към начална страница "военно издателство"
П ъ р в а г л а в а
СЪЩНОСТ НА ТЕРОРИЗМА
1.1 Ретроспекция
Тероризмът е ненавист към човека и към цялото човечество. Като специфично обществено-политическо явление той има дълга история, без чието познаване не може да се вникне в същността и да се очертаят съвременните му прояви и тенденциите в неговото развитие. В същото време е изключително трудно да бъде анализиран, тъй като през хилядолетното си съществуване коренно променя своя облик. Ако има периоди, когато терористите се ръководят от идеологически платформи, съвременните терористи много често изоставят „високите идеали“ на предците си (изключение в това отношение правят фундаменталистките терористични организации). Наред с това са променени средствата и способите, които терористите използват за осъществяване на своите цели. А те винаги са политически. До 11 септември 2001 г. едва ли и най-добрите познавачи на съвременния тероризъм допускат, че терористите ще използват като средство за осъществяване на насилствен акт пътнически самолети, пълни с невинни хора. Но това вече е печален факт.
Едни от първите описани в историята прояви на насилие с характер на терористични актове са през периода 73–66 г. пр.Хр., извършени от еврейската общност зелоти, бореща се срещу римляните в автономната област Фесалони. През II век сл.Хр. в Юдея действа сектата на сикари-ите (сика означава кинжал, меч), чиято основна задача е да унищожава продажните юдеи, т.е. онези, които сътрудничат на римляните и в частност на Йосиф Флавий. Още Тома Аквински и отците на християнската църква говорят за убийствата на продажни евреи. В средните векове представители на мюсюлманската секта асошафини убиват халифи, префекти и губернатори, които не се придържат към правата вяра (исляма). Успяват дори да убият Конрад Монфератски, представител на Йерусалим в Сирия. Членовете на тази секта се придържат към принципите на конспиративност и секретност, често дори се преобличат като чужденци, включително и като християни. Техният ръководител Хасан Сибаи бързо прозира, че за да има успех дейността на ръководената от него организация, е необходимо да бъде по-многобройна и да спазва желязна дисциплина и конспиративност при провеждането на „наказателните си акции“. Пак по това време до политически терор прибягват и някои тайни общества в Индия и Китай. Оттогава е известно тайното общество на удушвачите – религиозна общност, почитащо богинята на разрушението Кали. Неговите членове използват при ликвидиране на жертвите си единствено копринен шнур, чрез който ги удушават.
През 1848 г. немският радикал Карл Хейнцген разпалено прокламира, че в политическата борба е допустимо убийството на стотици и дори хиляди хора, щом то се извършва в името на „висшите интереси на човечеството“. Изследователите на тероризма определят Хейнцген като един от основоположниците на теорията на съвременния тероризъм. Той смята, че чрез сила, дисциплина и съвършено оръжие неголяма група бойци може да създаде максимален хаос в обществото и дори да го дезорганизира. При това Хейнцген разчита да използва отровен газ и ракети, но търси и нови средства за масово поразяване. Той разработва теория, наречена философия на бомбите, която получава по-нататъшно развитие в теорията на разрушението на Бакунин, в чиято основа е идеята за максимални разрушения. Бойците (или както Бакунин ги нарича революционери) трябва да остават глухи и слепи за страданията на жертвите и не трябва да допускат никакви компромиси. През 70-те години на ХIХ век анархистите разработват и друга концепция – пропаганда чрез действия. Същността є е в това, че се отрича пропагандната сила на словата и само насилствените действия могат да подбудят масите към сваляне на правителството. В края на ХIХ век особена заслуга за пропагандирането на тероризма в Европа и САЩ има Йохан Мост, който проповядва, че борбата срещу „варварските системи“ може да бъде успешна, ако се води единствено с реципрочни варварски средства. Така през втората половина на ХIХ век тероризмът става съпътстващ обществото фактор. Негови представители тогава са руските народници, радикалните националисти в Ирландия, Македония и Сърбия, анархистите във Франция от 90-те години на ХIХ век, както и представителите на аналогични движения в Италия, Испания и Съединените щати. През ХХ век тези анархистични концепции намират място в идеологическите обосновки на дейността на редица терористични организации.
До Първата световна война тероризмът е смятан като оръжие на лявоориентирани организации. Но много често към него прибягват и индивидуалисти без никакви политически платформи, както и националисти. След края на войната тероризмът става средство за постигане политическите цели на дясноориентирани организации (националсепаратистите и фашистите в Германия, Франция и Унгария, „Желязната гвардия“ в Румъния и др.). Най-забележителни техни терористични актове са убийствата на Карл Либкнехт и Роза Люксембург през 1919 г., на югославския крал Александър и френския външен министър Барту през 1934 г. В основата на идеологическата обосновка на действията им са именно анархистичните концепции философия на бомбите и пропаганда чрез действия.
През ХХ век спектърът от мотиви за използването на тероризма като средство за политическа борба се разширява. Ако руските есери го разглеждат като саможертва за благото на обществото, за червените отряди той е способ за самоутвърждаване. Червеният терор и съответно черният терор на фашистите и неонацистите не се различават съществено (освен в идеологическата им обосновка). И за едните, и за другите тероризмът е не само мощно оръжие, инструмент в борбата срещу властта, но и средство за спечелването и задържането є. При това едва ли може да се говори за „общо благо“...
На 16 април 1925 г. в София е осъществен мащабен, добре замислен и организиран терористичен акт в църквата „Света Неделя“, където загиват около 160 души. Извършители са група представители на ултралевите във Военната организация на БКП. Два дни преди това, на 14 април, те убиват генерал о.з. Константин Георгиев, като целта им е да осъществят замисления терористичен акт при неговото опело в „Света Неделя“, очаквайки там да присъстват министрите от кабинета на Цанков и цар Борис III. Царят обаче закъснява и взривът го сварва на път към църквата. След терористичния акт управляващите предприемат кървава разправа с извършителите и привържениците на БКП.
В средата на ХХ век тероризмът все по-отчетливо започва да се използва от държави и правителства за постигане на своите цели, т.е. вече може да се говори за т.нар. държавен тероризъм. Той се изразява в това, че правителствата, прибягващи до терор, насочват насилието не само срещу гражданите на собствените си страни, но и за осъществяване на амбиции извън техните граници. Типичен пример е фашистка Германия. Тази тенденция се задълбочава след края на Втората световна война с началото на борбите за независимост на колониалните държави. Националноосвободителните движения набират сила в цял свят. Израел и Алжир не са изключение и колкото и парадоксално да изглежда на пръв поглед, евреите са първите в Близкия изток, които прибягват до политически мотивирани актове на насилие срещу британските колонизатори. Целта им е да създадат собствена държава на Свещената земя. В Близкия изток Англия и Франция са възприемани като окупатори, а тероризмът е единственото средство за слабите и потиснатите колонизирани народи за отхвърляне на чуждото робство. По същия начин е възприеман съюзникът на Англия и Франция във Втората световна война – Съединените щати. През този период Менахем Бегин и Абрам Щерн създават организации, които в борбата за отхвърляне на английската окупация най-често използват насилието. Едва ли тук е мястото подробно да описваме характера на дейността им, но анализирана през призмата на съвременните схващания за терористична дейност, определено може да се подчертае, че тя носи белезите на тероризма – преследване на политическа цел чрез използване на насилие. Винаги е трудно да се определи кога лицата, прибягващи до използването на политическо насилие, могат да бъдат категоризирани като терористи. Трудността идва от различните гледни точки на изследователите на явлението, а и от конкретната дейност на определени терористи. Ако за едни терористите са борци за независимост и свобода, за други са просто престъпници. „Разликата е в оценките, които им се дават съобразно различни интереси, идеологии, ценности“2. Не смятаме за необходимо твърде подробно да се спираме на субективната оценка на насилствените действия, категоризирани от едни изследователи като тероризъм, а от други – като националноосвободителни борби, а по-скоро ще се придържаме към възприетото в цял свят схващане за тероризма, според което той е триединство от цел (политическа), средство (насилие или заплаха с насилие), обект (хора, превозни средства, сгради).
Интересно е отношението на двете велики държави САЩ и СССР към антиколониалните движения в Израел, Палестина и Алжир.
Показателни са встъпителните думи на младия сенатор от Масачусетс Джон Кенеди в произнесената от него реч на 2 юли 1957 г.: „...как САЩ могат да изпълнят своите задължения към съюзниците си и едно-временно с това да подкрепят желанието на хората да бъдат свободни“3. Това предопределя отношението към дейността на Менахем Бегин и Абрам Щерн и ръководените от тях организации – САЩ като съюзник на Англия и Франция остават безучастни по отношение на „...желанието на хората да бъдат свободни“.
Тази позиция на Съединените щати дава основание на Съветския съюз да се възползва от деликатното положение в Близкия изток и открито да обвини САЩ, Англия и Франция в империализъм. Оттук нататък СССР се чувства морално освободен и задължен да подкрепя дейността на обявените от него за националноосвободителни движения, чиято цел е да отхвърлят колониалния гнет на империалистическите държави. В същото време обаче САЩ, Англия и Франция прозират истинските интереси на СССР, които са не по-малко имперски от тези на колонизаторите – да установи трайно присъствие в региона. Само ще припомним, че Близкият изток с петролните си залежи е стратегически район за интересите на великите сили. Всичко това го превръща в арена на сблъсък на интереси: от една страна, на СССР, подкрепящ организации, чиято дейност носи белезите на тероризма, а от друга – на САЩ, Англия и Франция, които се противопоставят на откритите имперски амбиции на СССР. Това кара Съединените щати да потърсят контакти с Бегин и Щерн, обявявайки ги за „борци за свобода и независимост“ и предоставяйки им негласно подкрепата си. Целта им не е по-различна от тази на СССР – установяване на трайно присъствие в Близкия изток.
От своя страна Съветският съюз успява да убеди мюсюлманските лидери в региона, че САЩ са част от западната колониална система, господствала дълги години в техните държави. Придобиващите през това време все по-голямо влияние ислямски фундаменталисти също проповядват, че именно Съединените щати са виновни за изостаналостта, бедността и нищетата в Арабския свят – идеи, които са в унисон с позицията на СССР. Противопоставяйки се на САЩ, арабските държави, които не разполагат по това време със сериозен военен ресурс, прибягват до другото средство на слабите и онеправданите – тероризма. Така имперските стремежи на САЩ и СССР се оказват предопределящ мотив за отношението им към терористичните организации в Близкия изток.
При тази политическа обстановка в региона освен обединяващата религия – исляма, важен фактор за консолидирането на арабските държави е появата на общ враг – Държавата Израел. Тя става факт през 1948 г., когато Англия и САЩ чрез ООН спомагат за създаването є. От този момент започват активните действия на ислямските фундаменталисти, насочени към прогонване на евреите от тези земи. Обект на не по-слаба ненавист стават САЩ, Англия и Франция, традиционно възприемани от арабите като поддържащи Израел и главни виновници за изостаналостта и нищетата на техните държави. След поражението на арабите от Израел в Шестдневната война за арабските лидери става пределно ясно, че чрез открити бойни действия не могат да се справят с врага, подкрепян от могъщите Съединени щати. Това дооформя тяхната платформа – единствено скритите методи на тероризма могат да изтласкат евреите от земите им. Идеята изкристализира и се материализира на проведената през 1972 г. в Ливан конференция, където се оформя съвременният ислямски тероризъм. На конференцията, председателствана от Дж. Хабаш, тогавашен ръководител на лявото крило на Народния фронт за освобождение на Палестина, присъстват представители не само на арабски терористични организации“, но и от Европа и Третия свят, както и висши ръководни офицери от съветските и арабските специални служби. Дискутирани са основно две идеи. Първата е формулирана от Хабаш: убийството на един евреин в мирно време е много по-ефективно и ефектно от убийството на сто евреи по време на война. Идеята му е в основата на разискванията за характера на насилието, когато не е обявявана война. Всички са единодушни, че чрез прецизно планиране и осъществяване на терористични актове евреите могат да бъдат заставени да напуснат. Основните цели на тази идеи, разработени след конференцията като концепция, са всяване на страх, паника и несигурност сред евреите, където и да се намират те (дори далеч извън пределите на Израел), и насочване на общественото внимание към каузата на арабите.
В хода на разискванията по идеята на Хабаш се оформя и друго становище – за сформирането на терористични организации и за ефективността на техните действия са необходими три условия: първо, средства (пари, оръжие, взривни устройства); второ, възможност членовете на тези радикални организации да придобиват военна и всякаква друга специална подготовка и знания; трето, сигурни бази на територията на „приятелски държави“ (не само за подготовка, но и за осигуряване на надеждно укриване на извършили терористичен акт на територията на други държави).
Според нас конференцията от 1972 г. слага началото на интернационализирането на арабския тероризъм, като в основата на този процес са общият враг на всички араби (евреите), а и политическите интереси на великите сили. Държавната подкрепа на международния тероризъм придобива още по-отчетливи характеристики през 1982 г. на международната конференция на Световния център за съпротива срещу империализма, ционизма, расизма и фашизма. По това време неимоверно нараства влиянието на радикалните шиитски организации, след като израелската армия успява почти напълно да унищожи Организацията за освобождение на Палестина. Така пред радикалните арабски лидери възниква необходимостта от нов стимул за обединяване на мюсюлманите в Близкия изток. И той е намерен: ислямският джихад – концепция за свещената война, разработена от радикалните шиитски теолози. Тя точно и категорично характеризира идеите и целите на значителна част от арабските въоръжени формирования, обединени под знамето на исляма и свещената война. Материализирана, тази концепция е щедро подкрепена от Иран и Ливан. След иранската революция религиозният лидер на ливанските шиити шейх Фадалах посещава Техеран, където бива убеден от домакините (не по-малко радикални и фанатично настроени от него самия мюсюлмански лидери) да създаде с 500 свои верни последователи фундаменталистка терористична организация, която по-късно приема името „Партия на Бога“ („Хизбула“, или както също се среща „Хизб Аллах“). Тази поддържана от Иран терористична организация използва разузнавателни методи, установявайки още в началото на своето съществуване тесен контакт със специалните служби не само на Иран, но и на арабски държави, които се борят срещу влиянието на Запада сред мюсюлманския свят. Покрай „Хизб Аллах“ възникват и развиват терористична дейност и други по-малки организации, обединени от идеята за джихад срещу общия враг Израел и всичко прозападно. Характерен белег в дейността им е държавната подкрепа, която получават по това време от арабските правителства, чиято политика е насочена срещу влиянието на Запада, начело със САЩ. От друга страна обаче, тогавашната политика на СССР има същата ориентация – нека не забравяме, че това е периодът на студената война. Следователно може с основание да се предположи, че вероятно и Съветският съюз, най-вече чрез своите специални служби, тогава също подкрепя по един или друг начин терористичната дейност на „Хизб Аллах“ и други сродни арабски радикални организации.
Според Бодански, един от съвременните изследователи на тероризма4, днес арабските държави могат да изнасят тероризъм на Запад без каквито и да било затруднения. Той го определя като съвременно универсално средство за водене на скрита (необявена) война между държавите. В този аспект напълно подкрепяме неговото становище, особено ако бъдат съпоставени основните характеристики на обявена от конкретна държава срещу друга държава война и тези на тероризма като носител на насилие. Воденето на война при съвременните условия е твърде скъпо, като при това обявяването є и самите бойни действия следва да са подчинени на възприетите от международното законодателство принципи и норми за водене на война. А когато противникът е неколкократно по-силен (както е Израел, подкрепян от САЩ), воденето на открита война е и твърде опасно и трудно. Затова винаги по-слабите и онеправданите прибягват до скритото насилие, използвайки тероризма като основно средство. Той е значително по-евтин от обявената война, няма правила за провеждане на терористичните актове, по-безопасен е за организацията, която го използва за постигане на своите политически цели, а разрушенията и жертвите при съвременните средства за терористични актове са огромни. По-евтин е, защото не изисква поддържането на мощна, многобройна, добре въоръжена армия. По-безопасен е за държавите, които скрито подкрепят насилието, извършвано от терористите, защото при провал правителствата винаги отричат съпричастността си и интересите им остават скрити. Тази тенденция при съвременния тероризъм – държавната подкрепа за дейността на терористични организации, Д. Уолкам описва по следния начин: „При воденето на скрита война чрез тероризъм кръвта винаги остава само по ръцете на фанатиците, а не и по ръцете на техните истински господари“5.
Така се оформя и развива съвременният международен тероризъм – като средство на по-слабите да се противопоставят на по-силните, смятани от терористите за главни виновници за неравностойното им положение на световната политическа сцена. При това тероризмът е почти безотказно средство за насилие и причиняване на разрушения в арсенала на по-слабите и онеправдани общества – да си спомним 11 септември 2001 г.
Конфликтогенният потенциал на съвременния тероризъм особено нараства през 60-те години на ХХ век, когато цели региони от света са парализирани от дейността на различни по ориентация терористични групи и организации. За периода 1968–1980 г. наброяващите тогава около 500 терористични организации извършват 6700 терористични акта, в резултат на което загиват 3668 и са ранени 7474 души. При съвременните условия тероризмът придобива все по-глобални измерения. Глобализацията и все по-задълбочаващата се интернационализация на тероризма са неоспорими факти, пред които се изправя човечеството. Тази тенденция е обусловена от разширяването на международните връзки и взаимодействието между държавите в различни насоки. Интернационализираният човешки живот, новите средства за комуникации и информация и новите видове въоръжение рязко снижават значението на държавните граници, което обуславя глобалния характер на съвременния тероризъм. В такава обстановка нараства многообразието на терористичните действия, които все по-често са обвързвани с национални, религиозни, етнически и сепаратистки конфликти.