към начална страница "военно издателство"
1. Отбранителните действия на частите и съединенията
Както оперативните обединения, така и тактическите формирования преминават към отбрана в няколко основни случая: след успешни настъпателни действия и овладяването на определени райони (рубежи); за отразяване на очаквани противникови удари и създаване на условия за настъпление; след неуспешни опити за настъпление; след изчерпване на възможностите за настъпление.
Разнообразни са условията, при които частите и съединенията организират и водят отбранителния бой. От гледна точка на оперативната обстановка това най-често става в системата на отбранителните действия на армиите и корпусите. Типичен случай е, когато на дадено направление големите войскови единици се отбраняват за постигането на оперативни, а понякога и на стратегически цели и задачи. Той е по-благоприятен, тъй като се разполага с повече време.
Отбранителният бой се организира и се води относително самостоятелно в рамките на настъпателните действия на обединенията. Това са главно случаите, когато отделните съединения и части преминават към отбрана за отразяване на противникови контраудари. Обикновено те запазват в значителна степен настъпателните си бойни редове и извършват малко по мащаби инженерно оборудване. Тази отбрана има временен характер и най-често завършва с възобновяване на настъпателните действия. Тя няма съществен принос за обогатяване на практиката по подготовката и воденето на отбранителния бой.
Подготовката на отбранителния бой се усложнява в годините едновременно с обогатяването на структурите на тактическите звена и внедряването на нови средства за поразяване. Това налага появата и разширяването на щабовете на съединенията, а по-късно и на частите. Тя най-общо включва всички онези дейности и мероприятия, споменати вече при подготовката на отбранителните операции.
Целите и задачите, които получават и изпълняват отбраняващите се войски, са в тясна зависимост от случаите и условията, при които те преминават към тези действия, мястото и ролята им в общия замисъл на старшия началник. Обикновено целите са решителни и оказват влияние върху крайните резултати от отбраната по съответното оперативно направление. Задачите се свеждат главно до удържане на дадената полоса (участък) и недопускане вклиняване на противника. По-ограничени са задачите на подразделенията и частите, действащи в полосите за осигуряване. Най-решителни са задачите на войските, когато пред тяхната отбрана стои като цел създаването на условия за преминаване в настъпление. Такава е ситуацията при Сливница през 1885 г. и отбраната в Дравската операция (март 1945 г.). Последният случай е силно повлиян от преднамерения характер на отбраната.
Вземането на решение от командирите и поставянето на задачите на подчинените се затрудняват в първите войни от липсата на опит, недостатъчните средства за свръзка, неразвърнатите щабове и други обективни и субективни причини. Поради недобре усвоена методика задачите се поставят с редица пропуски – липсата на конкретност, противоречивост, пропускането на отделни подразделения и др. Има и крайности, когато задачите не се поставят под заповедна форма, какъвто е случаят с командира на 6-а пехотна дивизия, който през февруари 1917 г. не заповядва, а препоръчва на своите подчинени как да заемат и организират за отбрана определените им участъци1.
Още във войните за национално обединение голяма част от тези слабости са преодоляни. Усъвършенстват се писмените бойни заповеди, които стават по-пълни и ясни. Когато е необходимо, те се допълват с отделни инструкции, указания, съображения и др., които доуточняват някои задачи и действия. Особено разнообразни по предназначение са наредбите, които отдава началникът на щаба на дивизията от името на командира. Те се отнасят до устройството на тила, охраната на заемания район, оборудването на позициите, санитарната служба, свръзките и др.
През позиционния период на Първата световна война в съединенията и частите започват да се разработват варианти за действия при евентуално противниково настъпление. За всеки полкови участък се съставя план, който включва паметна записка по отбраната и укрепяването, таблица на количеството завършени окопи, заграждения, ходове за съобщения и др., както и паметна книжка за всички разпореждания, отдадени в участъка по отбраната. От командирите на пехотни полкове и дружини се изисква да изготвят съображения за оттегляне на предните части при пробив в отбраната и предложения за провеждане на контраатаките2. Още по-добре се решават тези проблеми в отбранителните боеве при Драва през 1945 г., когато се разработват планове за групировката на войските, за разузнаването, за взаимодействието със съседните части и съединения и за някои от видовете осигурявания.
Значително развитие във войните претърпява построението на войските. Определени трудности възникват в Сръбско-българската война, тъй като теорията не третира състава и създаването на специална отбранителна групировка. Творчеството на командирите на дружини и отряди се проявява в адаптирането на настъпателната групировка към условията на отбранителния бой. Така като елементи в бойния ред на дружините се налагат бойна линия (първи ешелон), аванпостна верига (охранение) и резерв. По-големият състав на отрядите, отбраняващи Централния и Десния участък на Сливнишката позиция, води до появата в техния боен ред на артилерия и артилерийско прикритие3. Основната задача за спиране на противниковото настъпление се изпълнява от първия ешелон. Охранението е постоянен елемент в построението на прикриващите войски и рядкост в бойния ред на тези, заели Сливнишката позиция. Причините за това са откритият характер на местността пред първата позиция и непосредственото съприкосновение с противника, което почти изключва опасността от изненада. Различни по състав са пехотните подразделения, получили задачи и като артилерийско прикритие, което зависи преди всичко от състава на артилерията и нейното място на Сливнишката позиция.
До войните за национално обединение нашата военна теория обосновава елементите на бойния ред в отбранителния бой, които се експериментират на редица учения и маневри с войски. Те включват: бойна част (първи ешелон), маневрени войски (втори ешелон), конница, резерв, предна позиция, охранение, превързочен пункт, обози и паркове4. Още Първата балканска война потвърждава важността на такова построение. Практиката обаче води до появата и на нови елементи, каквито са противодесантният отряд и страничното прикритие, което, макар че представлява по същество охранение, има относителна самостоятелност и се обособява като отделна част от бойния ред. Естествено, в зависимост от мястото и ролята на съединенията в армейската операция някои от тези елементи може да отсъстват от тяхното построение. Така например дивизиите, които се отбраняват в полосата за осигуряване, нямат втори ешелон и предна позиция. Обратно – дивизиите на главната отбранителна полоса формират два ешелона. Поради това че артилерията се предава на пехотните бригади и полкове, дивизиите не създават артилерийски групировки в своя боен ред.
Дългият позиционен период на Първата световна война води до по-нататъшни промени в построението на тактическите звена, като го обогатяват с нови елементи, и развива практиката по тяхното използване. Появяват се дивизионните артилерийски групи и противоаеропланната отбрана. Първите са сравнителна рядкост главно поради широките полоси за отбрана от дивизиите. В замяна на това пък с получените усиления от артилерия и в съответствие с нейния калибър и далекобойност в пехотните бригади и полковете се формират групи за близка и за далечна отбрана, които също са новост в практиката на войските.
Значението на противоаеропланната отбрана нараства особено много след средата на 1916 г., когато противникът създава значително превъзходство в авиация. За борба със самолетите се назначават картечни взводове и артилерийски батареи, които заемат позиции на доминиращи височини. За покриване полосите на дивизиите те се разполагат кордонно в района на първата позиция.
Инженерният резерв също не е постоянен елемент от бойния ред и се създава там, където има възможност. Той изпълнява специфичните задачи по инженерното осигуряване на отбранителния бой. В отделни случаи се използва за построяването на дековилни въжени линии с цел облекчаване снабдяването на войските.
В дивизиите преобладава едноешелонното построение, което се обуславя преди всичко от широките полоси за отбрана. Очертава се тенденция първият ешелон да получава значителни усиления от артилерия и инженерни подразделения. Той заема и отбранява първата позиция, която обикновено се поделя на участъци, а също ръководи действията на назначените в предни постове и застави групи и подразделения.
Разширяват се функциите и назначението на вторите ешелони и общовойсковия резерв. Ако в началото те се използват основно да попълват загубите на първия ешелон или да сменят отделни части (подразделения), то впоследствие получават и отговорните задачи да подготвят и провеждат контраатаки, патрулни нападения и др. Понякога от тях се формират нападателни групи с численост до 20 души, които могат да се приемат и като нови елементи от бойния ред. В условията на планинско-гористата местност тези мобилни групи се оказват много ефективни при провеждането на контраатаки и унищожаването на вклинилия се по отделни направления противник.
Промени в бойните редове настъпват и във войната с Германия (1944–1945 г.). Те се очертават главно в Дравската операция, когато съединенията и частите на Първа българска армия организират и водят типични отбранителни действия. Обусловени са главно от средствата за водене на въоръжената борба. За първи път в практиката като елементи на бойния ред се появяват противотанковите резерви и подвижните отряди за заграждения. Физико-географската характеристика на районите на бойните действия води до отпадането от построението на създаваните преди това противодесантни отряди. Творчески се подхожда при ешелонирането на бойния ред в дълбочина. Така на главните направления съединенията формират два ешелона, а на второстепенните – един ешелон и резерв.
През войните се очертава тенденция за увеличаване на полосите за отбрана на тактическите формирования, оставяйки в голям диапазон. Това се определя преди всичко от мястото на дивизията (полка) в оперативното построение (бойния ред) на армията (съединението) и тяхната роля в общия замисъл за воденето на операцията (боя). Отбраняващите се на важните направления дивизии през Първата световна война получават полоси по 10–15 км, които са 4–6 пъти по-тесни от тези на действащите по другите направления съединения. В този смисъл полосите, които заемат през 1918 г. Сборната пехотна дивизия (55 км) и 8-а пехотна дивизия (42 км)5, се обуславят от това, че те се отбраняват на фланговете, а и в полосите им се включват съответно Преспанското и Тахинското езеро. Приблизително в тези граници се поместват и полосите на Македонско-Одринското опълчение и Кавалерийската дивизия от Четвърта армия, които през 1913 г. отбраняват Мраморноморското крайбрежие. Същото се отнася и за 11-а пехотна дивизия от 4-и корпус, която през март 1945 г. се отбранява по р. Драва, по направление, където не се очаква и не се проявява главният удар на противника6.
Особено широки са полосите на войските през Първата световна война и те са предопределени от големия фронт, на който е принудена да действа българската армия. Тук се забелязва един парадокс – полосите за отбрана на Южния фронт са сравнително по-тесни от тези, в които настъпват съединенията и частите във войната срещу Сърбия. Това е така, защото общият фронт, на който е развърната българската армия през 1918 г., като се изключи Беломорският бряг, е по-малък от този през 1915 г.
Разнообразието в отбраняваните полоси очертава и различни плътности в жива сила и средства за поразяване. Така, ако споменатата Сборна дивизия има само две оръдия и минохвъргачки на километър фронт, то за 9-а пехотна дивизия този показател достига до 15 артилерийски средства7. Така е и в Дравската операция, когато тактическата плътност на западния участък достига една дружина на 2,5 км фронт, а на южния – една дружина на фронт 9,5 км8. Тези факти не налагат категорично извода, че командирите винаги са съумявали да масират усилията по важните направления. Много примери за това отношение има във войните за национално обединение. Неоправдано широка е например полосата за отбрана на 3-а пехотна дивизия (40 км), в която попада част от главния удар на противника през септември 1918 г. Трябва също да се отбележи, че даже когато се съсредоточават усилията, ние не можем да достигнем плътностите, характерни за армиите на водещите държави. Обяснението е преди всичко в по-малкото средства, с които разполагат нашите части и съединения.
Големи промени настъпват в построението и инженерното оборудване на отбраната. В Сръбско-българската война се изграждат две-три позиции9. Обикновено на първите две се развръща първият ешелон на отрядите, а на третата – техният резерв. Много често основа на отбраната на пехотните дружини са фортификационните съоръжения (редути, фортове, люнети), които се изграждат в центъра на вероятното направление за настъпление на противника и се заемат от 1–2 роти. Около тях се оборудват шахматно няколко реда окопи. Това очертава груповия характер на отбраната в тази война. На втората позиция обикновено се разполагат опълченските и доброволческите роти, развърнати в една линия. Поради малката далекобойност на артилерията тя се извежда обикновено на предния край и по-рядко остава зад втората позиция. При отсъствието на трета позиция резервът се развръща в район. Това е така поради схващането за ролята на резервните подразделения. Предвижда се в хода на боя те да заемат и уплътняват отбраната на позициите и/или фортификационните съоръжения. Така оборудвана, тактическата дълбочина на отбраната достига около два километра.
В хода на Първата балканска война отбраната от групова, изградена на основата на опорните пунктове, става позиционна. Започва изграждането на дълги и дълбоки окопи, навеси, картечни гнезда, площадки за артилерията и други отбранителни съоръжения. Увеличават се броят на позициите и дълбочината на отбраната. Например при Чаталджа се изграждат две-три позиции (всяка от две линии окопи): позиция на бойното охранение, предна и главна позиция. В отделни случаи се създава и тилна позиция (на дивизионните резерви). Дълбочината на тактическата отбрана нараства и достига до 6–8 км10. Съществени изменения през Втората балканска война не настъпват.
При отбраната на Мраморноморския бряг позиции се изграждат само в районите на пристанищата и на десантнодостъпните направления. На тях се разполагат ограничени по състав сили и средства за наблюдение и охрана. Основната групировка се съсредоточава в дълбочина в райони, които са извън огъня на противниковата корабна артилерия. За собствената артилерия се оборудват позиции, позволяващи да се води огън по десантните средства. Големи промени настъпват през Първата световна война, когато на основата на германския опит отбраната започва да се превръща в зонова. Особено интензивен е този процес през 1918 г. Пехотните дивизии започват да изграждат бойни зони, а бригадите и полковете – укрепени бойни участъци. Бойната зона включва две части – пехотна и артилерийска, всяка с дълбочина 1,5–3 километра11.
Пехотната част се състои от охранение, позиция на първия ешелон и позиция на резервите. Охранението се създава от позицията на предните постове и линията на отделните стрелкови окопи, които представляват система от шахматно изработени окопи и площадки за картечници. На 500–600 м зад линията на отделните окопи се изгражда позицията на първия ешелон. На нея се оборудва линията на опорните пунктове, подслоните и позициите за картечниците и минохвъргачките с обща дълбочина 0,5–1 км. На разстояние 800–1000 м зад нея се подготвя линията на непрекъснатите препятствия и окопи.
Артилерийската част се изгражда зад пехотната. В нея се подготвят огневи позиции на батареите, ями и ниши за боеприпасите в шахматен ред, подслони за личния състав и складове за материални средства. Между пехотната и артилерийската част се създава система от препятствия и непрекъсната телена мрежа. Дълбочината на тактическата отбрана достига до 10 км.
Особено внимание се обръща на инженерното оборудване. Освен землени съоръжения се изграждат каменни и стоманобетонни укрития, блиндажи, ниши, навеси, складове и др. Широко се практикува създаването на различни заграждения като мрежи и стобори, примки, рогатки, разгъваеми телени спирали и други. Въпреки усилията отбраната на нашите войски не получава навсякъде завършен зонов характер, а нейното инженерно оборудване не е пълно. Основните причини за това са: планинско-гористият характер на районите на военните действия; недостигът на сили и средства поради широките полоси и малката дълбочина на бойния ред; сравнително честите смени на съединенията и частите; малката активност на противника през дългия позиционен период; недостигът на материални средства; недостатъчната активност и настойчивост на командирите и др.
Малко по-различно се организират действията на войските, определени да отбраняват крайбрежията на Черно и Бяло море. Това се обуславя преди всичко от още по-големите полоси и отсъствието на непосредствен противник. Отбраната на Черноморския бряг се организира от гарнизоните на Варненския и Бургаския укрепен пункт. През различно време задачи за отразяване на десанти получават отделни съединения от Трета армия (1-ва пехотна дивизия, част от 1-ва конна дивизия), които имат готовност да действат от своите райони към местата за стоварване на противника. Войските обръщат особено внимание за определяне на вероятните места за десантиране, маршрутите за изнасяне към тях и съвместните действия със силите на укрепените пунктове.
При отбраната на Беломорския бряг 10-а пехотна дивизия оборудва отделните достъпни направления в заетата от нея полоса. За тяхното преграждане се изграждат две-три позиции. Първата преминава обикновено покрай самия бряг и се състои от два реда окопи. На линията на втория ред се строят опорни пунктове със скрити помещения за личния състав, обградени с телени мрежи. Втората позиция се изгражда на 1–1,5 км, а третата, където я има – на 3 км от брега. Артилерията също се оборудва добре, включително и с бетонни съоръжения12.
Значителни изменения настъпват в дълбочината на изгражданата отбрана през втория период на войната с Германия (1944–1945 г.). Първоешелонните съединения се оборудват на дълбочина от 6–8 км, което почти отговаря на довоенните схващания. Тактическата зона на отбраната обаче се увеличава значително – тя се изгражда от първоешелонните корпуси на две полоси и достига дълбочина 15–20 км. Същевременно се изменя и характерът на отбраната. Още през февруари в заповед по инженерното оборудване се поставя задачата навсякъде да се съединят окопите в непрекъсната линия13. С това се възприема окончателно изграждането на отбраната на основата на непрекъсната траншейна система. И този път промените стават под въздействието на съюзника. Когато Първа българска армия сменя действащите в този район съветски войски, тя наследява от тях оборудвана в значителна степен отбрана с траншеи и ходове за съобщения между тях, с разнообразни противотанкови и противопехотни инженерни заграждения.
През Втората световна война отделни наши съединения също подготвят противодесантна отбрана на Беломорския бряг. Характерни са много по-широките полоси, които за пехотните полкове са 40–80 и повече километра. Първоначално отбраната има линеен характер и се изгражда на самия морски бряг, където се предвижда да бъде осуетено стоварването на противника. Впоследствие започват да се оборудват втора и трета позиция и дълбочината на отбраната надхвърля 10 км. Предвижда се боят да се води чрез задържащи действия с последователно заемане на позициите в дълбочина и осигуряване на рубеж за контраатака с резервите. На основата на опита от бойните действия в Нормандия през 1944 г. започва да се изгражда групова отбрана, чиято основа са опорните места и опорните пунктове. Ефективността на тази отбрана не можа да се провери на практика.
Във войната срещу Германия (1944–1945 г.) отбраната освен като противоартилерийска и противовъздушна се изгражда и в противотанково отношение. В отбраната при р. Драва на цялата дълбочина се оборудват ротни и дружинни противотанкови райони.Основа на отбраната стават активните средства за борба с танковете на противника – артилерията, вкопаните танкове, в съчетание с минновзривните заграждения. Във всички части се формират групи за близка борба с танкове, снабдени с необходимите средства. Техният брой достига до 67 и всички преминават курсове за подготовка14.
Във войните през първата половина на ХХ в. нарастват много крайно силата и ролята на огъня. Към артилерийския и пушечния огън се прибавя последователно и този на картечниците, минохвъргачките и танковете. Увеличава се количеството на различните огневи средства, което поставя пред командирите и щабовете по-големи изисквания при организирането на огневата система. През Първата световна война в пехотните щабове се изготвя схема на огъня, на която се отбелязват местата на артилерийските батареи, минохвъргачките и гранатохвъргачките, участъците на планираните огньове и средствата, които ги изпълняват. Всеки участъков началник на артилерията изработва огневи план, който съдържа: разпределение на огневите задачи между артилерийските подразделения, участъците на различните видове огньове, схема на наблюдателните пунктове и тилните артилерийски позиции. Всяка батарея има свой отделен план, на който се нанасят огневите позиции, наблюдателните пунктове, задачите и др. Тези документи са новост в нашата практика15. Организирането на огневата система се усъвършенства и конкретизира още повече в отбраната при Драва.
Съществено развитие във войните бележи организирането на взаимодействието в тактическите звена. Равнището на схващанията за организирането на бойните действия не позволява в Сръбско-българската война то да бъде поставено на здрава основа. В отделни случаи при възникване на необходимост командирите си съдействат за решаване на една или друга задача. Например по време на отбраната при Сливница на 6 ноември 3-а дружина от 4-и пехотен полк със съдействието на батарея от 1-ви артилерийски полк принуждава противника не само да спре настъплението си, но и да отстъпи. Успехът обаче е ограничен, поради това че не са съгласувани действията с другите подразделения на полка16.
До войните за национално обединение в теорията и практиката се поставя въпросът за взаимната поддръжка между частите и подразделенията. Особено внимание се обръща на съвместните действия на пехотата и артилерията, като последната се задължава да съгласува огъня си с отбраната на пехотата. Схващанията за взаимодействието обаче се намират в началната фаза на своето формиране и не могат да обслужват в пълен обем нуждите на бойните действия.
Практиката във войните показва острата необходимост от тясно взаимодействие между всички елементи от бойния ред. Този въпрос се осмисля най-вече през дългия позиционен период на Първата световна война и намира своето развитие. Планирането на взаимодействието се осъществява с разработването в плана за отбрана на раздел „Вероятен ход на действията“. Там се разписват действията на отделните елементи от бойния ред в зависимост от противниковото настъпление. Предвиждат се различни варианти на действия и се увеличава дълбочината, на която се организира взаимодействието. Предвидените съвместни действия много често се отработват по време на провежданите тренировки.
Най-тясно взаимодействие се организира между пехотата и артилерията, които изпълняват основните задачи в отбранителния бой. За по-пълно съгласуване на усилията в началото се съвместяват пунктовете за управление на пехотните и артилерийските командири. Този начин се оказва не особено удобен за командирите на артилерийските части и подразделения. Те започват да развръщат командните си пунктове на места, които им осигуряват по-добро управление на огъня, а при пехотните командири изпращат офицери за свръзка.
По време на Втората световна война обаче се налага някои истини да се преоткриват отново. Организирането на взаимодействието между елементите от собствения боен ред претърпява постепенно развитие. В началото то става чрез кратки указания при поставяне задачите на войските. По-късно в бойната заповед се появява раздел „Начин на действие“, в който се съгласуват усилията. Накрая се стига до организиране на взаимодействието чрез неговото регламентиране под формата на отделна писмена бойна заповед. Този подход се налага при подготовката на Дравската отбранителна операция и особено добре се прилага от командирите на 3-а, 10-а и 12-а пехотна дивизия. Обикновено в заповедта се съгласуват усилията в три случая: при настъпление на противника в полосата на дяснофланговия полк; при настъпление на противника в полосата на лявофланговия полк; при настъпление на противника едновременно в двата участъка. Обвързват се действията на първоешелонните части (подразделения), резервите и артилерийските групировки както в началото, така и в хода на противниковото настъпление. Предвиждат се маньовър и съдействие от войските, които не са обект за атака от противника. Много от мероприятията се предоставят на инициативата на подчинените командири.
Най-много усилия се полагат и най-тясно се обвързват действията между съседните части и съединения. Това се налага от факта, че ударите на противника обикновено се нанасят в стиковете между войските. Още при преминаването към отбрана старшите командири възлагат отговорността за осигуряване на стика върху един от подчинените командири. Понякога лично определят силите и средствата за това. Най-често решаването на задачата се оставя на командири.
По примера на съюзническите войски бързо се приема и внедрява разработването на документ за осигуряване на стика. Образец на такъв документ, наречен „Протокол за осигуряване на стика“, се изпраща по реда на подчинеността до командирите и щабовете още в средата на февруари 1945 г.17, когато се осъществява подготовката на отбраната при Драва. Така се уеднаквява неговото съдържание. По принцип старшите командири определят мястото за среща на съседите, срока за организиране на взаимодействието и изпращането на екземпляр от документа в по-горния щаб.
Осигуряването на войските намира своето развитие както чрез усъвършенстване на познатите, така и с появата в отделните войни на нови видове осигурявания. Все по-голямо внимание се отделя на разузнаването и охранението. За събирането на повече информация започват да се привличатвсички родове войски и да се използват разнообразни способи. Освен наблюдението постепенно се прилагат засадите, поиските и други форми на разузнаване с бой. Още през Първата световна война започват организирането и воденето на звуково разузнаване. Очертава се тенденция за увеличаване на количеството и възможностите на органите, изпълняващи охранителни задачи. Поради повишаване активността и възможностите на противниковото разузнаване нараства ролята на маскировката, която все по-тясно се свързва с усъвършенстване на инженерното оборудване.
Развитието на средствата за водене на въоръжената борба разширява обхвата на бойното осигуряване и към него последователно се включват още противовъздушното, противохимическото и противотанковото. За тяхното практическо реализиране в хода на войните започват да се разработват отделни инструкции, наставления и други документи.
Тиловото осигуряване е затруднено поради все по-големия обем от задачи, широките полоси за отбрана, недостатъчно развърнатата пътна мрежа, особено в планинските райони, недостига на транспортни средства, а понякога и лошата организация. Затова много често войските изпитват нужда от продоволствие и боеприпаси.
От съществено значение за успеха на отбраната се оказва подготовката на войските. Обикновено, с изключение на редките случаи на принудително преминаване към отбрана, частите и съединенията разполагат с достатъчно време за тази дейност. Друг е въпросът, че по ред обективни и субективни причини това време не се използва винаги достатъчно организирано и целенасочено. Най-добре се подготвят войските в хода на тактическите занятия, които са особено характерни за двете световни войни. В тях на практика се провеждат тренировки за отразяване на противниковото настъпление и ликвидиране на неговите вклинявания. Подобни учения, например при подготовката на отбраната при Драва, се провеждат с повечето части и подразделения. Организират се специални курсове по близка борба с танкове и усвояване използването на противотанковите средства, огнехвъргачките, запалителните бутилки и др.
Значително внимание се обръща на подготовката за воденето на боя в особени условия – планинско-гориста местност и нощем, за които нашата армия има традиции. Така още в Първата балканска война се провеждат ред дейности за успешното водене на отбраната нощем. В първоешелонните подразделения се увеличават наблюдателните постове, изпращат се патрули и се назначават бойци, които да осветяват при необходимост предпозиционното пространство с ракети. Резервите се преместват по-близо до предния край, провеждат тренировки за нощни контраатаки, определят се водачи за подвеждането им, а маршрутите се обозначават с указки и глухи фенери. При организиране на огневата система се използват дъски с прорези, определящи направленията за стрелба встрани и във височина. Управлението и опознаването се осигуряват чрез пароли, знаци и светлини18. В следващите войни тази практика се обогатява и усъвършенства.
Налага се практиката за осъществяване на контрол за подготовката на войските. Така през позиционния период на Първата световна война в дивизионните и бригадните щабове се формират специални групи от офицери, които се разпределят по участъците и проверяват заемането на позициите, тяхното инженерно оборудване, разпределението на войските, познаването на сигналите за тревога и др. За степента на подготовката на отбраната и за установените нередности се изготвят писмени доклади до старшите щабове.
Воденето на отбранителния бой се усъвършенства едновременно с развитието на средствата за поразяване и на теорията и практиката за тяхното използване. В Сръбско-българската война въпреки увеличената роля на огъня все още се чувства влиянието на старата практика, когато задачите на отбраната се решават с настъпателни действия. Затова най-често подразделенията от първия ешелон не дочакват противника на позициите, а му нанасят удар в предпозиционното пространство. Това е резултат и на приоритета, който се дава на удара с щик и нож. Излизането на войските пред предния край на отбраната е проява на висока активност, но то крие и опасности, защото така се оголва главната позиция. При отсъствието на достатъчно резерви и при по-голяма решителност на противника тези действия могат да имат неприятни последици.
До войните за национално обединение военната теория обосновава, а уставите регламентират реда за водене на отбранителния бой. Той започва с предварителни действия, които постепенно преминават в три последователни фази: бой на фронта; контраатака и повратно нападение; преследване и възстановяване на реда19. В предварителните действия могат да участват конницата, рекогносцировъчните отряди и авангардите в зависимост от построението на войските. Тяхната обща задача е да прикриват собствените войски, да разузнават за противника, да го принудят да се развърне и по възможност да го подведат в удобни за отбраняващите се направления.
В първата фаза – боя на фронта, вземат участие подразделенията от първи ешелон и артилерията. Със започването на противниковата атака пехотата заема своите места и се включва в действията. Времето за откриването на артилерийския огън се определя от началниците на съответните участъци. Той се насочва преди всичко по противниковата артилерия.
Условната следваща фаза е определена като контраатака и повратно нападение. Трябва да се има предвид, че по тогавашните схващания под контраатака се разбира провеждането на атака от отбраняващите се пред предния край на позициите, а под повратно нападение – съвременното съдържание на контраатаката. Контраатака се предвижда тогава, когато артилерийският и пехотният огън са разколебали настъпващия противник. В нея участват всички възможни за използване подразделения и части от първи ешелон и резервите. Повратното нападение се провежда при вклиняване на противника и неговата цел е възстановяването на отбраната.
Що се отнася до последната фаза, тя предвижда две възможности. Ако атаката на противника е отразена и отбраняващите се са овладели инициативата, те могат да преминат в преследване. При неуспешна отбрана войските започват организирано оттегляне, което за съжаление се препоръчва да бъде колкото е възможно по-далече от противника.
На основата на тези схващания се водят отбранителните боеве в Балканските войни. Например активната отбрана на 4-а и 10-а пехотна дивизия при Чаталджа през януари 1913 г. задържа противника още в армейската полоса за осигуряване. Главно с контраатаки в предпозиционното пространство отбраняващите Калиманската позиция през Втората балканска война части и съединения спират настъплението на противника. Особено показателни са действията на 2-ра бригада от 4-а пехотна дивизия и войските от десния фланг на 7-а пехотна дивизия20. Неуспешна е обаче отбраната по Струмското направление, където съединенията и частите на Втора армия са принудени да се оттеглят на голяма дълбочина.
Воденето на боя се оказва във все по-голяма зависимост от умението на отбраняващите се максимално да затруднят подготовката на противника за настъпление, да отслабят силата на първоначалния му удар, да възпрепятстват подвеждането на неговите резерви, а при благоприятни условия да сринат настъплението още преди атаката. През позиционния период на Първата световна война се налагат условно два етапа във воденето на отбраната: бой в предпозиционното пространство и отразяване атаката пред главната позиция; действия на войските при вклиняване на противника21.
Бойните действия пред главната позиция предвиждат забавяне и отслабване на настъпващите войски, уточняване на направлението на главния противников удар и силите и средствата за неговото нанасяне. Засилва се ролята на охранителните елементи, които много често успяват да отразят противниковата атака. Водени обикновено без ефективна артилерийска поддръжка, боевете в предпозиционното пространство се съпътстват с много загуби.
Позиционният период на войната показва, че от силата, точността и навременността на артилерийския огън зависи в голяма степен отразяването на противниковата атака. Особено ефективен е огънят, когато противникът напуска укритията и излиза на позициите в очакване на сигнала за атака. Тогава е най-силен и противниковият артилерийски огън, затова отбраняващите се войски се намират в укритията, а на позициите остават дежурни наблюдатели.
При преминаването на противника в атака подразделенията по сигнал на своите командири напускат укритията, заемат местата си в позициите и откриват огън с всички средства. Характерно за нашата пехота е, че тя често пренебрегва пушечния огън и разчита преди всичко на бомбите и ръкопашния бой.
В тази война се провеждат и контраатаки (по тогавашното разбиране), но опитът показва, че атакуването на противника пред предния край на отбраната не е ефективно и е свързано с много загуби. Тези действия стават все по-редки, а терминът контраатака започва да се използва вместо повратно нападение, както е в армиите на повечето държави.
След отразяването на противниковата атака отбраняващите се части и подразделения започват възстановяване на разрушените инженерни съоръжения, попълват загубите в личен състав и материални средства, частите, понесли големи загуби, се извеждат в дълбочина за възстановяване на тяхната боеспособност.
Като най-ефективно средство за ликвидиране на противниковото вклиняване се налагат контраатаките. В първоешелонните полкове те обикновено се провеждат от участъковите резерви и поддръжките и са в изключителна зависимост от съдействието на артилерията. Артилерийският огън се води за поразяване на вклинилия се противник и откъсване на неговите резерви и поддръжки, когато ги има. Преобладават съсредоточените огньове и огневите завеси. Особено резултатни са контраатаките на нападателните групи, които се формират в някои от резервите на частите и подразделенията. Те действат изненадващо по няколко направления и обикновено по фланговете. Контраатаките се провеждат до възстановяване целостта на отбраната и се избягват дългите преследвания. В позиционния период отбраната не цели създаването на условия за преминаване в настъпление.
Военната теория в годините до Втората световна война доразвива схващанията за воденето на отбранителния бой. Правилникът за бойната служба регламентира три основни фази, през които той протича, както в подвижната, така и в позиционната война: действие на разузнавателните и охранителните части; бой на съпротивителната част на позицията; действия на дивизионния резерв22. Специфичните условия в отбраната при Драва свеждат боевете до ограничаване и спиране на настъплението на противника и за ликвидиране на създадения от него плацдарм. Първите действия се провеждат през началните два дни и в тях участват както първоешелонните подразделения и части, така и резервите включително на пехотните дивизии. Те са особено активни, за което свидетелстват множеството контраатаки – на 6 март се провеждат пет, а на следващия ден – четири контраатаки с дивизионните и корпусния резерв. По този начин окончателно се спира настъплението на противника още в тактическата дълбочина. Действията за ликвидиране на създадения от противника плацдарм протичат под формата на организиран от армията контраудар, в който участват и първоешелонните части и съединения.
В хода на контраатаките в района на плацдарма проличават някои слабости. Оказва се, че при подготовката на отбраната не е обърнато достатъчно внимание на населените пунктове. Затова противникът ги овладява сравнително лесно, а после ги превръща в здрави опорни пунктове. В същото време контраатаките за тяхното овладяване не се провеждат достатъчно организирано и боевете приемат затегнат характер. Това е една от причините за удължаване на времето за ликвидиране на противниковото предмостие.
Опитът показва голямото значение на маньовъра със сили и средства в хода на отбраната. При настъплението си срещу 4-и корпус на 6 март 1945 г. противникът създава превъзходство в направлението на удара около 3,5:1. Благодарение на маньовъра с резервите още до вечерта то спада на 1,8:1, което е предпоставка за бързото ограничаване и спиране на противниковото вклиняване. Обратно, закъснелият маньовър много често се оказва ненужен. Така при отбраната на Рупелското дефиле през Втората балканска война командирът на 3-а пехотна дивизия започва да прехвърля подразделения от левия към десния фланг на отбраната. Започнал не навреме и провеждан бавно поради използването само на един мост над р. Струма, този маньовър се оказва безполезен. През това време противникът овладява Струмица, излиза във фланг на войските, отбраняващи дефилето, застрашава комуникациите им и ги принуждава да се оттеглят на север23.
Особено трудни за съединенията и частите се оказват бойните действия с оттегляне. Опит в това отношение нямат нито командирите, нито войските. Регламентиращите документи също не отделят достатъчно внимание на тези действия. През дългия позиционен период на Първата световна война има изолирани случаи, когато в някои съединения се разработва план за действия в случай на оттегляне и се провеждат отделни тренировки по неговото изпълнение.
В някои от отбранителните действия (при Чаталджа и Булаир в Първата балканска война, при Драва във войната с Германия 1944–1945 г.) първоешелонните подразделения успяват да се оттеглят с бой на по-задни позиции. Това не се дължи толкова на уменията на командирите и войските, а е следствие преди всичко на стеклите се благоприятни условия, произтичащи от общата обстановка в района на военните действия.
Пробиви в своята отбрана, които прерастват в дълбоко оттегляне, допускат съединенията, действащи по Струмското направление във Втората балканска война и тези на Южния фронт през 1918 г. Причините са комплексни, но най-важните са: неблагоприятната обща оперативно-тактическа обстановка, която позволява на противника да създаде голямо превъзходство; широките полоси за отбрана на съединенията и частите; несигурните стикове, които преминават през уязвими места; малките резерви; незавършеното инженерно оборудване; не достатъчните решителност и активност на командирите и войските; липсата понякога на ариергарди и неумението им да водят задържащи бойни действия; закъснялото оттегляне; неумението да се организира бързо отбраната на нови позиции в дълбочина и др.
Определени затруднения в управлението на войските възникват поради постоянния недостиг на свързочни средства. Малкото им количество не позволява покриването на широките полоси за отбрана. Положителен обаче е подчертаният стремеж на командирите да бъдат по-близо до войските. Например в Първата световна война командните пунктове на дивизиите при отбрана се развръщат на по-голямо отдалечение, отколкото при настъпателните действия. От командирите на полкове обаче се иска да бъдат по-напред, „за да могат да запазят влиянието си върху частите“24. Освен това на първата линия окопи се устройват и наблюдателни пунктове. Така е в отбраната при р. Драва. Рано сутринта на втория ден командирът на 4-и корпус изнася командния си пункт в Харкан25 – там където се решава въпросът за устойчивостта на отбраната.
В хода на бойните действия се очертава известно развитие в използването на родовете войски. Основната задача за отразяване на противниковата атака се възлага на пехотата. Нейната огнева мощ постепенно се увеличава, без обаче да достигне тази на съединенията и частите от армиите на големите държави. Тя обогатява опита си по водене на отбраната в различни физико-географски условия, а също срещу новите средства за поразяване (самолета и танка) и при използването на бойни отровни вещества.
Все по-голямо значение се отдава на артилерията и нейния огън. През Първата световна война се потвърждава необходимостта от артилерия за близка и далечна отбрана при водене на позиционни действия. В същото време малкото количество батареи налага на тях да се възлагат по няколко задачи. Войната решава спора за открита или закрита огнева позиция в полза на втората. Затова наред с маневрирането нараства твърде много значението на инженерното оборудване на позициите. Стрелбата на далечни разстояния се прилага вече не като изключение, а като нещо нормално. В условията на Първата световна война има случаи, когато със своя огън артилерията сама срива противникови атаки, провеждани с ограничена цел. Съвършено нова задача за нея е тази за борба с противниковите самолети, които все по-масово участват в бойните дейсвия. Оформя се постепенно и групировката на артилерията, за да се стигне до формираните при р. Драва противотанкови резерви.
Нараства ролята на инженерните подразделения, която е тясно свързана с построението и изграждането на отбраната. Преходът към дълбоко ешелонирана отбранителна система и фортификационни съоръжения с повишена защитна устойчивост се осъществява през позиционния период на Първата световна война. Оттогава инженерните подразделения започват да се използват както за ръководене на укрепителните работи, така и за изработването на по-специалните и сложни съоръжения: наблюдателни пунктове, укрития и убежища от тежък тип, устройването на различни заграждения и др.
към начална страница "военно издателство"