към начална страница "военно издателство"
Т р е т а г л а в а
ПРОТИВОДЕЙСТВИЕ НА ТЕРОРИЗМА
3.1 Юридически основания
Още преди Втората световна война (1937 г.) под егидата на Лигата на нациите са разработени Конвенция за предотвратяване на тероризма и наказване за терористична дейност и Конвенция за създаването на международен съд. Въпреки че тези документи не са приети, в тях залягат основни понятия, свързани с борбата с тероризма, както и необходимостта от съгласуване на международноправните норми и националното законодателство на страните членки, регламентиращо антитерористичната им дейност.
В края на 60-те и началото на 70-те години на ХХ век световната демократична общественост е поставена пред необходимостта да активизира противодействието на международния тероризъм.
Систематизирайки съществуващата международна практика, регламентираща координирането на мерките за борба с международния тероризъм, трябва да се отбележи, че в основата є са залегнали редица универсални международни документи: Конвенция за откритото море (1958 г.), Конвенция за престъпленията и някои други действия, извършени на борда на въздухоплавателни средства (1963 г.), Конвенция за борба с незаконните актове, насочени против безопасността на гражданската авиация (1971 г.), Конвенция за предотвратяване и наказване на престъпления срещу лица, ползващи се с международна защита, в това число и дипломатически агенти (1973 г.), Конвенция за борба срещу вземането на заложници (1979 г.), Конвенция за физическа защита на ядрените материали (1980 г.), Конвенция за борба с незаконните актове, насочени против безопасността на морските съдове (1988 г.), Заключителен документ на Виенската среща от 19 януари 1989 г. (чл. 8–10 третира борбата с тероризма), Протокол за сътрудничество в борбата с наркотрафика, незаконната търговия с оръжие и с тероризма (8 юни 1989 г., Белград), Протокол за сътрудничество с цел своевременно предотвратяване актовете на морски тероризъм (август 1989 г., Атина), Конвенция за борба с бомбения тероризъм (1997 г.), Конвенция за борба срещу финансирането на тероризма (1999 г.).
Декларацията и Програмата за действие, приети на Световната конференция на ООН по правата на човека на 25 юни 1993 г., определят като актове, методи и терористична дейност във всичките є форми насочената срещу правата и свободите на гражданите и срещу демократичните принципи. Като продължение на тази международноправна инициатива е приетата от Общото събрание на ООН Декларация за мерки за ликвидиране на международния тероризъм. В нея се изразява целесъобразността на още по-тясно сътрудничество и координиране в борбата с тероризма между компетентните органи на страните членки. В този контекст на държавите се препоръчва ускорено да направят анализ на собственото си законодателство и то да бъде съгласувано с международноправните норми за ранно предупреждение, пресичане и ликвидиране на тероризма.
На базата на международното законодателство се оформя схващането на експертите по противодействие на тероризма, че борбата срещу него трябва да бъде глобална и да се основава на солидарността на цялата световна демократична общественост. Това становище под формата на много международни инициативи намира все повече поддръжници сред политиците. Много от тях излагат идеята да бъде създаден международен антитерористичен орган по подобие на Интерпол, който да координира усилията на международната общественост в лицето на отделните държави в борбата с тероризма. Макар и от позициите на нашите изследвания върху тероризма като явление, намираме за целесъобразна подобна инициатива и я подкрепяме. Обединяването на усилията на сродни в идейно отношение терористични организации, които възприемат някого за общ враг, налага необходимостта от формиране на международно антитерористично звено – световната демократична общественост също има общ враг в лицето на международния тероризъм. Така както терористичните организации обединяват своите усилия, и демократичните държави следва да предприемат конкретни стъпки в насока обединяване на усилията в борбата с тероризма. За първи път подобна инициатива е разглеждана по-подробно на срещата в Египет, състояла се на 13 март 1996 г. Идеята придобива по-голяма детайлизация през лятото на същата година в Париж на срещата на министрите на силовите ведомства на Г-7 и Русия. Най-общо приетите 25 пункта, регламентиращи борбата с тероризма, могат да бъдат групирани според своята насоченост: мерки за защита от терористични нападения на жизненоважни за всяка държава обекти; ограничаване на държавната подкрепа за международни терористични организации (включително прекъсване на пътищата за финансиране на терористични организации); обединяване и координиране усилията на световната демократична общественост в борбата с тероризма.
Изключително важна е една от препоръките на този форум, отнасяща се до координацията и взаимодействието между всички компетентни служби в борбата с тероризма в рамките на една държава. Смятаме тази препоръка за важна, тъй като според сега действащия Закон за Министерството на вътрешните работи на Република България (ДВ, бр. 122 от 1997 г.) компетентни да противодействат на тероризма в различните му форми са няколко служби: Национална служба „Сигурност“ (чл. 46, ал. 1, т. 10), Национална служба „Борба с организираната престъпност“ (чл. 90, ал. 1), Национална служба „Жандармерия“ (чл. 104, ал. 1), Специализиран отряд за борба с тероризма (чл. 156 и 157, ал. 1). Наличието на няколко компетентни служби за борба с тероризма изисква прецизно координиране на техните действия.
Други съществени насоки за ефективна борба с международния тероризъм, дадени на тази конференция, са свързани с безопасността на обществения транспорт и защитата му от терористични актове, установяването на наблюдение и контрол над дейността на различни неправителствени организации (хуманитарни, културни и пр.), които могат да служат като прикритие на международни терористични организации; установяването на наблюдение и контрол над средствата за комуникации (включително Интернет), които могат да бъдат използвани от терористични организации; организирането на наблюдение и контрол над производството и търговията с оръжие, взривни, химически, биологични и ядрено делими вещества, които могат да бъдат използвани от терористични организации за провеждането на терористична дейност; преустановяването на всякаква активна или пасивна подкрепа на международни терористични организации; активизирането на вътрешнодържавните законодателни инициативи, свързани с борбата с тероризма; недопускането на придвижване и/или пребиваване на международни терористи на територията на страните членки (Г-7 и Русия).
След три години подобна среща е проведена в Москва (в края на октомври 1999 г.), където ръководителите на силовите ведомства на Г-7 и Русия доразвиват идеята за създаване на международен антитерористичен орган.
Важен документ, регламентиращ основните принципи в борбата с международния тероризъм, е Резолюция № 1269 от 19 октомври 1999 г. на Съвета за сигурност на ООН. В нея единодушно се осъждат актове, методи и похвати на тероризъм като криминални и неоправдани, независимо от тяхната мотивация, форми на проявление, от кого са извършени, особено тези, които биха могли да представляват заплаха за международния мир и сигурност. На тази база Съветът за сигурност на ООН апелира към всички държави в контекста на сътрудничеството и координацията в борбата с тероризма да предприемат следните мерки:
• взаимодействие помежду си главно чрез двустранни и многостранни споразумения и спогодби с цел предотвратяване и справяне с терористични актове, защита на свои граждани и на други лица от терористични нападения и изправяне пред съда на извършителите;
• предотвратяване и осуетяване посредством всички позволени от закона средства на подготовката и финансирането на всякакви актове на тероризъм;
• отказ на убежище за тези, които планират, финансират или извършват терористични акции, посредством своевременното им задържане, наказателно преследване и екстрадиране;
• предприемане на подходящи мерки съгласно разпоредбите на националното и международното законодателство, включително международните стандарти за човешките права, преди предоставянето на бежански статут с цел гарантиране, че искащият убежище не е замесен в терористични акции;
• обмен на информация в съответствие с международното и вътрешното законодателство и сътрудничество по административни и правни проблеми за предотвратяване на терористични актове.
Ако се анализират по-подробно международноправните нормативни актове, регламентиращи борбата с тероризма, може да се изведат определени закономерности, представляващи интерес за националното ни законодателство, свързано с противодействието на тероризма:
• Кодификация на законодателните норми, регламентиращи борбата с тероризма, което ще благоприятства нейната ефективност.
• Националното ни законодателство следва своевременно и адекватно да реагира на изменението в международната договорна практика, свързана с борбата с тероризма.
• Независимо от общата за всички демократични държави тенденция към демократизиране на законодателството им в националното ни законодателство следва да бъдат предвидени мерки за повишена отговорност и наказание на лица, извършили или подготвящи терористичен акт. Тези мерки трябва да бъдат още по-строги за лица, извършили актове на насилие (или подготвящи ги) по отношение на лица, ползващи се с право на защита (например чужди официални представители у нас).
• При подготовката и приемането на правни норми, регламентиращи борбата с тероризма, българският законодател следва да отчита националните особености в обстановката във връзка с всички форми на тероризма.
Изключително ценни за антитерористичната борба международни нормативни документи според нас са Решението на Съвета на Европа от 3 декември 1998 г., което предоставя правомощия на Европол да се бори с извършени или предстоящи престъпления, като част от терористичните действия, насочени срещу живота на гражданите, законодателството, личната свобода и собствеността; Обединени действия, приети от Съвета на Европа на 15 октомври 1996 г., регламентиращи създаването и функционирането на Дирекция със специализирани контратерористични компетенции, умения и експертизи, както и правомощия да координира антитерористичните действия на страните, членки на Европейския съюз; Обединени действия 98/428/JHA от 29 юни 1998 г., регламентиращи създаването на Европейска съдебна мрежа, която да поеме отговорността за борбата с тероризма; Препоръка на Съвета на Европа от 9 декември 1999 г. за сътрудничество в борбата срещу финансирането на тероризма.
Основното в тях е идеята за сближаване и координиране действията на всички международни организации – в частност ООН, Съвета на Европа и Европейския съюз, в борбата с тероризма, както и нейната международна институционализация. В тези нормативни документи се отбелязва неадекватността на традиционните форми на съдебно и полицейско сътрудничество на страните членки в борбата с тероризма, както и необходимостта от изработване и приемане на единни законови изходни принципи, начала и правила, регламентиращи противодействието на тероризма и терористичната дейност.
Необходимо е също да споменем за предложението на Съвета на Европейския съюз за Рамково споразумение относно борбата с тероризма (Брюксел, 19 септември 2001 г.) в аспекта, в който се разглеждат престъпления, определени като терористична дейност (терористични престъпления). Характерно за тях е, че те са визирани като престъпления в наказателното законодателство на всички държави (включително и България). Когато обаче се отнася за деяние, извършено умишлено от отделно лице или група срещу една или повече страни, техните институции или граждани с цел застрашаването им и/или изменянето, или унищожаването на политически или социални структури, престъпното деяние следва да бъде категоризирано като терористичен акт. Ето престъпленията, отразени в предложението за Рамково споразумение относно борбата с тероризма: убийство, телесни повреди, отвличане или вземане на заложник, изнудване, грабеж или кражба, незаконно спиране или нанасяне на щети на държавни съоръжения, средства за обществен транспорт, инфраструктурни съоръжения, обществени места и собственост, незаконно производство, притежаване, придобиване, транспортиране и доставяне на оръжие и експлозиви, разпространяване на заразни вещества или причиняване на пожар, експлозии или наводнения, излагане на опасност на хора, собственост, животни или околната среда, възпрепятстване или разстройване на снабдяването с вода, енергия или други жизненоважни ресурси, атаки чрез намеса в информационните системи, заплаха за извършване на някое от изброените по-горе действия, ръководене на терористични групи, подбуждане, подпомагане и участие в терористична група.
Видно е, че идеята на законотворците от Съвета на ЕС, материализирана в Рамковото споразумение относно борбата с тероризма, е определянето като терористични действия на криминализирани деяния, които, отчитайки политическата мотивировка на техните извършители, се категоризират като особено опасни престъпления, отъждествявани като терористичен акт.
Съществен момент за международната институционализация на борбата с тероризма е чл. 12 от Резолюцията, регламентиращ сътрудничеството между държавите членки, и чл. 13, регламентиращ рамково обмена на информация за дейността на конкретни терористични организации, подготовката на терористични актове и пр.
Ще разгледаме в каква насока са разработени съществуващите наказателноправни норми в националното ни законодателство.
От анализа на текстовете в българския Наказателен кодекс е видно, че най-голям дял от използваните наказателноправни норми в борбата срещу тероризма заемат съставите, регламентиращи извършването на терористични актове по отношение на транспортни средства – най-вече въздухоплавателни. Тази материя е визирана в раздел II – Престъпления по транспорта и съобщенията, и по-конкретно чл. 341а и 341б. В тях законодателят предвижда над десет различни хипотези на въздушен тероризъм. Член 341а разглежда случаи на повреда (или застрашаване от повреда) на въздухоплавателно средство, докато текстът на чл. 341б визира различни случаи на завладяване на въздухоплавателно средство, намиращо се на земята или в полет, както и установяване на контрол над това средство. Според нас обаче, анализирайки посочените текстове от Наказателния кодекс през призмата на разглежданата проблематика, е необходимо да подчертаем, че хипотезите, визирани в тях, биха могли да бъдат квалифицирани като терористична дейност само в случай, че се докаже политическа мотивировка (цел) на извършителите. В противен случай деянията следва да се категоризират като криминални престъпления, но не и като терористична дейност в смисъла, в който тя е възприета от изследователите на тероризма. Именно в тази преследвана политическа цел е юридическото съдържание на термина „терористична дейност“. Целта и специалните мотиви, които са подтикнали извършителя да действа, са качествената юридическа характеристика (отлика) на тероризма от всяко друго престъпление. Този абсолютно задължителен компонент предполага доказване на политическа мотивировка в умисъла на извършителя, което по-късно ще определи и компетенциите на отделните служби за разкриване и противодействие на тази дейност. Когато обект на терористичен акт е лице, отново следва да се търси политическият умисъл, но е необходимо да се установи евентуалното наличие на международна защита над това лице. В чл. 93, т. 13 от Наказателния кодекс е посочено, че „с международна защита се ползват лицата, за които е предвидена такава защита в международен договор, по който Република България е страна“. Тази принципна постановка е конкретизирана в текстовете на чл. 116, т. 1 и чл. 131, т. 1. Във връзка с това доцент Б. Йотов посочва: „Следва отново да изтъкнем, че дали деянието по разглежданите два наказателноправни състава ще бъде квалифицирано като терористичен акт, решаваща предпоставка е наличието на доказана специално политическа цел“40.
Текстът на чл. 97а от Наказателния кодекс („Който с целта по чл. 96 задържи някого като заложник, чието освобождаване поставя в зависимост от изпълнението на определено условие от страна на държавата, на държавна или обществена организация или на трето лице, се наказва с лишаване от свобода от три до десет години“) конкретизира някои от бланкетните норми на Международната конвенция за борба с вземането на заложници, ратифицирана от България на 16 декември 1987 г. Веднага прави впечатление, че целта, която трябва да бъде налице, за да е съставомерно деянието по този текст, е изрично посочена в текста на чл. 96, към който препраща чл. 97а, т.е. „...с цел да подрони или отслаби властта в републиката или да є създаде затруднения...“. Следва да се изтъкне, че основният разграничителен критерий за квалифициране на това противоправно деяние като терористична дейност по смисъла на чл. 97а от Наказателния кодекс е специалната политическа цел на извършителите – противодържавна, насочена към дестабилизиране (отслабване) на властта и/или създаване на затруднения. Може да се каже, че и разпоредбите на чл. 99 също имат пряко отношение към разглежданата проблематика („Който лиши от живот представител на чужда държава с цел да предизвика война или международни усложнения срещу републиката...“). Тук специалната цел е още по-изявена и ясна – предизвикване на война или международни усложнения за България.
Вече направихме анализ на текстовете на чл. 106 и 107 от Наказателния кодекс през призмата на разглежданата проблематика в настоящото изследване, поради което няма да се впускаме в подробности. Само ще посочим, че е налице ясно очертана от законодателя политическа цел, преследвана от извършителите, като средствата за нейната реализация са диверсията и вредителството, респективно унищожаването или повреждането на обществени сгради, строежи, инсталации, съоръжения, транспортни или съобщителни средства или друго значително обществено имущество (чл. 106) и разстройването или подкопаването на промишлеността, транспорта, селското стопанство, паричната и кредитната система, други стопански отрасли или отделни стопански предприятия (чл. 107). Разтълкувани на базата на дефинираното в началото понятие за тероризъм, визираните в тези два текста от Наказателния кодекс деяния могат да бъдат категоризирани като терористична дейност.
Това са текстовете в българския Наказателен кодекс, регламентиращи до известна степен борбата с тероризма. Използваме уговорката „до известна степен“, тъй като категорично можем да посочим, че националното ни законодателство не е напълно съобразено и актуално с международните правни актове, регламентиращи борбата с тероризма. При това всички посочени вече в настоящото изследване международни правни актове са ратифицирани от Република България. Кое ни дава основание да твърдим, че въпреки наличието на текстове, в които изпълнителното деяние е сходно с терористичната дейност, националното ни законодателство не регламентира съвсем адекватно борбата с тероризма?
В случая българският Наказателен кодекс не предлага никаква дефиниция на понятието „тероризъм“ като противоправно (криминогенно) явление. Оттук могат да възникнат известни затруднения при юридическата квалификация на конкретно престъпление, носещо белезите на терористичен акт (например отвличане на самолет, когато обаче целта на похитителите не е политическа, или деяния, визирани в текстовете на чл. 106 и 107 от Наказателния кодекс – диверсия и вредителство). Тук е мястото да посочим, че българският законодател може да прибегне до категоризирането на посочените престъпления като терористични актове в Рамково споразумение относно борбата с тероризма, щом се докаже политическата мотивировка на извършителите. Въпреки че в първа глава на особената част на Наказателния кодекс на Република България в раздел I „Измяна“ има текстове (чл. 95 до чл. 97), които визират до известна степен деяния, сходни с терористичен акт, никъде не е посочено, че се отнася именно за тероризъм. Следва обаче да подчертаем, че това наше становище влиза в известно противоречие с един от принципите на антитерористичната тактика – терористите да бъдат третирани като особено опасна категория криминални престъпници, а терористичната дейност – като особено опасни криминални престъпления. Смятаме, че става въпрос за две различни гледни точки. Според нас антитерористичните формирования действително следва да възприемат терористите като особено опасна категория криминални престъпници, което да обуславя прилагането на т.нар. твърд подход при неутрализирането им, докато законодателят може да категоризира престъпления като убийство, палежи, умишлено предизвикани наводнения и пр. като терористични актове, когато бъде доказана по категоричен начин политическата мотивировка на извършителите. Принципните основания за подобна наказателноправна трактовка на тероризма (респективно терористичната дейност) намират израз в значимостта (степента на обществена опасност) на деянията, извършени срещу устоите на държавността на конкретна страна. Терористичните актове винаги засягат физическия и/или социалнопсихологическия интегритет на отделно лице или цели общности, техните права и свободи, при което разрушенията могат да бъдат огромни. Разсъжденията в тази насока ще позволят на законодателя да предвиди максимално тежки наказания за терористите и по-строг режим на тяхното изтърпяване, което не е необходимо например при убийството, извършено не по политически подбуди.
Разбира се, това са само хипотетични предложения, които са дискусионни, но в подобни насоки смятаме за целесъобразно да се развива националното ни наказателно законодателство, регламентиращо борбата с тероризма. Основното в нашата идея е да има наказателноправна дефиниция на понятието „тероризъм“ (в смисъл на „терористична дейност“), което да допуска налагането на възможно най-тежките наказания за извършителите на терористични актове.
Българският законодател е длъжник на антитерористичната борба с кибертероризма, което налага необходимостта да се предвидят конкретни текстове, преследващи тази нова форма на тероризъм.
От друга страна, в наказателното ни законодателство не са предвидени санкции спрямо юридически или физически лица, оказващи подкрепа (материална или логистична) на терористи или терористични организации, а ограничаването на такава дейност е препоръка в редица международни нормативни документи, ратифицирани и от Република България.
Поради нарастващата опасност от използване на оръжия за масово поразяване може би е целесъобразно опитите, предприети от конкретни лица или организации да се сдобият (чрез кражба, купуване или изготвяне) с такива вещества (ядрени, химически или биологични), които да бъдат използвани за извършването на актове на насилие или заплаха с насилие с цел удовлетворяване на техни конкретни политически стремежи, да бъдат криминализирани, при което да се предвидят строги наказателни санкции. Смятаме за целесъобразно подготовката за използване на оръжия за масово поразяване да бъде преследвана от закона като престъпление от общ характер. Наказателноотговорни следва да бъдат и лица, които предоставят на членове на терористични организации такива вещества (имаме предвид длъжностни лица, боравещи с подобни материали).
Може би националното ни законодателство, регламентиращо борбата с тероризма, не трябва да пропуска и високата степен на обществена опасност, причинена от синдрома на последиците от насилието, т.е. хипотези, при които извършителите използват само заплаха за насилие спрямо цялото население или отделни части от него.
към начална страница "военно издателство"