Въпреки това Главното командване продължава да изпраща заповеди до отделните групировки. Командващият съединените армии също отдава разпореждания до тях, които често не са съгласувани със старшата инстанция. Получаването на несъгласувани, а понякога и противоречиви задачи от двете командни инстанции затруднява постигането на целта на контранастъплението.
В хода на войните стратегическото ръководство се осъществява и чрез такива документи, като заповеди, указания, упътвания и др. Те се използват при отделни военни действия за решаването на проблеми по осигуряването (разузнаване, противохимическа защита, инженерно оборудване и др.), за използването на опита от дотогавашните военни действия и др.
Практиката оставя примери както на своевременна и активна намеса на Главното командване, така и на неговото изчакване и бездействие, когато в хода на войната се налагат промени в действията на войските. Така в Първата световна война се планира развитието на настъплението в дълбочина чрез провеждането на нова операция. Промени настъпват и в замисъла за действие на българската армия през 1944 г. Първоначално главно по политически съображения се предвижда през втория етап на стратегическите действия българската армия да настъпи към Косово поле с част от силите и по няколко направления, които са обходни, без достатъчна емкост и разединяват усилията. Залегналите в плана задачи на отделните армии не включват овладяването на най-важните оперативни обекти (Ниш, Скопие), което спъва размаха на операциите. Променилата се обаче в хода на войната обстановка позволява и Главното командване развива настъплението в дълбочина не с три (пет), а с осем съединения и запазва направлението на главния удар в полосата и със силите на 2-ра армия. По-късно разработва специален план за овладяване на Косово поле и района на Рашка– Нови пазар, в който съгласува усилията на 2-ра и 1-ва армия29.
Стратегическото ръководство допуска слабости в хода на войните, особено при съществени промени в оперативно-стратегическата обстановка и при преминаването от един към друг вид военни действия. Така в нито една война българската армия не води решително стратегическо преследване и не постига обкръжаване на големи противникови групировки. Главното командване се затруднява особено много при управление на военните действия с оттегляне. Предпоставка за последното е, както бе отбелязано, неговото неангажиране с разработването например на план за подготовката и воденето на стратегическата отбрана през Първата световна война. Това не е единственият случай, когато стратегическото ръководство бяга от отговорност. Подобно е положението и в Първата балканска война, когато то не разработва план за овладяването на Чаталджа и прехвърля задълженията върху командващия съединените армии, въпреки че той не е щатно осигурен за решаване на такива задачи.
От голямо значение за хода и изхода на войната е изборът на театъра на военните действия и онази част от него, където ще се търси постигането на поставените пред армията военнополитически цели. Ролята и мястото на стратегическото ръководство в това отношение са колкото решителни, толкова и относителни. Това е така, защото в някои от войните театърът на военните действия се налага или от противника, или от водещия съюзник. В Сръбско-българската война изпреварващите действия на противника насочват българската армия към западната граница и определят като най-важно за удържане от нея на водещото към столицата направление. В двете световни войни решаващи са плановете на съюзника за водене на военните действия към даден етап (период). Във войната срещу Сърбия през 1915 г. главен за нашата армия е Западният театър на военните действия. През лятото на следващата година в главен се превръща Южният фронт, а след това основните задачи се решават на Северния театър на военните действия срещу румънската армия. От началото на 1917 г. и до края на войната българската армия води военни действия на Южния фронт срещу съглашенските войски. През 1944 г. планът на Червената армия за действия на Балканите налага на нашата армия да настъпва в полоса южно от Стара планина до границата с Гърция. В тези случаи за българското Главно командване остава преди всичко умението да пренасочва и съсредоточава усилията на съответния театър на военните действия. В известна степен този въпрос се решава нецелесъобразно през 1915 г., когато се подготвя войната срещу Сърбия, а част от войските са развърнати на северната и южната ни граница.
Нашето Главно командване води безуспешни спорове със съюзниците за главния театър на военните действия през Първата балканска война. Въпреки явните предимства на Тракийския съюзниците главно по политически съображения развръщат своите войски на Македонския театър на военните действия. Това неправилно от гледна точка на военното изкуство решение е в ущърб на българската армия. Тя трябва да води военни действия с основните сили на противника, да продължи сама войната след първото примирие, и то в райони далече от териториите, които България иска да обедини.
При отсъствието на план за Втората балканска война някак си интуитивно Главното командване определя като главен театъра на военните действия срещу Сърбия и там развръща основните сили и средства на българската армия, като по този начин се предвижда разгромът на по-важния противник. Наложително е в този случай на 2-ра армия при намален състав да се поставят отбранителни задачи за отразяване на евентуално настъпление от юг на гръцката армия. Въпреки това по същество в тази война няма замисъл за разгромяването на противника по части.
Една от основните задачи на стратегическото ръководство, независимо от прилаганите видове военни действия, е създаването и използването на стратегическите резерви. Ограничените човешки и материални възможности на нашата страна винаги са възпрепятствали пълнообемното решаване на този въпрос. Най-често в началото на войните се оставят сили и средства, които изпълняват задачите на резерв, но те обикновено не надхвърлят количеството на едно съединение. Причините за това са не само във възможностите, но и в очакването за бързо постигане целите на войните. Тези разбирания, опровергани още в Първата балканска война, се запазват и през следващите години.
Специфичните условия в отделните войни, когато военните действия не се водят едновременно от цялата армия, позволяват при необходимост да се снемат войски от други направления, които да се използват като стратегически резерви. Така се постъпва например през Първата световна война, когато последователно се променят главните театри на военните действия на българската армия. За формирането на Първа българска армия във войната срещу Германия (1944–1945 г.) се използват и съединения, прикриващи дотогава югоизточната граница.
Голямата продължителност на някои войни налага, а разширената територия на страната позволява да се формират нови съединения. В Първата балканска война са мобилизирани допълнително две, а през Първата световна война – четири дивизии.
Във войните за национално обединение българската армия разкрива и прилага оригинална форма за създаване на резерви в лицето на попълващите (допълняющите) дружини. Те се сформират във всеки полк (пехотен, артилерийски и кавалерийски) и с тях основно се попълват загубите в съответните части. По този начин на фронта се поддържа един постоянен резервен контингент от войски, който в Първата балканска война е над 67 000 души, а през Първата световна война достига до 160 000 души30.
Войните поставят на изпитание и организационната структура на войските. Въз основа на опита се очертава тенденция на нейното непрекъснато изменение и усъвършенстване. Още в Сръбско-българската война поради недостиг на офицери се премахват бригадните управления и полкът става най-голяма войскова единица, тъй като корпусите по същество не са организационни структури. В следващите войни вече има армейски обединения, включващи в своя състав различен брой дивизии и отделни части. Корпусите се появяват като организационни единици чак през Втората световна война. Импровизираните опити в Балканските войни да се създаде висше обединение – група армии, както вече бе отбелязано, не са особено успешни главно поради отсъствието на органи и средства за управление.
Непрекъснати промени се извършват в пехотните дивизии. Постепенно те преминават от бригадна на полкова организация. Намаляването на броя на пехотните единици води до двойно съкращаване на личния им състав. В същото време нарастват огневите възможности на частите и съединенията чрез увеличаване на артилерийската материална част, на картечните роти и дружини, а в последствие и с приемането на въоръжение на противотанкови средства. През последната война се подобрява и управлението, като щабът на дивизията се разраства, а в пехотните полкове се създават щабове.
Необяснимо защо Главното командване прилага, особено във войните за национално обединение, практиката да разкъсва дивизиите, а понякога и бригадите и преподчинява техните части на други дивизии и бригади. Така например от всичко 13 дивизии, които участват във Втората балканска война, само три действат в пълния си организационен състав31. От останалите се отделят по една-две бригади, които временно се подчиняват на други дивизии. Същото се отнася и за бригадите и някои полкове. По този начин се нарушава вътрешната връзка, затруднява се управлението и се намалява боеспособността на частите и съединенията.
Увеличаването на фронта на военните действия и планинско-гористият характер на районите, в които те се водят, налагат създаването на нови оперативни и тактически единици. Така и в трите войни през 1912–1918 г. се формира по една нова армия, за да могат да се покрият всички оперативни направления. През Първата световна война се създават планинска дивизия и щурмови части, а във войната с Германия (1944–1945 г.) – нови противотанкови подразделения.
Промени настъпват и в родовете войски по пътя на тяхното количествено увеличаване и приемане на въоръжение на нова бойна и спомагателна техника. Този процес протича във всички войни, въпреки трудностите за доставяне главно от съюзниците, които също изпитват остра нужда от тези средства. Той е обективно наложен от бързо променящите се във войните способи и форми на военните действия, подготовката и воденето на отбраната и настъплението.
Въпреки че стоят на вниманието на стратегическото ръководство, остават непълно решени въпросите на различните видове осигурявания. Основни причини за това са както недостатъчно развитата теория, така особено и икономическото състояние на страната, което води до постоянен недостиг на средства от всякакво естество. Всички войни се водят в условия на недостатъчно данни за противника. Поради слабо разузнаване, например в Първата балканска война нашето командване не разбира, че при Лозенград е разгромена основната групировка на противника и това е главната причина да не организира преследване. В двете световни войни отсъствието на собствени сили за стратегическо разузнаване се компенсира в известна степен от съюзника, който предоставя сведения за противника.
За материално-техническото осигуряване се използват известните способи – търговски, договор по доброволно съгласие, домакински, купуване с налични пари, бързо набавяне по допълнително договорени цени, държавно-фабричен, реквизиции, контрибуции, вземане на трофеи. Последните три способа удовлетворяват най-важното условие – бързина на осигуряването.
За материално-техническото осигуряване се грижат Главното интендантство, Артилерийската и Инженерната инспекция към Министерството на войната (централизирани доставки). Войсковата реквизиция и купуването от местни източници е под егидата на Главното тилово управление на Действащата армия и интендантските органи на армиите, съединенията и частите. За целта територията на страната и на театъра на военните действия се разделят между главнокомандващия и министъра на войната.
Българската армия никога не е имала всички необходими запаси от материални средства. В Първата балканска война те са достатъчни само до първото примирие, след което се налагат допълнителни реквизиции и усилия. Още по-лошо е положението в Първата световна война, когато кризата в осигуряването започва през 1916 г., постепенно се задълбочава и достига предела си през 1918 г., превръщайки се в една от главните предпоставки за катастрофата на Южния фронт.
Една от основните причини за допуснатите грешки във войните се оказва несъгласуваността между държавното и военностратегическото ръководство. Тя се проявява многократно във войните за национално обединение. Така, като скрива от командването на армията предложението на Турция за примирие и заповядва действията при Чаталджа, царят пропуска удобен момент за бързо и успешно приключване на Първата балканска война. Неучастието пък на Щаба на войската при разработването със съюзниците на Конвенцията за Първата световна война води до редица непълноти в нея, които после се отразяват негативно на хода на войната. Обикновено държавното и политическото ръководство не съумяват да създадат най-благоприятни условия, при които стратегическото ръководство на армията да търси успешното постигане на целите на войната.
Б Е Л Е Ж К И
1 История на Сръбско-българската война 1885. С., 1971, с. 118.
2 П а к т а м, с. 116–117.
2а Х р и с т о в, Д. Стратегически проблеми на войните. С., 1991, с. 164.
3 Вж.: С е м е р д ж и е в, А. Прикриване на мобилизацията, съсредоточаването и развръщането по опита на миналите войни. – Военноисторически сборник, 1979, с. 82–84.
4 Междусъюзническата война 1913. С., 1963, с. 101.
5 ЦВА, ф. 48, оп. 5, а.е. 60, л. 20–21; ф. 317, оп. 7, а.е. 132, л. 9–11.
6 ЦАМО РФ, ф. 96-а, оп. 2011, д. 34, л. 155.
7 История на Сръбско-българската война 1885. С., 1971, с. 113.
7а С т а н ч е в, С. Човешките загуби и тяхното попълване през войните на България 1885–1945. С., 2003, с. 23.
8 Наставление по мобилизация на армията. С.,1910, с. 6.
9 Балканската война 1912–1913. С., 1961, с. 161; С т а н ч е в, С. Пос. съч., с. 23.
10 Х р и с т о в, А. Исторически преглед на войната на България срещу всички балкански държави 1913 г. С., 1924, с. 29–30.
11История на Отечествената война на България 1944–1945. Т. 2. С., 1982, с. 93–94.
12 Х р и с т о в, Д. Пос. съч., с. 156, 190.
13 П а к т а м, с. 192, 264; История на Отечествената война на България 1944–1945. Т. 2. С., 1982, с. 90.
14 Балканската война 1912–1913. С., 1961, с. 354, 355.
15 Х р и с т о в, Д. Пос съч., с. 296–300.
16 Вж.: Сръбско-българската война 1885. С., 1971, с. 225; История на военното изкуство. С., 1987, с. 144, 178–179.
17 История на военното изкуство. С., 1987, с. 133.
18 Х р и с т о в, Д. Пос. съч., с. 314.
19 Х р и с т о в, А. Исторически преглед на Общоевропейската война и участието на България в нея. С.,1925, с. 119.
20 П е й ч е в, А. и др. Българската военна стратегия през епохата на капитализма. С., 1985, с. 166.
21 Х р и с т о в, Д. Пос. съч., с. 286.
22 Българската армия в Световната война 1915–1918 г. Т. 4. Войната срещу Сърбия през 1915 г. С., 1940, с. 842–843.
23 Х р и с т о в, Д. Пос. съч., с. 290–292; Българската армия в Световната война 1915–1918 г. Т. 5. Косовска операция. С., 1946, с. 447–448.
24 Българската армия в Световната война 1915–1918 г. Т. 3. Войната срещу Сърбия през 1915 г. С., 1938, с. 652–654.
25 К р а п ч а н с к и, В. и др. Кратък обзор на бойния състав, организацията, попълването и мобилизацията на българската армия от 1878 до 1944. С., 1961, с. 104–105.
26 Балканската война 1912–1913. С., 1961, с. 166.
27 ЦАМО РФ, ф. 96-а, оп. 2011, д. 34, л. 155.
28 Б и р ю з о в, С. Съветският войник на Балканите. С., 1964, с. 157.
29 ЦВА, ф. 24, оп. 3, а.е. 253, л. 470–471.
30 П е й ч е в, А. и др. Българската военна стратегия през епохата на капитализма. С., 1985, с. 194–195.
31 Междусъюзническата война 1913. С., 1963, с. 190
към начална страница "военно издателство"