към начална страница "военно издателство"
2.2 Религиозно-политически тероризъм
Ако разгледаме различните според идейната легитимация видове тероризъм (ляво- и дясноориентиран, етнонационалистически и религиозно-политически), можем да разделим условно тероризма на две големи групи – религиозно-политически и секуларен (светски).
Макар и твърде условно, но може да се прогнозира, че в резултат на редица процеси в обществото (например отмиране на двуполюсния модел) значителна част от секуларния тероризъм (ляво- и дясноориентираният) постепенно ще отмре поради загубата на идеологическа легитимация. Макар и още по-условно, може да се предположи, че и етноцентристкият тероризъм е твърде вероятно да изчезне (например в резултат на задълбочаващите се и протичащи глобализационни процеси).
За съжаление не са такива нещата при религиозно-политическия тероризъм. Това е така, тъй като религиозно мотивираните терористи търсят и намират сакрална легитимация на терористичната си дейност в религията – юдаизъм, християнство, ислям, или в някои нетрадиционни религиозни учения, съответно в свещените книги на тези религии.
В свещените писания на трите големи монотеистични религии – юдаизъм, християнство и ислям (Талмуд, Библия и Коран) съществува достатъчно всеобхватна теологична обосновка на войната и агресивността. При това обосновка, която задоволява потребността на радикално настроените евреи, християни или мюсюлмани от сакрална легитимация на извършваните от тях насилия над представители на другите конфесии. В Талмуда (свещената книга на евреите) една от основополагащите концепции е за богоизбраността на юдеите. Много от съвременните изследователи на юдаизма са склонни да възприемат именно идеята за богоизбраността на юдеите като сакрална обосновка на боеготовността и дори агресивността на радикално настроените равини и техните последователи.
Много по-ярко концепцията за войната е разработена в Библията и в Корана. В Библията за война в различните є аспекти се говори на 73 места. Въпреки че шестата Божа заповед в Библията гласи „Не убивай!“, това съвсем не означава, че убийството е абсолютно забранено за християните. Тази религия допуска убийството по изключение – когато се отнася за издадена от държавен орган (съд) присъда над престъпник или по време на война. „Светът лежи в зло“22, казва Йоан. Войни ще има винаги в човешкото общество, а упование и сила за победа християните намират в думите на евангелиста Марко: „А кога чуете боеве и вести за война, не се смущавайте...“23, както и в тези на евангелиста Лука: „А кога чуете за война и бъркотии, да не се уплашите...“24. Според християнството всеки човек принадлежи на някоя държава и е длъжен да защитава нейните интереси. Когато тя призове своите граждани (поданици) под бойните си знамена, убиването на противника се тълкува като убийство по необходимост, т.е. като ответна реакция на насилието на агресора. В Библията е казано: „...Който с меч убие, той трябва с меч да бъде убит...“25. Тези библейски схващания могат да бъдат радикално интерпретирани от фанатизирани християни, при което те възприемат насилието като основно, а в повечето случаи и като единствено средство за осъществяване на откровено политически цели, прикрити зад религиозна легитимация.
Интерпретацията на войната намира сакрална предопределеност и в Корана, срещайки се в различни аспекти в 89 сюжета. „Воювайте по пътя на Аллах с тези, които воюват срещу вас, но не превишавайте наистина, Аллах не обича насилниците!“26. По този начин Аллах оправдава ответните действия на мюсюлманите срещу насилието на другите: „...Ако някой върши насилие срещу вас, вие също вършете насилие срещу него така, както той постъпва с вас...“27. Очевидно е, че и в християнството, и в исляма насилието, вършено от вярващите, се поражда и е допустимо само когато спрямо тях се проявява насилие, т.е. като защитна реакция. Вярващите мюсюлмани в трудни моменти и най-вече когато са по-слаби от своите противници, винаги се надяват на подкрепата на Аллах: „Ако вие бъдете търпеливи и се страхувате от Аллах и те тръгнат срещу вас, тогава Аллах ще ви помогне с пет хиляди ангели с отличителни знаци“28. Нека не забравяме, че тероризмът е средство на по-слабия и онеправдания да осъществи свои амбиции.
Ако анализираме богословската легитимация на насилието в Библията и Корана, пораждано по време на войни, ще констатираме поразително сходство в интерпретацията – допустимо е по изключение, когато самоотбраната е единственото средство нападнатият да защити своята свобода, имущество и мястото си в обществото. Но в същото време, ако потърсим корените на съвременния ислямски радикализъм, пораждащ насилие, те имат откровено политически характер и датират от края на 70-те години на ХХ век.
Отговорът на поставения в началото въпрос може ли тероризмът да бъде ликвидиран е в тясна връзка с друг въпрос – ще загуби ли религията своето значение в съвременното (модерното) технократично общество? Отговорите на двата въпроса взаимно се обуславят, тъй като, ако религията като духовен феномен изчезне, и радикализмът на фанатизираните юдеи, християни, мюсюлмани и други вярващи ще загуби сакралната си легитимация. Това е така, тъй като характерен белег на религиозното съзнание е стремежът на вярващите да търсят отговори на всичките възникнали пред тях проблеми (ментални и екзистенциални) чрез религията, респективно в свещените книги. Нашите схващания са в унисон с виждането на професор Минчо Минчев, който подкрепя тази теза, подчертавайки: „Религиозното въображение на вярващия води до постепенното изграждане в неговото съзнание на представата за съществуването на един особен свят на реално несъществуващи зависимости (илюзорно-мистични – бел. Г.С.), които или допълват обективната действителност, или є противостоят“29. Тази специфична за религиозното съзнание черта е още по-ярко изразена при фанатизирано вярващите, особено при мюсюлманите араби, където не само Коранът, но и Шариатът (Божият законник) им предоставят сакрална интерпретация на техните ментални и екзистенциални проблеми. Не трябва да се пренебрегва и фактът, че ислямът в най-голяма степен претендира за универсализъм, но в същото време има и най-прецизно разработена концепция за регулиране социалното поведение на вярващите, заимствана от будизма.
И така, за да изчезне религиозно-политическият тероризъм, според нас трябва да изчезне религията като една от четирите форми на духовния живот на обществото (философия, наука, изкуство, религия). Възможно ли е тези форми на духовния живот на обществото да изчезнат като феномени и в частност религията? Ето какво казва професор Минчев във „Въведение във философията“: „Като основни сфери на обществения живот четирите форми на духовно усвояване и пресъздаване на действителността в различни сложни съчетания присъстват и във всяка култура изобщо“30.
Първите религиозни вярвания се формират с появата на първобитния човек, при това в резултат на неговия страх пред могъщите природни стихии, т.е. митологичното религиозно съзнание се формира на базата на безпомощността на по-слабия (в случая първобитния човек) пред всемогъщата природа (тук е мястото да посочим, че основното религиозно чувство според изследователите на религиите е страхът най-вече от божие наказание). „Вярата в свръхестествените сили, която е най-важният признак за религиозното умонастроение, произтича най-вече от все по-ясно осъзнаваната безпомощност както на отделния човек, така и на обществото...“31. През различните исторически периоди тези четири форми на духовния живот на обществото се проявяват по различен начин и в нееднаква степен, но те винаги съществуват. Същността на религията като духовен феномен, а и нейните социални функции дават основание на учените да твърдят, че тя ще изчезне, когато и последният човек изчезне от света. Склонни сме да приемем това становище, тъй като, ако един от елементите на духовния живот на обществото изчезне, това означава, че самият духовен човешки живот губи своята устойчивост и обрича обществото на гибел. Следователно религията като един от четирите феномена на духовния живот няма да загуби значимостта си за човешкия род дори и в модерните времена. Винаги ще има вярващи, които ще търсят интерпретация на менталните и екзистенциалните си проблеми в свещените текстове на своята религия.
Разсъждавайки в тази насока, можем да направим извода, че религиозно-политическият тероризъм няма да бъде унищожен, тъй като вярващите радикално настроени (фанатизирани) юдеи, християни, мюсюлмани и др. винаги ще търсят и ще намират легитимация на своята дейност (включително и насилствената) в свещените книги, които според тях са вечни и непреходни.
Нека да разгледаме същността на религиозно-политическия тероризъм. Преди това ще направим обаче още едно уточнение. Този вид тероризъм е религиозно мотивиран, но има политическа насоченост, тъй като целта на религиозните терористи е политическа – ликвидиране на секуларната форма на управление и създаване на теократична държава, управлявана от техен религиозен водач („богопомазан цар“).
При този вид тероризъм субект на терористични актове са не само религиозните противници на религиозно мотивираните терористи, представителите на религиозни малцинства, на мажоритарни религии, а най-често цялото секуларно общество и неговите светски институции. Дейността на религиозно мотивираните терористи има теологична обосновка, в чиято основа е залегнало антропологичното принизяване на т.нар. неверници – представителите на другите религиозни системи. Особен вид е тероризмът, провеждан от неортодоксалните религии (секти, нетрадиционни религиозни култове и пр.), в чиито учения антропологичният дуализъм може да доведе до крайни радикални и фанатични формулировки, съчетани с елементи от есхатологията и хилиазма. Членовете на такива религиозни общества възприемат себе си като „единствено избрани“ от техния бог да спасят света от Апокалипсиса, а всички останали са „прокълнати“ от същия бог и следва да бъдат унищожени.
Според експерта по противодействие на съвременния тероризъм Брус Хофман през 1995 г. една четвърт от всички активно действащи терористични групировки провеждат насилствени акции по религиозни подбуди. Свидетели сме на все по-ярко очертаваща се тенденция на ескалираща агресия на религиозно-политически терористични организации. Ето какво отбелязва той в книгата си „Тероризмът днес“: „Макар религиозните терористи да са автори само на 25 % от описаните международни терористични инциденти през 1995 г. (последната календарна година, за която разполагаме с пълни данни от хронологията на университета „Сейнт Андрюс“ за международния тероризъм), на техните действия се дължат 58 % от общия брой на фаталните случаи през тази година, а нападенията, на които се дължи най-големият брой смъртни случаи през 1995 г., са извършени изцяло от религиозни терористи“32.За сравнение Хофман посочва, че през 1968 г. религиозно мотивираните терористични актове са единици. На състоялата се от 5 до 9 ноември 2001 г. VII научна конференция по „Партньорство за мир“ в резиденция „Бояна“ в София е отчетено, че в резултат на изследване „Терор 2000“, осъществено от Службата за специални операции в Пентагона, съвместно с ФСБ на Руската федерация (Федерална служба за безопасност) и МОСАД, е констатиран рязък скок на терористичните актове на религиозно-политически терористични организации – през 2000 г. почти 54 % от общия им брой са извършени от религиозно мотивирани терористи. За съжаление след 11 септември 2001 г. тези данни имат съвсем други, много по-трагични измерения.
През ХХ век възникват някои религиозни учения, в чиято основа залягат хилиастки, есхатологични, месиански и идиосинкратични идеи. Вплетени в различните съвременни религиозни концепции, те пораждат негативна промяна в психиката на вярващите, превръщайки ги в безкритични същества, страстно очакващи края на света и настъпването на хилядолетното земно царство на почитаното от тях божество. Проявяващата се при съвременните религиозни учения идейна симбиоза между есхатологията и хилиазма може да бъде изразена така: след настъпването на гигантския Апокалипсис (Армагедон) всички „неверници на земята“ (неприемащи съответното религиозно учение) ще загинат, а ще останат единствено предано вярващите. След това епохално събитие ще настъпи хилядолетното божие царство, т.е. ще възникне теономична държава, управлявана от земните представители на почитаното в съответната религия божество. Завършен вид симбиозата между есхатологичните и хилиастките идеи на фанатично вярващите намира в идеите на идиосинкратизма – болезненото отвръщане от всичко, което е извън съответното религиозно общество, а това поражда омраза и ненавист към целия секуларен свят.
Страстното очакване на Армагедон подтиква някои фанатизирани вярващи към крайни радикални действия, при което смятат, че ще ускорят процеса на унищожаване на неверниците и ще се възцари тяхното хилядолетно царство на земята. Такива радикално фанатични мотиви подтикват последователите на Шоко Асахара (истинското му име е Чизо Мацумото), основател и доскорошен ръководител на неорелигиозната общност „Аум Шинрикьо“ („Истината на Аум“), да извършат редица религиозно мотивирани терористични актове през 1994 и 1995 г., използвайки биологично и химическо оръжие. Последният им терористичен акт е през март 1995 г., при който използват нервнопаралитичен газ зарин, разпръснат в метрото в Токио. Резултатът е 12 загинали, а 3796 души са откарани в различни болници.
Подобна религиозно-политическа идейна платформа, основаваща се на бунтарски, хилиастки, есхатологични, а в немалка степен и на параноични схващания, през април 1995 г. мотивира членовете на „Американски християнски патриоти“ да взривят федералната сграда в Оклахома сити. Но като че ли днес най-крайни в този аспект са идеите на радикалните ислямски организации, борещи се срещу цялото западно общество, начело на което са Съединените американски щати, срещу Израел и срещу собствените си арабски правителства с прозападна външнополитическа ориентация.
Водени от такива радикални хилиастки и есхатологични идеи, както и от идеята за богоизбраността на юдеите, редица еврейски религиозни общности също се стремят към осъществяване на целите си чрез насилие. В основата си те са силно политизирани и са насочени срещу всичко антиеврейско – араби, „продажни евреи“, за какъвто е обявяван неведнъж убитият през 1995 г. министър-председател на Израел Ицхак Рабин. Идеолог на съвременните радикални еврейски организации е роденият в Ню Йорк и убит през 1990 г. равин Меир Кахан. Той създава и ръководи до смъртта си радикалната еврейска организация „Кеч“ („Kech“). проповедите му са пропити с омраза към всички араби и в същото време величаят добродетелите на еврейската агресивност и боеготовност. След убийството му неговото място е заето от сина му Бениамин Кахан, който основава радикална еврейска организация „Кахан Чей“ („Kahane Chai“ – Кахан е жив). На 31 декември 2000 г. е убит и Бениамин Кахан заедно с неговата съпруга. Както ислямските терористи получават благословия за актовете си на насилие от „земните представители на Аллах“, и еврейските терористи се допитват до своите радикално настроени равини. Така чрез получаване на „божествена“ санкция от своите ръководители техните терористични действия добиват за тях сакрален характер, а извършителите смятат, че са отговорни за действията си единствено пред своя бог.
За реализацията на радикалните социалнополитически цели на религиозно мотивираните терористи съществен благоприятстващ фактор са структурата и функциите на техните религиозни общности. В този аспект важна роля имат:
• Тоталитарната йерархична структура на организациите, където на върха на пирамидата стои почитаният от всички вярващи „жив бог“, самопровъзгласил се за нов месия с харизматични качества. Този елемент от структурно-функционалната характеристика на съвременните религиозно-политически терористични организации е детерминиран от ярко проявяващия се вождизъм, имащ сакрални измерения и държащ в безкритично подчинение вярващите. Трябва да подчертаем, че живият месия на земята си присвоява харизматични качества.
• Общността на целите, като според нас това е главният интегриращ фактор, обединяващ и задържащ вярващите в религиозната общност (включително и в религиозно-политическите терористични организации). Тук се проявява една от основните социални функции на религията – интеграционната. Освен привличането на нови последователи всички цели, сакрализирани чрез „божествените“ идеи на религиозния водач, действат като своеобразна центростремителна сила, задържаща вярващите в религиозната общност.
• Властовите ресурси (механизмите на властта), чрез които религиозният водач модифицира съзнанието на своите последователи и тушира в максимална степен техните критични възприятия и оценки на действителността, идеи и воля. Тези ресурси на властта са харизматичните качества, за които религиозният водач („новият месия“) претендира; собствеността върху вещите, с които той и неговите последователи разполагат; информацията като съвкупност от определени знания и данни; ритуалът като източник на регламентация; дисциплинираността, основаваща се на сакрализирани императиви. По своята същност властовите ресурси са социалнопсихологически механизми за ограничаване волята и свободата на действия на хората, върху които въздействат, и разширяване на тези на ръководителя. Накратко ще разгледаме тези властови механизми, тъй като имат съществено значение за радикализирането и фанатизирането на вярващите, както и за превръщането им в безкритични същества, изпълняващи безпрекословно заповедите на своите „месии“.
В случая харизмата се възприема като въздействие, което впечатлява и пленява другите, кара ги безкритично да се подчиняват на личността, претендираща за харизматичност. Социалнопсихологическият смисъл на понятието „харизма“ е, че последователите на водача приемат и вярват в неговите претенции за свръхестественост (божественост), поради което му отдават своята воля. Необходимо е да се подчертае обаче, че харизматичните водачи в този смисъл стават непредсказуеми в действията си, тъй като не са обвързани с конкретни традиции, установени в секуларното общество, и не се смятат за отговорни пред други личности и пред обществото (възприемат се като живи богове на Земята, а бог не отговаря пред никого за действията си). Тъй като вярващите, отреждайки им харизматична власт, изцяло отдават своята воля на ръководителите на религиозната общност, водачите приемат правото да се произнасят по всички аспекти от живота на своите последователи, както и да налагат над тях религиозно осмислени норми за поведение и заповеди за действие. Харизматичните качества на водача са детерминирани от цялостна система за въздействие върху съзнанието на неговите последователи, състояща се от конкретни по-малко или повече завоалирани идеи, на които е придаден сакрален вид. Те са умело инфилтрирани в цялостното концептуално догматично учение на общността, но винаги са насочени към конкретна група от предано вярващи последователи на съответния религиозен водач.
Вещите, с които разполагат вярващите, са другият властови ресурс, чрез който „новите месии“ налагат своята воля (често налудничава) над волята на последователите си. Естествено е собствеността върху вещите да дава възможност за свободно разпореждане с тях. Поради тази причина като правило в новите религиозни общности се постъпва, след като индивидът предостави имуществото си (най-вече движимо, но в нередки случаи и недвижимо) в полза на организацията, а що се отнася до ислямските терористи, трябва да се подчертае, че в повечето случаи те нямат почти никакво имущество (изключваме техните богати ръководители). По този начин вярващите ефективно се обвързват с общността, тъй като, останали без средства, са лишени от възможността свободно да направят избор за причастност към някое общество (в случая религиозната общност или секуларното общество). Попаднали в такава ситуация на материална зависимост, вярващите осъзнават, че, напускайки религиозната общност, остават без средства за препитание и без подслон – факт, който подсилва центростремителните сили, задържащи вярващите в съответното религиозно общество, обвързвайки ги с тези, които се разпореждат със средствата. Според нас това е една от причините ислямският фундаментализъм и радикално настроените молли в стремежа си масово да привличат нови членове да насочват вниманието си към най-бедните слоеве от населението на мюсюлманското общество. Чрез този властови ресурс съзнанието на вярващите мюсюлмани става лесно за манипулиране.
Значим властови ресурс е информацията като съвкупност от определени данни и знания. Съществуват различни тълкувания на понятието „информация“, но ще го разгледаме като елемент в организацията на някаква система (в случая религиозната общност). Ако ентропията изразява степента на неорганизираност на системата, информацията във висша степен формира високоорганизирани структури. Според нас тя като съвкупност от знания играе съществена роля за манипулиране съзнанието на вярващите, а като се отчита фактът, че ислямският фундаментализъм е масово поддържан от неграмотни или полуграмотни мюсюлмани, проявите на този властови ресурс върху тяхното съзнание се чувства изключително силно.
Другият властови ресурс, благоприятстващ фанатизирането на вярващите, е самият ритуал като източник на регламентация и порядък, който по същество представлява преклонение пред бога. Зигмунд Фройд в „Психология на религията“ много точно определя религиозния ритуал като натрапчиви действия, наблюдавани при невротиците. „Със сигурност не съм първият, на когото е направило впечатление сходството на така наречените натрапчиви действия на невротиците с действията, с които вярващите засвидетелстват своята набожност“33. От една страна, религиозният ритуал може да бъде разглеждан, както Фройд пише, като „...натрапчиви действия в широкия смисъл на думата, в каквито могат да се превърнат всички дейности, ако се разкрасят с дребни подправки и ритмизират с паузи и повторения. Не можем да намерим рязка граница между „церемониала“ и „натрапчивите действия“. Най-често натрапчивите действия произлизат от церемониала“34. В религиозния церемониал (ритуал) е абсолютно задължително стриктното придържане към неговите предписания и на вярващите: „...Изобщо не е разрешено друго освен следването на предписания церемониал“35. Следователно самият религиозен ритуал е средство за ограничаване правото на избор на волята на индивида да върши друго, което не е предписано като сакрално култово-обредно действие. От друга страна, ритуалът може да бъде разглеждан като преклонение пред „живия бог“, при което авторитетът и властта принадлежат в най-висша степен на онези, които в митологичен план са непосредствено свързани с трансценденцията (месии, пророци).
Не по-малко значим е и другият властови ресурс – дисциплинираността, като система от правила (догми), насочени към формирането на безкритично съзнание у последователите на „нови божества“. Религиозните водачи разработват цялостна система от методи за поддържане и регулиране на дисциплината в ръководената от тях организация, което в крайна сметка лишава вярващите от индивидуалност и от правото на свободен избор. Характерното в случая е, че тези установени правила (догми) се представят като предписания, дадени от бога, което утвърждава техния императив по отношение на вярващите.
Като правило и съвременните религиозни, и ислямските фундаменталистки учения разглеждат технократичния свят като творение на злото, като заплаха за вярващите, като ограничаване на правото им на свободен избор, а в крайна сметка – като източник на всички несполуки и злини за вярващите. Подобни силно сакрализирани идеи, съчетани с въздействието на властовите механизми за формиране и поддържане на фанатизма на вярващите, допълнени с есхатологични и хилиастки схващания, радикализират негативното им отношение спрямо външния за тях свят, ненавистта им към всичко, което е плод на този чужд за тях свят – хора, държави... Всъщност тяхното индиферентно отношение към секуларния свят придобива идиосинкратични измерения. Допълващи тези античовешки схващания са морално-етичните устои на религиозно мотивираните терористи. Доколкото в техните учения присъстват морално-етични норми, те са силно сакрализирани, издигащи в култ „новия месия“, поставящи тяхната религия като единствено истинна и универсална над всичко и оправдаващи всички действия, които защитават тяхната вяра и са насочени срещу враговете им, включително и насилствените. Обобщавайки казаното, следва да подчертаем, че все по-ярко се проявява т.нар. войнстващ религиозен фанатизъм, за който Збигнев Бжежински казва: „Постмодерното политическо пробуждане на войнстващия фанатизъм е сериозно изпитание за традиционната западна демокрация, тест за провъзгласената от нас „свобода на личносттта и духовна независимост“36.
При съвременните условия се засилва тенденцията към все по-ярко изразяващо се политизиране на религиозно мотивираните терористи, което в настоящия момент, както вече посочихме, е най-характерно за ислямските радикални организации, тъй като днес според редица политолози (С. Хънтингтън, А. Тофлър, Зб. Бжежински и др.) ислямът не може да бъде разглеждан независимо от политиката. Тази особеност се проявява най-вече при държавно спонсорирания тероризъм, където религиозно-политическите терористични групировки са средство за постигане на вътрешни и външни политически цели и стремежи.
Нарастването на религиозно-политическите терористични организации е обусловено от формирането на различни техни подразделения и крила, много често действащи независимо едни от други. Това води до разрастване на териториалния обхват на дейността на тези организации, както и до засилване на активността им. Само за една година (1994–1995) религиозно-политическите терористични организации се увеличават от 16 (при 49 различими през 1994 г.) на 26 (при съществуващи 56 през 1995 г.)37.
Съществена съвременна черта на религиозно мотивирания тероризъм е, че въпреки съществуващите доктринални различия, при определени обстоятелства организациите обединяват своите усилия. Това става най-вече при наличието на общ противник (например западното технократично общество начело със САЩ) – тенденция, обусловена от общността на целите. Обединяването на действията на религиозно мотивираните терористи се проявява най-вече в обмен на информация, разработването на планове и подбирането на подходящи за конкретен терористичен акт лица, тяхното укриване след извършването му и т.н. Тази тенденция е най-ярко изразена в дейността на радикалните ислямски религиозно-политически терористични организации, които насочват насилието си срещу евреите и западното общество начело със Съединените щати, защитавайки правата си вяра (исляма), но и срещу прозападно настроените арабски правителства. Само за периода април 1994 – юли 1997 г. радикалните ислямски организации „Хамас“ и „Палестински ислямски джихад“ съвместно организират четиринадесет терористични акции срещу еврейски обекти, в които участват над 150 религиозно мотивирани терористи. Може би това позволява да се говори за възникването и функционирането на ислямски радикален интернационал, обединен от омразата към Израел и към цялото западно общество начело със Съединените щати.
Характерно за религиозно-политическите терористични организации е, че те се абстрахират от причинената смърт при тяхното насилие. Вече подчертаното като обща тенденция за съвременния тероризъм – безпринципното подбиране на жертвите, тук важи в най-пълна степен. Избирайки като обекти на своите акции предимно оживени обществени места, религиозно мотивираните терористи се стремят не само към предизвикване на огромни разрушения и многобройни жертви, но и към проявяване на синдрома на последиците от насилието, но жестокостта им е силно сакрализирана. Те смятат, че колкото повече „неверници“ ликвидират, техният бог ще приеме с по-голяма благосклонност делата им, чрез които засвидетелстват почитта си към него. Това обуславя стремежа на религиозно мотивираните терористи да извършват актовете на насилие в дни на свои големи религиозни празници или по време на такива празници на противниците си. В първия случай сакрализираните терористични действия са на базата на схващането, че насилието възниква в божествен момент от историята и в такъв ден ще бъде добре прието и оправдано от висшата сила. Вероятно това е причината в дни на големи религиозни празници винаги да се увеличава броят на терористичните актове, извършени от терористи самоубийци (камикадзе, а при арабите шахиди). Те смятат, че в такъв божествен момент ще им бъде опростен големият грях – самоубийството (според нас това е причината в дните на големия мюсюлмански празник Рамазан терористи шахиди от „Хамас“, „Палестински ислямски джихад“ и други радикални терористични организации масово да предприемат самоубийствени акции срещу свои врагове, най-вече евреи). На шахид (човек, решен да умре в името на Аллах) никой не може да нареди да спре – между него и бога няма посредник, над него е само Аллах. В другия случай религиозно мотивираните терористи се стремят да осквернят празника на своите врагове (обекти на терористични актове). Трагедията от 11 септември 2001 г. в САЩ обаче доказа, че и това правило има изключение.
Очевидно за всички е, че през последните двадесет години на ХХ век и в началото на ХХI век се засилва религиозно мотивираният тероризъм, воден от радикални ислямски идеи. Пред него терористичните актове на баските сепаратисти, ИРА, „Тигрите за освобождение на Тамил“ и т.н. като че ли отстъпват и остават по-незабележими, въпреки тяхната значимост в живота на милиони хора по света.
В контекста на нашите разсъждения възниква още един въпрос: защо не се наблюдават прояви на религиозно мотивирани терористи будисти? Според нас отговорът е заложен в основните принципи на будистката идеология, сведени до основополагащи истини: съществуването на страданието – да съществуваш, означава да страдаш; причината за страданието е желанието, което при удовлетворяване се увеличава многократно; прекратяването на страданието става чрез унищожаване на желанието; пътят, водещ до унищожаване на желанието, е благородният осмократен път – праведни убеждения, праведни стремежи, праведни думи, праведно поведение, изразяващо се в забраната да се вреди на всякаква форма на живот, праведен начин на живот, праведно усърдие, изразено e преодоляване на лошите помисли, праведна памет, праведно самовглъбяване. Последното стъпало от благородния осмократен път (праведното самовглъбяване), разтълкувано, има следната интерпретация: самоусъвършенстването е постижимо чрез отказ от всичко земно и чрез постигане на вътрешно спокойствие, безстрастие и т.н. А това се постига чрез самосъзерцание, реализиращо се чрез продължителна всекидневна медитация. Във връзка в това изследователите на будизма наричат тази религия (дотолкова, доколкото будизмът е религия) пасивна. Според нас именно социалната пасивност на будистите е причина те да не прибягват до религиозно мотивирани актове на насилие. Съвсем не искаме да кажем, че останалите религии са агресивни и войнстващи, но те не са така пасивни в социално отношенние като будизма.
Защо ескалира ислямският радикализъм, подклаждащ толкова агресивно насилие, призоваващ хиляди мюсюлмани под знамената на свещената война? Истинският ислям също като другите световни религии не е агресивен. Доколкото християнството оправдава убийството по изключение, дотолкова видяхме, че тази човеконенавист е оправдана и от Аллах. Има ли и други причини за ескалиращата войнственост на радикалните молли и техните фундаменталистки последователи? Факторите, стимулиращи агресивността на радикално настроените мюсюлмани, имат откровено политически характер и датират от края на 70-те години на ХХ век. В контекста на нашата философска рефлексия върху въпроса възможно ли е да бъде окончателно унищожен тероризмът ще се въздържим от политологичен анализ на причините, довели до радикализиране на арабските мюсюлмани.
На базата на казаното дотук могат да бъдат очертани основните характеристики на съвременния религиозно-политическия тероризъм:
• За религиозния терорист насилието е сакрализирано средство за изпълнение на богоугодно задължение и е в тясна връзка с конкретно тяхно догматично схващане (например свещената война в защита на правата вяра). Това придава божествен характер на религиозно мотивирания терористичен акт, при което извършителите се смятат за освободени от всякакви политически, морални и правни ограничения, възприети от света, срещу който насочват своето насилие.
• За разлика от „светските си колеги“, които рядко прибягват до показни акции, чиито обекти са безпринципно набелязани, религиозно-политическите терористични организации се стремят да ликвидират хора, определени по един-единствен показател – те принадлежат към чужд за тях свят и следователно трябва да бъдат наказани. Това им схващане оправдава пред самите тях широкомащабните терористични актове, а дори и нещо повече – възприемат насилието като необходимо средство в борбата им срещу враговете на тяхната вяра и очистване на Земята от неверниците.
• Изхождайки от антропологичния дуализъм, религиозно мотивираните терористи имат крайно отрицателно отношение към съвременното секуларно общество, при което се стремят да се харесат единствено на своите едноверци. Като правило последователите на съвременните религиозни общности, включително ислямските фундаменталисти, са индиферентно настроени към всичко светско, което според тях е творение на злото и което се стремят да променят според собствените си възгледи за света и хората. Тази характеристика определя крайния радикализъм на религиозно мотивираните терористи.
• Липсата на морално-етична система също благоприятства формирането на краен радикализъм, проявяващ се в изключителната жестокост на религиозно мотивираните терористи. Доколкото в техните учения има разработена морално-етична концепция, тя коренно се различава от възприетите от човечеството категории за добро и зло. Според религиозно мотивираните терористи добро е всичко, включително и насилието, което укрепва вярата и е насочено срещу противниците им.
Смятаме за полезно да посочим някои от най-известните и активни религиозно-политически терористични организации, включени в списъка на Държавния департамент на Съединените щати.
„Организация за освобождение на Палестина“ (ООП). В настоящия момент създадената през 1964 г. от Ахмад Шукри организация е преди всичко политическа. Точната численост и източниците є на финансиране са слабо известни или неизвестни. Когато през 1993 г. лидерът на ООП Ясер Арафат официално признава Държавата Израел, радикално настроени ръководители на организацията се отделят от нея и формират терористични групировки, борещи се срещу евреите.
„Палестински ислямски джихад“. Организацията е създадена в края на 70-те години на ХХ век. До 1995 г. е ръководена от доктор Фатхи Шакари. Щабквартирата є е в Дамаск, но има филиали в Англия, Германия, САЩ и Кипър. Точната є численост не е известна. През 1994 г. към нея е изграден специален отряд от седемдесет терористи самоубийци за провеждане на акции срещу Израел и САЩ. Ръководител на „Палестински ислямски джихад“ е шейх Абдалах Шами. Организацията се финансира от богати личности от Иран, а след всяка успешна акция терористите получават парична награда
„Народен фронт за освобождение на Палестина“ (НФОП). Първоначално организацията е в състава на ООП, но през 1967 г. се отделя и започва самостоятелна терористична борба. Лидер е Наиф Хаватмех. Числеността є е около осемстотин души, действащи на територията на Сирия, Израел и Ливан. Финансовите постъпления идват преди всичко от богати и влиятелни личности от Сирия.
„Народен фронт за освобождение на Палестина – общо командване“. Това е също отделила се от ООП през средата на 80-те години на ХХ век организация. Неин лидер е бившият капитан от сирийската армия Ахмад Джибрил. Числеността є възлиза на няколкостотин души. Щабквартирата є е в Дамаск, но има подразделения в Ливан и Европа. Финансова подкрепа получава от богати бизнесмени от Сирия и Египет. Джибрил пръв в Арабския свят изтъква целесъобразността на самоубийствените терористични актове. Неговите терористи камикадзе използват самолети, балони и мотоделтапланери.
„Движение за национално освобождение на Палестина“. Основано е в Кувейт през 1957 г. от Ясер Арафат и Абу Джихад. Съществуват щабквартири в Йемен, Судан, Ирак и Алжир. Има проведени терористични актове в Тунис, Ирак, Ливан, Алжир, Йемен, а и в Европа. Финансова поддръжка получава от богати и влиятелни личности от Сирия, но и се самофинансира, развивайки собствен бизнес. Числеността є е от шест до осем хиляди души.
„Демократичен фронт за освобождение на Палестина“ (ДФОП). Организацията се отделя от НФОП през 1969 г. Неин лидер е йорданският православен християнин Наиф Хаватмех. Тя наброява около 500 души. След 1970 г. периодично провежда операции в Израел чрез взривове с неголяма мощност, но и чрез вземане на заложници. Също има операции в Сирия, Ливан и други страни от Близкия изток. Финансова подкрепа получава от богати и влиятелни личности от Сирия и Ливан.
„Палестински фронт за освобождение“ (ПФО). Това е терористична група, ръководена от Мухамад Зейдан (Абу Абас) и Талат Якуб. Отделя се от „Народен фронт за освобождение на Палестина“ през 1976 г. Щабквартирата є е в Дамаск, а основните є военни сили са в Ливан. Поддържа проиракска политическа линия. Числеността є не е известна. Извършва терористични операции по ливанско-израелската граница.
„Революционен съвет ФАТХ“. Това е най-известната терористична организация през 70-те и 80-те години на ХХ век. Образувана е през 1973 г. Първоначално ръководството є е в Ирак, но по-късно е преместено в Ливан. През 90-те години със съдействието на Саддам Хюсеин отново щабквартирата є се установява в Ирак. Числеността є е около 400 души, действащи в абсолютна конспирация и секретност. При провеждането на терористични акции използват конвенционално оръжие – предимно автомати „Калашников“, гранатохвъргачки, пистолети. Като обект на терористична дейност членовете на ФАТХ възприемат всички евреи, без значение на тяхното местонахождение.
„Хамас“. Организацията е основана от шейх Ахмед Ясин на 14 декември 1987 г. на базата на две ислямистки групировки, официално регистрирани като културно-просветни движения. Щабквартирата є е в Техеран. През 1991 г. Ясин е заловен и осъден. Неговото място е заето от Муса Абу Марзук, който до 1974 г. живее в Съединените щати и се занимава с финансовото обезпечаване на организацията. „Хамас“ е съставена от политическо и военни звена. В последните членуват немалко млади мюсюлмани шахиди (терористи самоубийци) на възраст между18 и 27 години. Организацията се самофинансира чрез собствен бизнес.
„Ал Гамаа ал Ислямия“. Организацията възниква в началото на 80-те години на ХХ век. Неин духовен лидер е шейх Омар Абдел Рахман. Ръководена е от ислямски съвет, наречен Шура, на когото са подчинени военният, пропагандният, културният и финансовият съвет. Щабквартирата є е в Южен Египет. Членовете є са предимно египтяни, които са ветерани от афганистанските войни. Също така има безработни и студенти. Според различни източници числеността на организацията е между 10 000 и 50 000 души. Извършва терористични акции в Горен Египет, Афганистан, Пакистан, Саудитска Арабия, Судан, Сирия, Йемен, САЩ, Англия, Швейцария, Сингапур и Турция. Финансова подкрепа организацията получава от ислямски неправителствени организации в Ирак, Судан, Западна Европа и САЩ, както и от ислямисти от Афганистан.
„Ал джихад“. Това е ислямска групировка, възникнала в края на 1970 г. Първият є ръководител е възпитаникът на университета в Кайро Мохамед Абдусалам Фарадж. Тази организация се среща и под други наименования – „Група джихад“, „Ислямски джихад“, „Група „Нов джихад“.Числеността є е няколко хиляди души, предимно селяни и студенти. „Ал джихад“ е свързана с ислямисти от Иран, Судан и Афганистан и влиза в терористичния ислямски интернационал на Осама бин Ладен. Извършва терористични акции в околностите на Кайро, а извън Египет – в Йемен, Афганистан, Пакистан, Судан, Ливан и Великобритания. Финансира се от Осама бин Ладен, както и от различни неправителствени ислямски организации, намиращи се в Западна Европа и САЩ.
„Ал Каеда“ е интернационална терористична организация на ислямски фундаменталисти. Създадена е през 1988 г. от Осама бин Ладен. Първоначално щабквартирата є е в Судан, след това – в Саудитска Арабия, а по-късно – в Афганистан. Точната є численост не е известна. Целта на организацията е ликвидирането на американски граждани по цял свят, както и поддържането на други ислямски терористични организации. Бойните є групи, състоящи се основно от ветерани от афганистанските войни, извършват терористични операции в Индия, страните от Азиатско-Тихоокеанския регион, бившата Югославия, САЩ, Западна Европа и пр. Притежават модерно оръжие, а съществуват данни, че разработват и възнамеряват да използват биологично оръжие.
„Мюсюлмански братя“. Организацията е основана в началото на 20-те години на ХХ век от учителя Хасан ал Бан (убит през 1948 г.). Първоначално възниква като благотворителна мюсюлманска организация, но много скоро (през 40-те години на ХХ век) се превръща в крайно екстремистка. Целта на „братята“ е създаването на световна мюсюлманска държава, управлявана по каноните на Корана и Шариата. Начело стои Учредителен комитет от 28 души. Числеността є не е известна, но по-голямата част от нейните членове са от средите на студентите мюсюлмани. Има подразделения в Саудитска Арабия, Сирия, Судан, Катар, Великобритания, Германия, Швейцария, Франция и САЩ. Установени членове на „Мюсюлмански братя“ има и в България до 1990 г. – предимно от средите на арабските студенти.
„Хизб Аллах“ („Партия на Бога“). Тази терористична организация възниква през 1982 г. в Балбек. Среща се и под наименованието „Хизбула“. Ръководи се от Висш консултативен съвет, състоящ се от 12 души. За духовен водач членовете є смятат шейх Сейид Мухамед Хусеин Фадлал. Числеността є е около 3000 души, водещи предимно партизанска война в Южен Ливан.
„Група на Абу Сайяф“ е малобройна ислямска терористична организация, възникнала през 1991 г. Щабквартирата є е на о. Минданао (Южни Филипини). Нейната цел е създаването на ислямска държава от ирански тип. Ръководител е Абдуражик Абубарак Джанджалани. Числеността є е около 200 души. Поддържа връзки с ислямски фундаменталисти от Близкия изток, а финансова подкрепа получава от Осама бин Ладен.
„Върховна истина на Аум“. Тази организация е известна като „Аум Шинрикьо“. Основана е през 1987 г. от Шоко Асахара. През 1989 г. съгласно японското законодателство придобива правен статут в Япония, а през следващата година участва в местните избори. Целта є е да овладее Япония, а след това и целия свят и да създаде световна теократична държава. Нейната структура наподобява държавната – има правителство, министерства, символика (герб, знаме и пр.). Очевидно е, че тя е политическа, възникнала на базата на конкретни религиозни схващания, т.е. политическа партия на религиозна основа. През 1994 г. прави няколко неуспешни опита да разпръсне антракс в токийското метро. Споменахме, че на 20 март 1995 г. нейни последователи успяват да обгазят метрото с нервнопаралитичен газ зарин, за което през май Шоко Асахара е арестуван и даден под съд. За периода 1997–1999 г. организацията развива активна мисионерска и... търговска дейност, дори купува недвижими имоти. „Аум Шинрикьо“ имаше своя страница в Интернет, чрез която набираше нови последователи и пропагандираше идеите си в Япония.
към начална страница "военно издателство"