към начална страница "военно издателство"
2. Настъпателният бой на войските
Преобладаващите бойни действия, които водят частите и съединенията от българската армия, са настъпателните. Подготовката на настъпателния бой налага на командирите и щабовете да решават такива проблеми като правилното определяне на целите, задачите, направлението на главния удар, построението на бойния ред, организирането на взаимодействието и осигуряването и др.
Целите и задачите на настъпателните бойни действия на войските най-често се определят и заповядват от старшия началник. В началото на всички войни те са в съответствие с военнотеоретичните постановки. Така при контранастъплението в Сръбско-българската война задачите на войските не са ясно определени. Обикновено те не се обвързват с унищожаването на конкретния противник, а предвиждат овладяването на дадени райони и обекти. Това продължава и във войните за национално обединение и в унисон с някои от документите, регламентиращи действията на тактическите единици, в които като цел на боя се определя „със сила да се съкруши волята на неприятеля и да му се наложи нашата“26. Липсата на решителни цели и задачи се отразява неблагоприятно на бойните действия, които много често придобиват затегнат характер. В хода на войните тази слабост се преодолява в значителна степен. Войските започват да получават все по-решителни цели и задачи и това е особено характерно за бойните действия при овладяването на Одрин през 1913 г. и на Добруджанското оперативно направление през Първата световна война. Така например за настъплението на 14 септември 1916 г. командирът на 6-а пехотна дивизия заповядва на своите подчинени да атакуват най-решително противника, за да го унищожат и да заемат определените им цели27.
Регламентиращите документи в периода между двете световни войни поставят като цел на настъпващите войски „да проникнат в разположението на противника и да унищожат живата му сила“28. Въпреки това през първия период на войната с Германия (1944–1945 г.) задачите на частите и съединенията са много общи, без да се съобразяват с техните възможности и с отбраняващия се противник. Чак в Мурската операция целите и задачите на войските стават по-решителни.
Обектите за овладяване на дивизиите най-често са важни населени пунктове и райони, долините на реки, укрепени пунктове и др. Бойните задачи във войните за национално обединение се очертават на дълбочина до 10 км, на която по същество е развърната тактическата групировка на противника. В Моравската операция през 1915 г. съединенията на 1-ва армия получават задачи да овладеят: 6-а пехотна дивизия – рубежа Неготин–Зайчар; 8-а пехотна дивизия – района на Княжевац; 9-а пехотна дивизия – района Иново–Церово- Пандирало29. Неоправдано във войната срещу Германия през 1944 г., пак в планинско-гористи условия, дълбочината на задачите достига до 20–25 км.
В повечето от бойните действия общата задача на дивизията се подразделя на няколко междинни. Те се обвързват с физико-географски обекти и рубежи. Този подход внася известна организираност в действията. За съжаление той не се налага твърдо в практиката на войските. Даже в Тутраканската операция през 1916 г., въпреки че общата задача е овладяването на крепостта, съединенията получават обекти за атака само на главната отбранителна линия. Преобладаващият планинско-горист характер на районите на военните действия във войните, широките полоси за настъпление и други обективни и субективни причини водят дотам, че най-често съединенията и частите изпълняват задачите си за няколко денонощия.
От особено значение в настъпателния бой е изборът на направлението на главния удар. Уменията на командирите за това се създават постепенно, едновременно с теоретичното осмисляне на проблема и придобиване на опит от ученията и практиката във войните. В началото на Първата световна война се очертават определени изисквания, на които трябва да отговаря направлението на главния удар. То трябва да осигурява скрито развръщане и подход на войските, да води срещу слабите участъци от противниковата отбрана, да предоставя добри условия за настъпление в дълбочина, местността да позволява „бързо и успешно укрепване“30 и др. Макар и непълни, тези разбирания надхвърлят по обхват и значимост довоенните схващания за избора на направлението на главния удар.
Направлението на главния удар се заповядва най-често от старшия началник. Неразбирането на необходимостта от пробив в противниковата отбрана и отсъствието на такъв опит водят обикновено до настъпление на съединенията и частите по отделни и самостоятелни направления, даже и в равнинна местност. Много рядко те съвместяват направленията на ударите си – при овладяването на крепости (Одрин, Тутракан) и в отделни случаи към края на Втората световна война (Мурската операция).
Регламентиращите документи в нашата армия препоръчват главните удари да се нанасят по фланговете на противниковата групировка. Това не винаги е възможно от гледна точка на физико-географските условия на района на бойните действия. В силно пресечена местност, каквато е тя на Западния театър на военните действия, се очертават определени достъпни направления. Те задължително се преграждат от отбраняващите се войски. В същото време само там са възможни и настъпателни действия на повече сили и средства. Вариантите за главен удар са ограничени, най-често принудително по фронта, но в същото време с възможности за прилагане на обходи и обхвати. Така обикновено се стремят да действат съединенията и частите в боевете през 1915 и 1944 г. Местността и характерът на противниковата отбрана се оказват решаващи при избора на направленията на главните удари и в боевете за Одрин през март 1913 г.
Нашите войски имат опит в прилагането на флангови действия. В Сръбско-българската война настъпващите колони овладяват организираните от противника за отбрана височини главно с обходи и обхвати. Така действат в Първата балканска война Родопският и Кърджалийският отряд, а също съединенията и частите, провеждащи срещните боеве в Лозенградската операция.
Началото на Първата световна война показва, че не всички командири и войски умеят да планират и провеждат действия по фланговете на противниковите групировки. Неприлагането на обходи и обхвати е главната причина за задържането в продължение на цяла седмица на 1-ва пехотна дивизия на подстъпите към Власотинци, и то от незначителни противникови съпротиви. В същото време 3-а и 7-а пехотна дивизия овладяват сравнително бързо и с малки загуби Страцинската и Калиманската позиция именно с обходи и обхвати31.
Положителна е бързата реакция на старшите командири. Още в началото на втория военен месец със специална заповед главнокомандващият на Действащата армия нарежда на войските в бъдещите бойни действия „да се избягват фронталните атаки на позициите, особено в планинска местност, и всякога да се предпочитат обходите“32. Подобни препоръки към подчинените се дават и в някои от следващите заповеди както от Щаба на Действащата армия, така и от командващите отделните армии. Въпреки това съединенията и частите не придобиват достатъчно умения да прилагат успешно обхватни и обходни действия. Това е една от основните причини и в тактическите звена да не се постига обкръжаване на отбраняващия се противник.
Широко се използват фланговите действия и през първия период на войната с Германия (1944–1945 г.). Най-често обходите и обхватите се прилагат от 1-ва, 2-ра, 4-а, 6-а и 9-а пехотна дивизия. В боевете за Страцинската позиция например 1-ва и 2-ра пехотна дивизия отделят около две трети от своите сили и средства за настъпление във фланг. Нанасянето на такива удари може да доведе до по-решителни резултати – обкръжаване и разгром на противника. Макар че такава идея има в решенията на някои командири (настъплението на 9-а пехотна дивизия на 8 октомври, на 6-а пехотна дивизия на 1 ноември и др.33), тя не се осъществява. Нашите съединения и в тази война не овладяват изкуството на обкръжаващите действия.
Твърде важно за бойните действия е материализирането на идеята за главен удар. Особеното тук е, че регламентиращите документи дават правилни постановки по този въпрос. Те например сочат, че успех може да се постигне когато се „съсредоточават превъзходни сили, на решителния пункт и в решителната минута на боя“. Впоследствие проблемът се доразвива, като се сочи, че това трябва да се осъществи в участъка за пробив, който за пехотната дивизия е с широчина 2–3 км34. Всичко това се оказва недостатъчно усвоено от командирите в мирновременната подготовка и трябва опитът от войната да им напомня за тази азбучна истина във военното изкуство.
В Първата балканска война съсредоточаването на силите и средствата се очертава главно там, където случайно или планово възникват пробиви (4-а пехотна дивизия при Караагач в Люлебургаз-Бунархисарската операция и на Източния сектор в Одринската операция). Така 4-а пехотна дивизия извършва първия пробив в подготвена отбрана на противника, като съсредоточава в тесен участък основните си усилия и постига плътност от четири пехотни дружини и 30 оръдия на километър фронт. При Одрин тези плътности достигат до девет пехотни дружини и 52 оръдия на километър фронт35.
Не е по-добро положението в Първата световна война. Като правило в първите боеве командирите на дивизии развръщат частите си равномерно по целия фронт за настъпление. Причината за това са не само много по-широките полоси, но и съществуващият стремеж във войските да се настъпва едва ли не по всички възможни направления. Отново практиката показва необходимостта от съсредоточаване на основните сили и средства в главното направление. Затова например в действията към Пирот командирът на 1-ва пехотна дивизия, като приковава противника на широк фронт, съсредоточава усилията в участък от 10–12 километра. По този начин постига превъзходство над противника в пехотни дружини и в артилерийски цеви почти 2:136. Такъв начин на действие е характерен и за Тутраканската операция, в която за овладяването на крепостта ударната групировка съсредоточава усилията си в участък от 3 километра. Постига се превъзходство в жива сила около 3:1, а в артилерия 1,4:137. Друг е въпросът, че при атака на крепост такова съотношение в артилерийски цеви подлага на известен риск успеха на действията и изисква от настъпващите войски проява на висока решителност и издръжливост.
Всичко това се повтаря отново във войната с Германия (1944–1945 г.). През нейния първи период не всички командири на съединения съсредоточават основните сили и средства в направлението на главния удар. Има даже случай (5-а пехотна дивизия), когато на спомагателното направление се създава по-голямо превъзходство над противника. Не се определят участъци за масиране на усилията, затова през този период възникват почти стихийно само два пробива – на Бронираната бригада при Власотинци и на Бронираната бригада и 4-а пехотна дивизия при Подуево, – които обаче остават незавършени. Характерни за тях са високата им танкова и ниската им артилерийска плътност. При Власотинци Бронираната бригада постига плътност около 45 танка на километър фронт, а при Подуево – 20 танка и 50 оръдия и минохвъргачки на километър фронт38. Въпросът за извършване на пробив не е решен през първия период на войната. Една от причините за това е равномерното разпределение на силите и средствата. Тази стара истина е разбрана от някои командири. Така командващият 2-ра армия обръща сериозно внимание на този въпрос в разбора на Нишката операция39. Въпреки това и в следващите действия не се постига решително съсредоточаване на усилията в главното направление.
Значителен скок по отношение на масирането на силите и средствата се постига през втория период на войната. Той става възможен главно поради стесняването на полосите за настъпление и прилагането на пробива. Още в Сремската операция съединенията действат в полоси от 7 до 9 км, които са 2–4 пъти по-тесни в сравнение с първия период. Когато дивизиите получават по-широки полоси, те също масират усилията в главното направление. Така в Мурската операция 10-а пехотна дивизия има полоса около 20 км, но настъпва с основните си сили само на десния фланг. На неактивните участъци от фронта съединенията оставят сковаващи групи в малък състав. В Мурската операция се решава практически въпросът за подготовката на пробив в предварително подготвена противникова отбрана. За пръв път дивизиите имат участъци за пробив, чиято широчина е от 2 до 3,5 км.
Съсредоточаването на усилията в направлението на главния удар и на участъка за пробив води до създаването на необходимото превъзходство над противника. В Мурската операция то е между 3–4,5:1, а на участъка за пробив и повече. Постигнати са и най-високите за войната плътности. В артилерията те са 70–80 оръдия и минохвъргачки на километър фронт, което е много под плътностите, създавани в съюзните армии, но нашите възможности са такива. Плътността в жива сила е близка до изискванията на войната и достигат в участъка за пробив на 3-и корпус до четири пехотни дружини на километър фронт40.
Съществено развитие във войните бележи бойният ред на войските. Неговото начало се поставя в Сръбско-българската война. Специфичните условия на подготовката и воденето на настъпателния бой в тази война не очертават типично построение на различните формирования. Потвърждават се в общи линии схващанията, които предвиждат в бойните редове да се формират бойна линия (първи ешелон), резерв, охранение, конница и артилерия. Охранението се проявява главно като предни и челни отряди, появява се и отрядът за осигуряване на движението.
Военната теория и практика до войните за национално обединение определят бойният ред на пехотната дивизия в настъпателния бой да включва: бойна част (първи ешелон), маневрени войски (втори ешелон), резерв, дивизионна конница, дивизионен превързочен пункт, огнестрелен парк, административен и домакински обоз и инженерен парк41. В началото на Първата балканска война съединенията се стремят да създават подобни бойни редове. Многообразието на условията, при които протичат бойните действия, води до по-нататъшна еволюция в построението. Тя се изразява основно в промяна в състава и функциите на познатите и поява на нови елементи от бойния ред и тяхното ешелониране в дълбочина. Още в Лозенградската операция се забелязват наченки на артилерийските групи. По-късно в Люлебургаз-Бунархисарската операция в бойните редове на 4-а и 5-а пехотна дивизия се оформят истински дивизионни артилерийски групи. Те се създават от щатната, придадената и привлекаемата артилерия.
Практиката води до разнообразяване на състава и функциите на резерва. Той започва да се подразделя на общовойскови, артилерийски и инженерен. Те се използват за решаване на задачи, възникнали в хода на боя, като особено полезен се оказва инженерният резерв.
Шаблон при създаването на бойните редове няма. Командирите на съединения и части решават този проблем в зависимост от конкретната обстановка, задачите на войските и техните възможности. За овладяването на крепости се създават щурмови колони и помощни артилерийски групи. Щурмовата колона се формира от усилен пехотен полк и действа обикновено в три ешелона. Първият ешелон включва пехота до дружина, група телорезачи, група работници, носещи бали и чували със слама, група за хвърляне на гранати (бомбиери), артилерийски разчет без материална част, група сигналисти. Телорезачите и работниците устройват проходи в загражденията. Гранатохвъргачите нанасят огневи удар, а пехотата атакува противника. Сигналистите обозначават рубежа, на който е достигнала щурмовата колона, и изискват от артилерията прехвърляне на огъня в дълбочина. Артилерийският разчет е в готовност да използва пленени от противника оръдия. Помощната артилерийска група осъществява непосредствена огнева поддръжка на щурмовата колона. Състои се предимно от полева артилерия и се движи зад колоната42.
Различия в бойните редове се появяват при настъпление на приморско направление и в хода на преследване на противника. Така настъпващите покрай морето съединения (1-ва и 5-а пехотна дивизия) създават специален охранителен елемент – странично прикритие, което е в състав от пехотна рота до пехотна дружина, усилена с картечници, а понякога и с кавалерия. Важна негова задача е да наблюдава брега и да унищожава рекогносцировъчни или диверсионно-десантни групи на противника. При преминаване в преследване съединенията видоизменят своето построение, като включват в него различни охранителни елементи.
Първата балканска война започва с много срещни боеве и сражения. В тях се оформя типично за този бой построение, което обикновено включва близко разузнаване, охранение (авангард и рекогносцировъчен отряд), бойна част, маневриращи войски, обози и медико-санитарна част43. То не се отличава съществено от това при извършване на марш.
През Първата световна война се провеждат значителни по количество настъпателни бойни действия в различна оперативно-тактическа обстановка и физико-географски условия на местността. Това води до по-нататъшно обогатяване на бойния ред на съединенията и частите. Увеличават се по количество отрядите (охранителни, разузнавателни) и се конкретизират техните задачи. Така разузнавателен отряд се формира от дивизионната конница. В зависимост от обстановката той се въвежда в началото на настъплението или след овладяването на силен отбранителен рубеж, укрепена позиция и др. Главната му задача е да разузнава, но много често му се налага да води и бойни действия с противника и особено с неговата конница. В зависимост от силите и средствата на отряда той се отдалечава максимум до 10–15 км.
Съвършено нови елементи са предният отряд и въздушното разузнаване. Първият е обикновено в състав усилена пехотна дружина. В условията на планинско-гориста местност той получава задача, като настъпва преди първия ешелон, да овладее доминираща височина, превал, пътен възел и други. На Добруджанското оперативно направление предният отряд е вече усилен пехотен полк. Това се налага от отговорните му задачи да води самостоятелни бойни действия главно в дълбочина на противниковата отбрана. Въздушното разузнаване се оформя като елемент от бойния ред по време на настъплението в Добруджа. На придадения на някои от съединенията самолет се поставя задача да облети определен маршрут и да разузнава за противника. Този опит се оказва обнадеждаващ.
През позиционния период на войната се водят изолирани настъпателни действия, в които участват ограничени сили и средства – пехотни полкове и дружини. Целта обикновено е овладяването на отделни височини, преправи, пътни възли и др., оборудвани много добре в инженерно отношение. При изпълнението на тези задачи като основен елемент от бойния ред се налагат щурмовите групи. Те представляват временни формирования в състава пехотен взвод или отделение, усилено с една-две картечници, до отделение сапьори, гранатохвъргачка и огнехвъргачка. Тяхното предназначение е да атакуват, блокират и овладяват огневи съоръжения на противника44.
Дивизиите създават обикновено едноешелонен боен ред, който се налага главно от много по-широките полоси. Това повишава ролята на войските от първи ешелон, които изпълняват основните задачи за разгрома на противника. Обикновено този ешелон се състои от две-три пехотни бригади, усилени с артилерия, инженерна рота и до взвод конница. Това им позволява известна самостоятелност в действията. В зависимост от конкретната обстановка в отделни боеве от първия ешелон се формират ударни и сковаващи групи или той действа в няколко колони. Втори ешелон се създава по изключение в някои от бойните действия на Добруджанското оперативно направление. Съставът му е до пехотна бригада, а задачата – да развие постигнатия от първия ешелон успех. Първоначално му се указват районът за разполагане, маршрутът за движение и последователните действия до въвеждането в боя.
Една от постоянните слабости, която трудно се преодолява през цялата война, е отсъствието на достатъчно пехотни подразделения и части в резерв или във втори ешелон. Това е особено характерно за първите действия на някои от полковете, бригадите и дивизиите. Бавно се усвоява и умението да се възстановяват веднага изразходваните в хода на боя резерви. Налага се многократно старшите началници да се намесват с конкретни указания и заповеди и да изискват от командирите на части и съединения да създават по-дълбоки бойни редове.
Промени в построението на войските настъпват и във войната с Германия (1944–1945 г.). Бойните редове обикновено са в два ешелона, което през първия период на войната не е винаги оправдано от гледна точка на противниковата отбрана. Пак тогава, поради планинско-гористия характер на местността, се създават обхождащи отряди. Техните действия обаче не винаги са ефективни. Главните причини за това са малкият им състав и недостатъчното осигуряване. През втория период на войната се появяват подвижните отряди за заграждения, противотанковия и други резерви. В хода на бойните действия при необходимост се създават щурмови групи и преследващи отряди.
Организирането на взаимодействието преминава през дълъг процес на теоретично осмисляне и практическо усвояване. В Сръбско-българската война то става стихийно и главно в хода на отделни настъпателни действия.
До войните за национално обединение се прави изводът, че бойните действия не могат да се състоят от отделни епизоди, водени последователно или едновременно от кавалерията, артилерията и пехотата. Боят е един и в него участват всички родове войски. Макар че играе основна роля, пехотата не може сама да постигне целите на боя. Без съдействието на другите войски би било безумно да се търси успешното решение на боя и затова всички са длъжни взаимно да се поддържат и подпомагат45. Отсъства обаче понятието взаимодействие, а то се разбира като взаимна поддръжка. Най-голяма слабост е липсата на изисквания към командирите и щабовете, как да съгласуват съвместните действия. В съдържанието на заповедите за боя не е включен пункт, отнасящ се до взаимната поддръжка. Командирите нямат опит и това проличава на провежданите учения, когато те се задоволяват да дават само най-общи указания. Тази практика се пренася и в Балканските войни. Известен опит се придобива в Одринската операция, когато се съгласуват действията на пехотата и артилерията по време на артилерийската подготовка. За тази цел се отдава специална заповед, в която се указва какво съдействие може да оказва артилерията на пехотата, как пехотата да иска това съдействие и как да се осигури свръзката между тях46.
В началото на Първата световна война командирите също не обръщат достатъчно внимание за съгласуване на действията. В заповедите си те само изискват от подчинените им да поддържат постоянна свръзка и да си съдействат. Много скоро на основата на собствения опит и под въздействието на съюзника със Заповед № 113 по Действащата армия се иска от войските „да реализират най-пълно взаимодействие на пехотата и артилерията“. Оттук нататък все по-често се употребява понятието взаимодействие, а командирите му обръщат по-голямо внимание. В специални приложения към бойните заповеди се дават известни указания за последователността при изпълнението на задачите. В някои от плановете за настъпателния бой се появява също раздел „Вероятен ход на действията“ и там се съгласуват в голяма степен усилията на елементите от бойния ред.
През първия период на войната с Германия (1944–1945 г.) въпросите на взаимодействието също се решават с много условности и далече под изискванията на боя. Определено съгласуване на усилията се постига само между пехотата и артилерията по време на артилерийската подготовка. Няма опит от съвместните действия на пехотата и танковете. Затова обикновено Бронираната бригада настъпва и решава задачите си самостоятелно. След едномесечни бойни действия е разбрана необходимостта от тясно съгласуване на усилията. Щабът на войската заповядва: „За овладяването на всяко опорно място (връх, хребет, преминаване на река) да се съставя подробен план за точно разпределяне на задачите по време и място, а командирите да следят за точното му изпълнение“47. Прави се опит да се постави организирането на взаимодействието на планова основа. Процесът е същият, както в отбранителния бой, и завършва през втория период на войната. Естествено, тук протоколи за осигуряването на стиковете не се разработват.
Определено развитие във Втората световна война намира организирането на взаимодействието между нашите части и съединения и поддържащата ги авиация от 17-а въздушна армия на Трети украински фронт. Планираното в армейските звена взаимодействие се конкретизира, като ударите на самолетите се обвързват с действията на пехотата и танковете и с огъня на артилерията. Свръзка за взаимодействие се осъществява с офицери, изпратени от авиацията в съединенията. Въпреки липсата на опит в нашите войски правилно е решен проблемът за опознаване и обозначаване на предния край.
Практиката показва голямото значение на подготовката на войските за настъпление. Необходимостта от нея се регламентира още в уставите от началото на ХХ в., но схващанията, зададени в тях, не са достатъчно пълни. Обръща се известно внимание само на предварителните действия, които трябва да извършат войските до началото на атаката, като включват към тях действията на конницата, действията на рекогносцировъчните отряди и авангардния бой. Тези предварителни действия водят по същество до събиране на повече данни за противника и осигуряват време за доуточняване на решението и развръщането на войските. Подготовката на настъпателния бой е много по-обемна дейност и включва още планирането на настъплението, поставянето на задачите на подчинените, създаването на групировките, осигуряването на действията и др. За тях в регламентиращите документи няма достатъчно указания, поради което командирите и войските нямат създадени още в мирно време умения, а това се отразява неблагоприятно на настъпателните действия в началото на войните. Така във войната със Сърбия през 1915 г. 9-а пехотна дивизия се подготвя цяла седмица за атака на отбраняващия се на рубежа Дренова глава–Модра стена–Мачарица противник. Въпреки това командирите не успяват да създадат целесъобразна групировка на пехотата и артилерията и да осигурят достатъчно добре войските. Тези пропуски предопределят неуспеха на последвалата атака48.
Особено важна е подготовката на настъплението в специфични условия – в планинско-гориста местност, зиме, нощем и др. Отсъствието на достатъчно данни за противника, недостатъчното материално осигуряване, липсата на предварителни умения и други обективни и субективни причини водят понякога и до печални резултати. Поучителни в това отношение са действията на 17-и пехотен полк на 15 и 16 октомври1915 г. при връх Миджур. В условията на зимна виелица полкът, освен че не изпълнява поставената му задача, но и губи 457 души и много материални средства49.
В хода на войните много от слабостите се преодоляват. Така при подготовката на атаката на Одрин се разработват специални планове за действията на родовете войски и инструкции за видовете осигурявания. Например за инженерната подготовка на атаката на фронта Айвазбаба–Кестенлик се предвижда: организиране на съобщенията (телеграфни, телефонни, пътни); приготвяне и складиране на съоръженията и материалите, необходими за преодоляване на противниковите заграждения; инженерна подготовка на заетите противникови предни позиции; организиране на команди за направа на проходи в телените заграждения пред фортовата линия; инженерна подготовка на фортовете и междините между тях след заемането им50. Разработени са инструкции за провеждане на тактически занятия с личния състав за действие по време на щурма. На специално подготвени полигони се организират занятия за съгласуване на действията и поддържане на взаимодействието между родовете войски и елементите на бойния ред.
Подобно е положението и в Първата световна война. На основата на натрупания опит Щабът на Действащата армия отдава специална Заповед № 115, в която обръща специално внимание на подготовката на атаката. Изисква се подробно разузнаване, като се определя какви точно данни да се съберат за противника. Разработеният за атаката план трябва да се съобщава своевременно на подчинените в касаещия ги обем. Особено внимание се обръща на артилерията по заемането на огневите позиции, подготовката на данните за стрелба и подвоза на необходимото количество боеприпаси. Нови за тази война са указанията към пехотата да провежда предварителни „упражнения в рязането и преодоляването на неприятелските изкуствени препятствия“. По отношение на материалното осигуряване се изреждат редица средства, които трябва да се доставят предварително на войските, за да не чувстват нужда от тях в хода на боя. През следващите години командирите се стремят да се съобразяват с тази заповед. На подготовката на войските се обръща все по-голямо внимание и понякога степента на тяхната готовност се оказва решаваща за определяне на началото на настъплението. Така е при атаката на Тутраканската крепост, когато настъплението на ударната групировка се отлага с един ден.
Този опит отново се преосмисля и във войната с Германия (1944–1945 г.). Тогава, както и при подготовката на атаката на Одрин, се водят предварителни бойни действия за подобряване на изходното положение за настъпление. За създаването на настъпателните групировки се извършва предварително прегрупиране на частите и подразделенията. В Мурската операция непосредствено преди настъплението се провежда разузнаване с бой на широк фронт за разкриване на противниковото разположение. Предварително се подготвят необходимите сили и средства за пробив, преодоляване на водни прегради в дълбочина и др. Особено полезни са тренировките с войските.
През дълъг път на развитие преминава воденето на настъпателния бой. В Сръбско-българската война войските от контранастъпващите колони обикновено се развръщат във верига. Така действат най-често основните сили на ротите и дружините, които оставят малки поддръжки. Пехотата преминава в настъпление след кратка артилерийска подготовка. На стрелбата се възлага само подготовката на атаката, която завършва с решителен щиков удар.
До войните за национално обединение регламентиращите документи уточняват реда за водене на настъпателния бой51. Той започва с предварителни действия, в които участват конницата, изпратените напред отряди и авангардите. Самият бой включва три фази: подготовка, решително действие (главна атака) и завършване (преследване и възстановяване на реда). Това е така, защото се предвижда настъплението да започва с подход от дълбочина. По този начин се водят боевете в началото на Първата балканска и Първата световна война. Затова в Лозенградската операция настъплението на съединенията и частите е под формата на срещни боеве. В хода на двете войни, главно поради позиционния характер на противниковата отбрана, настъплението се води от непосредствено съприкосновение, поради което отпадат някои от предвидените в устава предварителни действия.
На базата на собствения опит и развитието на военната теория в периода между двете световни войни регламентиращите документи доразвиват схващанията за воденето на настъпателния бой52. Най-общо той преминава през три фази: приближаване, атака, действие след атаката. Приближаването е онова движение на войските към противника, през което те последователно се развръщат, за да създадат бойния си ред на определен рубеж. То е състояние на войските между походното движение и атаката.
Атаката започва от момента, когато пехотните части и подразделения тръгват от изходната линия за настъпление, и продължава до овладяването на противниковите артилерийски позиции. От своя страна тя се състои от три следващи един след друг периода: напредване, удар, проникване.
Действията след атаката могат да бъдат различни в зависимост от резултатите от нея. При успех се препоръчва решително преследване с всички разполагаеми сили, без да се губи съприкосновение с противника. При непълен успех войските преминават временно към отбрана, за да задържат овладяните райони и рубежи и се подготвят за по-нататъшно настъпление. Най-неблагоприятен е третият случай, когато при неуспех войските трябва да се оттеглят и да преминат към отбрана на предварително определен рубеж.
При настъпление в позиционната война, когато противниковите войски са в непосредствена близост, отпадат някои от фазите на настъпателния бой. Естествено, в този случай няма необходимост от приближаване. Такива действия могат да извършат някои от резервите, които с подход от дълбочина се включват в атаката на противника. По същия начин стои и въпросът с първия период на атаката – напредването.
Наличието на толкова много фази и периоди усложнява воденето на настъпателния бой. Във войната срещу Германия 1944–1945 г. обстановката е такава, че войските започват настъплението си от изходно положение, което по същество са действия от непосредствено съприкосновение. Както видяхме, те са много по-опростени.
Във всички войни постепенно се преодолява предписаната в довоенните документи методичност и последователност на действията с подход от дълбочина, развръщане на силите и средствата и провеждането на главната атака. Настъплението се опростява и все повече започва да се води от непосредствено съприкосновение, с предварително създадени групировки. Характерно тук е това, че във войните се налага преоткриване на необходимостта от изнасяне близо до противника на изходната линия за настъпление. Например при Чаталджа 1912 г. пехотата започва атаката си на отдалечение 2–4 км от противника53. Това разстояние е много голямо. То не позволява да се водят бързи и енергични действия, изтощава предварително войските, води до неедновременност на удара и е съпроводено с много жертви. В същото време отдалечава и позициите на артилерията, което намалява ефективността на нейния огън. Поради тези причини при атаката на Одрин изходното положение е изнесено максимално възможно до противника и добре оборудвано. Приближено до противника е то и в Първата световна война.
Въпреки собствения опит и практиката на Втората световна война Правилникът за бойната служба от 1943 г. отново регламентира, че настъплението на противника започва от „изходна линия“, отстояща от противника на 2 до 4 км54. Опитът на войските показва нецелесъобразността на такова отдалечение. Затова постепенно частите и подразделенията доближават изходното си положение за настъпление на около един километър, а в отделни случаи и по-малко. Тенденцията продължава и за Мурската операция е заповядано то да бъде 200 м55, което напълно отговаря на изискванията на боя.
Голямо значение се отделя на артилерийската подготовка на настъплението. Стрелбата на поражение се води за унищожаване на живата сила, подавяне на противниковата артилерия и разрушаване на неговите укрепления и изкуствени препятствия. Огънят достига максимално напрежение малко преди удара с нож, а поддръжката продължава до влизането на пехотата в противниковите окопи. В много от настъпателните боеве през 1944 и 1945 г. удари по противниковата отбрана нанася и авиацията. На артилерийския огън в първите войни за национално обединение се разчита толкова много, че някои командири очакват само с него да се принуди противникът да се оттегли и пехотата да заеме изпразнените позиции. Практиката особено през Първата световна война показва, че това е трудно постижимо и може да стане само при изключително благоприятна обстановка.
По време на артилерийската подготовка се устройват проходи в загражденията, а пехотата се приближава до противника на предударно разстояние, което, както видяхме, може да бъде на различно отдалечение. С пренасянето на огъня в дълбочина пехотата се хвърля на удар за доунищожаването на оцелелия противник и овладяването на неговата позиция. В хода на войните се проявява стремеж да се развива боят в дълбочина за последователно овладяване на противниковите позиции. Това се постига чрез въвеждане на вторите ешелони или резервите и понякога, както вече бе отбелязано, води до постигането на пробиви.
Проникването в дълбочина е в тясна зависимост от умението да се преследва противникът. В тактическите, както и в оперативните звена този проблем остава открит. Много често преследването се осъществява само с артилерийски и пехотен огън. Тези практика е масова в Балканските войни, но не е особено успешна. Най-добри резултати се постигат, когато огневото въздействие е последвано от решителни действия на пехотата, а по възможност и на подвижните войски.
Първата световна война дава многобройни примери не само на успешно преследване, но и на бездействие на войските и за пропуснати възможности за постигане на по-голяма ефективност на боя. В хода на Косовската операция 3-а пехотна бригада от 3-а пехотна дивизия само за един ден (14 ноември) се вклинява на 30 км в разположението на противника и застрашава левия фланг на цялата му групировка56. Обратен е случаят с 2-ра пехотна бригада от 6-а пехотна дивизия в Моравската операция. Въпреки добрите условия за преследване към Зайчар бригадата изгубва цял ден в колебания и подготовка57. Контактът с противника е изгубен, а възможността за по-бързото овладяване на града е пропусната.
Въпреки схващанията, че преследването се води главно от резервите, съединенията обикновено формират бойни редове, които включват предимно първи ешелон, преден отряд, страничен отряд и инженерен резерв. Понякога се назначават и авангарди, а най-често общовойскови резерв липсва или е в много малък състав. При благоприятни условия главните сили действат в колони.
С условности се решава преследването и във войната с Германия (1944–1945 г.). През нейния първи период то възниква обикновено в оперативна дълбочина, когато войските излизат на подстъпите към Куршумлия, Скопие и в района на Косово поле. Най-добре се води преследването през май 1945 г., когато противникът започва да се оттегля към Австрия. Тогава съединенията формират бързоподвижни (моторизирани) отряди, обикновено в състав пехотна дружина на автомобили, усилена със сапьори, артилерийска батарея, противотанкова рота и един-два ескадрона58. В този състав те могат да действат самостоятелно, да се откъсват от главните сили и да постигат висок темп за преследване.
В хода на настъплението на войските се налага да отразяват контраатаки. Това е особено характерно при бойните действия за овладяването на оборудвани позиции, укрепени пунктове и крепости, когато активността на противника е най-голяма. В такива случаи се въвеждат резервите и най-често се прилагат комбинираните действия, като част от силите преминават към отбрана, а други атакуват противника във фланговете. С малки изключения тези контраатаки се отразяват успешно. Не са изключение и контраатаките в хода на преследването, когато противникът се стреми да ограничи вклиняването по отделни направления, с което да предотврати евентуално обкръжаване. Това обикновено му се удава.
В настъпателния бой на частите и съединенията се налага да форсират водни прегради. Войните 1912–1918 г. показват недостатъчната подготовка на нашите войски за такива действия. Форсирането в брод се затруднява от несвоевременното разузнаване на водната преграда и разкриване на места, удобни за това, както и от забавяне на създаването на групировката. По тази причина при форсирането на р. Съзлъдере през ноември 1912 г. 3-а пехотна бригада на 6-а пехотна дивизия се предизвикват струпване и смесване на първоешелонните части, които са настигнати от резервите. По този начин формиращите войски стават отлична цел за противниковата артилерия, която им нанася големи загуби59. Обратен пример оставя 2-ра пехотна бригада от 8-а пехотна дивизия при форсирането на р. Тимок през 1915 г.60. Проведеното разузнаване разкрива брод в района на Дреновац. Форсирането започва след няколкочасова подготовка, която се свежда основно до подвеждане на артилерията и известно прегрупиране на подразделенията. Действията на пехотата се осигуряват с мощен артилерийски, картечен и пушечен огън по отбраняващия се срещу брода противник, в резултат на което реката е форсирана успешно.
Форсирането с използване на мост се постига в много редки случаи и се приема като изключение. Това се предопределя преди всичко от ниските темпове за настъпление и нерешителното преследване. Като пример могат да се посочат действията през 1915 г. на 41-ви пехотен полк от 1-ва пехотна дивизия, който успява да овладее моста на р. Морава при Гложене61. Благоприятна предпоставка в този случай е и сравнително слабата противникова съпротива.
През есента на 1915 г. обикновено се преминава към форсиране след няколкодневна подготовка. Успех най-често се постига след оттегляне на противника, който е принуден да стори това вследствие от действията по други направления, довели до промяна на общата оперативно-тактическа обстановка. Причини за бавното нарастване на усилията на срещуположния бряг са главно малкото преправъчни средства. Войските нямат възможност веднага и бързо да развият настъплението в дълбочина. Обикновено се създава плацдарм, който осигурява прехвърлянето през реката на останалите сили и средства.
Най-добър опит придобиват нашите войски при форсирането на р. Дунав през ноември 1916 г. То се осъществява след планомерна подготовка, в хода на която с помощта на съюзниците са осигурени достатъчно средства за преправяне, развърната е силна артилерийска групировка, подведени са кораби от австро-унгарската Дунавска флотилия и се разработват подробни планове за действията на съединенията и частите. За първоешелонната Сборна пехотна дивизия, която форсира при Свищов, са определени три изходни пункта за товарене. Благодарение на постигнатата внезапност, мощната артилерийска поддръжка, добрите разчети за прехвърлянето на отделните ешелони и сравнително слабите противникови сили още през първия ден дивизията във взаимодействие с германските войски излиза на един километър северно от Зимнич. Това позволява в следобедните часове да започне преминаването през реката и 1-ва пехотна дивизия62.
Войната с Германия (1944–1945 г.) също дава опит по форсирането на водни прегради. През нейния първи период частите и съединенията се стремят да осъществят това в брод, от движение и с целия си боен ред. Така действат 1-ва, 2-ра и 5-а пехотна дивизия при форсирането на р. Пчиня. През втория период форсирането се извършва предимно по два способа – от движение и след съкратена подготовка. Успех се постига винаги когато преправъчните средства подхождат своевременно.
В много широки граници се движи размахът на настъпателните действия. Това е особено характерно за полосите, в които настъпват съединенията и частите. В същото време се очертава тенденция за тяхното постепенно стесняване. Това се вижда, когато се сравнят полосите за настъпление при приблизително еднаква местност през отделните войни. Така през Първата световна война на Западния театър на военните действия войските настъпват в непознати дотогава по своите размери полоси, които за пехотните дивизии са от 20 до 90 км. Те се определят преди всичко от широките полоси на отделните армии. Поради това на някои съединения, какъвто е случаят с 1-ва пехотна дивизия, се налага да действат самостоятелно по отделни оперативни направления. Оттук и големият диапазон в широчината на полосите. На същия театър на военните действия във войната през 1944 г. дивизиите настъпват в 2–4 пъти по-тесни полоси.
Подобно е положението, когато се сравняват полосите за настъпление в равнинна и хълмиста местност. Така в Мурската операция дивизиите имат 1,5–3 пъти по-тесни полоси от тези, в които действат съединенията в Източна Тракия през 1912 г. и в Добруджа през 1916 г. Това е в унисон със световната тенденция, въпреки че ние отбелязваме известно изоставане например от опита на Втората световна война, когато полосите на дивизиите в главните направления се стесняват на 1–2 и по-малко километра. Естествено в нашата армия най-тесни са полосите при овладяване на крепости (Одрин, Тутракан), когато някои пехотни полкове настъпват в участъци 1–1,5 километра.
Твърде различен е темпът за настъпление. В тактическата дълбочина на противниковата отбрана той е 2–4 км в денонощие. По-голям е за съединенията, настъпващи в Лозенградската (1912 г.), Кубадинската (1916 г.) и Мурската (1945 г.) операция. Той се обуславя от характера на отбраната, полосите за настъпление, възможностите на войските и други условия на конкретната обстановка. При преследване на противника се постига темп до 30 и повече километра в денонощие, което е особено характерно за действията през май 1945 г.
Съществено влияние върху управлението на войските в хода на боя оказва постоянният недостиг на свързочни средства и отдалечението на командните пунктове на съединенията и частите. Малкото технически средства за свръзка във войните за национално обединение трудно покриват широките полоси. Така със започването на настъплението в началото на Първата световна война отделни бригади и полкове остават без проводна свръзка в продължение на много часове и денонощия. Затова със специална шифрограма началникът на Щаба на Действащата армия обръща внимание за своевременното изпращане на донесенията и заповедите, правилния избор на средствата за това (телефон, колоездачи, конница и др.) в зависимост от конкретната обстановка и други изисквания, които да осигурят непрекъснато управление63. Въпреки помощта на съюзниците недостиг на свързочни средства се чувства и във войната с Германия (1944–1945 г.).
Във всички войни се очертава стремеж да се изнасят пунктовете за управление към войските и да се развръщат в направленията на главните удари. Така във войните 1912–1918 г. командните пунктове на пехотните дивизии се приближават на 2–3 км от предния край.
Развитието на средствата за поразяване през следващите години води до известно отдалечаване на пунктовете за управление. През първия период на войната с Германия, тъй като уставите не регламентират отдалечението им, те като правило се избират далече от предния край. Налага се главнокомандващият да заповяда щабовете на дивизиите да не изостават на повече от 6–10 км от войските. Въпреки това и в боевете в Сремската област през декември пунктовете за управление са далече. За Мурската операция със специална заповед64 командващият Първа българска армия регламентира тяхното отдалечение – командният пункт на дивизията се определя максимум на 5 км зад предните подразделения, а на корпуса – нормално на 5–6 км и в краен случай, към момента на изместванет, на 10–12 км. По този начин в сравнение с първия период на войната отдалечението се съкращава почти два пъти. Нещо повече, заповядва се пунктовете за управление да се преместват, след като бъде устроена свръзката на новото място.
Особено трудно се оказва поддържането на взаимодействието в хода на боя. То се извършва в променени условия и е в голяма зависимост както от инициативата на подчинените, така и от познаването на обстановката и бързото реагиране на старшия началник. Обикновено командирите с конкретни заповеди или разпореждания доуточняват задачите и дават указания по взаимодействието. Пълнотата на тези указания естествено е различна, с тенденция да се увеличава във всяка следваща война. Най-добре се поддържа взаимодействието във войната с Германия (1944–1945 г.). Тогава, при наличието на възможности командирите доуточняват взаимодействието даже на местността. Типичен пример за това са действията на 4-а пехотна дивизия към Подуево в Косовската операция. Въпреки усилията на войските те не могат да овладеят прикриващата направлението към града отметка 675. Тогава командирът на дивизията събира командирите на подразделения и на място доуточнява задачите и съгласува действията им65, което води до бързото ликвидиране на противниковата съпротива.
Особено внимание се обръща на поддържане на взаимодействието между пехотата и артилерията. Още в началото на войната се вижда, че „много често, когато артилерията стреля, пехотата наблюдава и когато пехотата се движи, артилерията не стреля“66. Положително е, че не само се правят констатации, но се предвиждат мерки и за подобряване на взаимодействието: изисква се съгласуване на усилията по време и място; изнасят се по-напред огневите позиции и наблюдателните пунктове на артилерията; предвижда се по-пълно използване на полковите минохвъргачки; обръща се внимание за пълното съгласуване на огъня и движението за постигане на по-силни удари по противника.
Развитие в боевете претърпява и използването на родовете войски. Естествено, основните задачи продължава да изпълнява пехотата. Въпреки че се повишават огневите є възможности, тя продължава да усъвършенства и прилага масово удара с нож, който достига своите върхове през Първата световна война. Само при атаката на Тутраканската крепост пехотата провежда 25 удара с нож, половината от които противникът даже не дочаква. Подобни действия са потвърждение на високия дух и устрем на българския войник и неговото морално превъзходство над противника. Танковете се използват през първия период на войната с Германия (1944–1945 г.).и действат преди всичко самостоятелно. Опитът за настъпление като непосредствена поддръжка на пехотата е малък.
Особено развитие бележи артилерията и то не се свежда само в количественото є увеличаване и подобряване качеството на артилерийските системи. Преди войните за национално обединение под влиянието на опита от времето на нескорострелната артилерия господства схващането за „артилерийския двубой“. Приема се, че артилерията от предварително заети позиции открива огън с всичките си батареи по артилерията на отбраняващите се. Двубоят продължава непрекъснато дотогава, докато една от двете артилерии, или по-голямата част от нея, се принуди да замлъкне. Това е основното съдържание на първата фаза на боя, след което пехотата започва главната атака.
Проучванията на отделни командири и опитът от използването на скорострелната артилерия показват, че „артилерийският двубой“, освен че противоречи на принципите за водене на боя, но в новите условия не може да доведе до положителни резултати. Оказва се невъзможно през това време да бъде унищожена противниковата артилерия. Артилерийският двубой отпада като отделна фаза на боя и артилерията започва да поддържа пехотата през цялото настъпление.
Ролята и значението на артилерията и нейния огън се повишават непрекъснато. Усъвършенства се разпределението на наличните батареи и тяхното използване. Още през Първата световна война се преодолява слабостта да се придава полска артилерия на пехотните части, действащи в планинско-гориста местност, където няма пътища за нейния маньовър. Потвърждава се необходимостта от придружаваща артилерия в хода на настъпателния бой. Тогава се появява и новият вид артилерия – минохвъргачките. Те се налагат все повече със своята ефективна стрелба на близки разстояния, бърз маньовър и близка връзка с пехотата. За пръв път в Мурската операция от минохвъргачните роти на полковете се формират минохвъргачни групи.
Постепенно се уточняват основните задачи на инженерните подразделения, които се свеждат до направа на проходи в противниковите заграждения, осигуряване на движението на войските в дълбочина, разминирване на подготвени за разрушаване обекти, съдействие при закрепване на достигнати рубежи и др. Преодоляват се редица слабости като късното привличане на инженерните сили, недостатъчното инженерно разузнаване, използването на инженерните подразделения като пехота, което води до големи загуби на квалифицирана жива сила, подчертано добре в боевете през есента на 1944 г. Затова по-късно инженерните подразделения започват да се използват главно по тяхното предназначение.
Б Е Л Е Ж К И
1 ЦВА, ф. 59, оп. 2, а.е. 49, л. 115.
2 С т а н ч е в, С. Развитие тактиката на отбранителния бой в българската армия през Първата световна война. Дисертация. С., 1997, с. 83, 84.
3 З а ф и р о в, Д. Развитието на бойните редове и оперативното построение на българската армия от Освобождението до Първата световна война (1878–1918 г.). Дисертация. С., 1983, с. 32, 4.
4 П а к т а м., с. 90.
5 Н о й к о в, С. Защо не победихме. С., 1922, с. 149.
6 История на Отечествената война на България 1944–1945. Т. 3. С., 1983, с. 8.
7 Н о й к о в, С. Пос. съч., с. 149.
8 Участието на България в разгрома на хитлеристка Германия. С., 1975, с. 158.
9 История на Сръбско-българската война 1885 г. С., 1971, с. 226.
10 История на военното изкуство. С., 1987, с. 149.
11 ЦВА, ф. 317, оп. 7, а.е. 135, л. 45; а.е. 136, л. 82.
12 П а к т а м, ф. 40, оп. 2, а.е. 576, л. 143–145.
13 П а к т а м,ф. 49, оп. 2, а.е. 295, л. 11.
14 История на Отечествената война на България 1944–1945. Т. 3. С., 1983, с. 94.
15 С т а н ч е в, С. Пос. съч., с. 97–98, 133.
16 Сръбско-българската война 1885. Сборник документи. С., 1985, с. 292.
17 ЦВА, ф. 757, оп. 4, а.е. 135, л. 43–44.
18 Й о т о в, П. Опитът от Балканската война по водене на бойни действия нощем. – Известия на ВИНД и ИВИ, 1984, № 37, с. 118.
19 Устав за полската служба. С., 1906, с. 158–163.
20 Междусъюзническата война 1913. С., 1963, с. 126–128.
21 Вж.: С т а н ч е в, С. Пос. съч., с. 143–165.
22 Правилник за бойната служба. Книжка 2. С., 1935, с. 627–640, 645.
23 Междусъюзническата война 1913. С., 1963, с. 153.
24 ЦВА,ф. 40, оп. 2, а.е. 575, л. 207.
25 П а к т а м, ф. 49, оп. 2, а.е. 10, л. 28.
26 Устав за полската служба. С., 1906, с. 136.
27 ЦВА, ф. 59, оп. 2, а.е. 49, л. 61.
28 Правилник за бойната служба. Кн. 2. С., 1935, с. 510.
29 ЦВА, ф. 48, оп. 5, а.е. 73, л. 6.
30 П а к т а м, ф. 40, оп. 2, а. е. 705, л. 102, 370.
31 Българската армия в Световната война 1915–1918 г. Т. 4. Войната срещу Сърбия през 1915 година. С., 1940, с. 469; ЦВА,ф. 60, оп. 2, а.е. 78, л. 316–317.
32 Българската армия в Световната война 1915–1918 г. Т. 5. Косовска операция. С., 1946, с. 224.
33 ЦВА, ф. 317, оп. 7, а.е. 519, л. 74–82; а.е. 513, л. 27–30.
34 Устав за полската служба. С., 1906, с. 137; Проекто-правилник за действие на големите единици. С., 1938, с. 44.
35 История на военното изкуство. С., 1987, с. 149.
36 Българската армия в Световната война 1915–1918 г. Т. 2. Войната срещу Сърбия през 1915 година. С., 1936, с. 753.
37 Х р и с т о в, Д. Критически разбор на Тутраканската операция – 1916 г. – Известя на ВИНД, 1971, № 12, с. 10, 14.
38 История на военното изкуство. С., 1987, с. 425.
39 ЦВА, ф. 317, оп. 7, а.е. 511, л. 6.
40 История на военното изкуство. С., 1987, с. 448–449.
41 З а ф и р о в, Д. Пос. съч., с. 90.
42 История на военното изкуство. С., 1987, с. 150.
43 З а ф и р о в, Д. Пос. съч., с. 108.
44 П а к т а м, с. 204–205.
45 Устав за полската служба. С., 1906, с. 163.
46 Балканската война 1912–1913. С., 1961, с. 423.
47 ЦВА, ф. 24, оп. 3, а.е. 254, л. 260.
48 Българската армия в Световната война 1915–1918 г. Т. 2. Войната срещу Сърбия през 1915 година. С., 1936, с. 466–505.
49 П а к т а м, с. 456.
50 Балканската война 1912–1913. С., 1961, с. 422.
51 Вж. Устав за полската служба. С., 1906, с. 143–154.
52 Вж. Правилник за бойната служба. Кн. 2. С., 1935, с. 511–590.
53 Балканската война 1912–1913. С., 1961, с. 284.
54 Правилник за бойната служба. Кн. 2. С., 1943, с. 532.
55 ЦВА, ф. 55, оп. 2, а.е. 11, л. 47–48.
56 Българската армия в Световната война 1915–1918. Т. 5. Косовска операция. С., 1946, с. 91.
57 П а к т а м. Т. 2. Войната със Сърбия през 1915 година. С., 1936, с. 89.
58 История на Отечествената война на България 1944–1945. Т. 3. С., 1983, с. 195, 200.
59 Балканската война 1912–1913. С., 1961, с. 276.
60 ЦВА, ф. 321, оп. 5, а.е. 41, л. 6.
61 Българската армия в Световната война 1915–1918. Т. 2. Войната срещу Сърбия през 1915 година. С., 1940, с. 461–463.
62 И л и е в, И. Операциите по преминаването на р. Дунав през ноември 1916 г. – Известия на ВИНД, Т. 10, 1970, с. 53–74.
63 ЦВА, ф. 40, оп. 2, а.е. 483, л. 94.
64 П а к т а м, ф. 24, оп. 3, а.е. 271, л. 53.
65 П а к т а м, ф. 742, оп. 5, а.е. 199, л. 195–197, 236.
66 П а к т а м, ф. 24, оп. 3, а.е. 254, л. 165.
към начална страница "военно издателство"