към начална страница "военно издателство"
3.4 Средствата за масово осведомяване и борбата с тероризма
Днес съвременният свят не може да съществува без информацията, предоставяна му от радиото, телевизията, вестниците. Неслучайно биват възприемани като четвърта власт в съвременното общество. Като такива те могат да бъдат „антитерористи“, но и умело използвани от терористичните организации за легитимиране на дейността им, както и за създаване на страх, ужас и паника сред населението. Терористичните организации, поддържащи в своите структури звена за психологическа обработка на общественото съзнание, добре познават основните характеристики на съвременните средства за масово осведомяване и умело ги използват за реализация на преследваните от тях цели. В стремежа си към придобиването „на всяка цена“ на сензационни новини често журналисти стават волно или неволно пропагандатори на насилието. И това се случва винаги, когато средствата за масово осведомяване като част от съвременното демократично общество не са целенасочено включени в антитерористичната борба.
Анализирайки медийната антитерористична политика, категорично може да се каже, че тя или липсва, или не е така прецизирана, че да благоприятства цялостната антитерористична борба. Дори нещо повече, много често съзнателно или неосъзнато медиите спомагат за решаването на конкретни задачи, стоящи пред терористичните организации, свързани най-вече с техния стремеж да легитимират дейността си пред обществото.
През 1996 г. руската национална телевизия разкри пред целия свят мъченическия образ на Басаев, говорейки за „гибелта на цялото му семейство“ в резултат на антитерористичните действия на руските специални части в Чечения. След 11 септември 2001 г. многократно средствата за масово осведомяване бяха употребявани в подобна негативна за антитерористичната коалиция насока – Осама бин Ладен беше представен първоначално като богат бохем, който по-късно, след обучение в бази на ЦРУ, става ръководител на антисъветската борба в Афганистан, а след това, воден от дълбоко лични сакрални религиозни възгледи, се превръща в борец за равноправие на всички слаби, онеправдани и намиращи се в ниските слоеве на социалното общество хора, т.е. на всички мюсюлмани, а и не само... И накрая, образът на болния, но непредаващ се на американците Бин Ладен. Подобен образ в нередки случаи предизвиква възхищението на едната страна, а нерядко и състраданието на другата.
Терористичните организации добре познават състоянието на масмедиите и умело го използват за решаване на стоящите пред тях задачи. Ако за голяма част от журналистите, кореспондентите и операторите не е познат т.нар. синдром на заложника, терористите разчитат на него и целенасочено го използват. Същността на този синдром е в това, че съзнанието на задържани заложници бива обработвано в насока, която да формира убедеността у тях, че терористите не са насилници и не желаят тяхната гибел, но решението им да ги освободят е обусловено преди всичко от решението на конкретна личност или правителство. В същото време терористите не използват насилие спрямо заложниците. В крайна сметка дори терористите да не постигнат това, което официално декларират пред заложниците – конкретно правителство, държавен или политически ръководител да вземе желани от терористите решения, те ги пускат, при което много често заложниците започват да симпатизират на похитителите си, а не на тези, които не са предприели никакви ефективни действия за тяхното освобождаване. Освободените заложници стават обект на засилен медиен интерес, при което пред средствата за масово осведомяване напълно логично и обективно подчертават, че не е използвано насилие спрямо тях, че терористите са по-слаби и са желаели чрез тяхното задържане да постигнат свои едва ли не законни цели, че официалните власти не са предприели нищо за тяхното освобождаване. При такава тактика, целенасочено проведена от самите терористи, може да се формира обществено мнение, че терористите, които са онеправдани, не са толкова лоши и жестоки, колкото често пъти биват представяни, а в същото време самите власти не предприемат никакви ефективни действия за освобождаване на заложниците. Не трябва да се забравя, че образът на по-слабия и неравнопоставен в повечето случаи поражда съчувствие и състрадание сред немалка част от хората. Разбира се, същността на „синдрома на заложника“ е добре познат на специалистите в областта на антитерористичната борба, но едва ли е познат на масмедиите, т.е. на тези, които формират общественото мнение и които неведнъж са му предоставяли информация за освободени от самите терористи заложници. Достатъчно би било в средствата за масово осведомяване подробно, от научни позиции, да бъде обяснена същността на този синдром, като се подчертае, че много често той е в основата на целенасочено провеждана тактика от страна на терористите с цел легитимиране на дейността им пред обществото.
Представени като убиващи, но и саможертващи се в името на сакрални идеи терористите често чрез средствата за масово осведомяване биват „канонизирани“ в очите на милиони жители по света. Защото не става въпрос за наемни убийци, действащи по комерсиални подбуди, а за предани воини на Аллах, Яхве, Христос, за борещи се срещу „тиранията и експлоатацията на капитализма“, за равноправието на негрите и т.н. Представяни по този начин, терористите срещат разбиране за насилието, извършвано спрямо противниците на тези, от чиито среди произхождат и самите те, а по този начин легитимират своята дейност и набират нови последователи. Този механизъм на въздействие чрез средствата за масово осведомяване върху общественото съзнание е особено валиден сред мюсюлманите, а най-вече сред най-бедните слоеве от Арабския свят. От една страна, сред мюсюлманите ярко се проявява влиянието на групата, а от друга, всяко насилие е оправдано от Аллах, щом е в защита на вярата. Ако не е така, ще има ли майка, която да изпрати с благословия син или дъщеря на самоубийствена акция. Едва ли, ако тя самата не е убедена в правотата на подобни идеи.
Сплашващ ефект сред населението терористичните организации също умело постигат посредством средствата за масово осведомяване. Нека си спомним безпокойството, обзело населението в България месец след терористичните актове на 11 септември 2001 г. в САЩ, когато там, а и в други държави бяха открити писма убийци, съдържащи спори на антракс. Психозата, обхванала американското общество, както и населението на някои други държави, беше привнесена от българските журналисти и у нас. Тогава вместо националните ни масмедии да проведат активна кампания, чрез която аргументирано да обяснят на българската общественост, че страната за момента не представлява интерес за никоя терористична организация, беше тиражирано недотам убедителното успокоение: бъдете спокойни, заболяванията от антракс са нещо нормално и за България – през последните 3–4 години има годишно средно по 8–10 случая на прояви на тази болест у нас.
Тези няколко направления на използване на средствата за масово осведомяване от терористите за легитимиране на своята дейност, за предизвикване на сплашващ ефект, както и за предаване послания на ръководителите на терористичните организации до свои съмишленици, намиращи се на хиляди километри, налагат необходимостта от активно включване на масмедите в антитерористичната борба на цялото демократично общество. Което пък изисква разработване на информационна стратегия, приложима в извънредни ситуации. Преди да се спрем, макар и накратко, на спецификата на тази стратегия, ще изтъкнем деликатността на проблема за отразяване на терористичните актове и дейността на терористичните организации. Затова възниква въпросът какво и до каква степен следва да се отразява за конкретни вече извършени терористични актове и за дейността на терористите изобщо. Деликатността на този, на пръв поглед труден за балансиране въпрос, намира отговор в отношението добро–зло. Според нас основната идея, залегнала в публикации, свързани с дейността на терористични организации, следва да бъде, че насилието е висша проява на злото, израз на омразата на терористите спрямо цялото съвременно общество. И това е напълно закономерно – едва ли има по-значимо зло в живота от хилядите жертви и огромните разрушения, предизвикани от фанатизма на шепа хора, изживяващи се като борци за равноправие. От това следва изводът, че злото (тероризмът) и трябва да бъде обективно представян в неговите действително черни краски, без да се спестява нищо на читателя (може би само това, което би могло да формира в неговото съзнание образа на терориста като по-силен от обществото, всемогъщ демон). Разбира се, не става въпрос за цензуриране на информацията.
В този аспект информационната стратегия за борба с тероризма като част от цялостната антитерористична стратегия следва да бъде подчинена на няколко изисквания:
• Абсолютно съответствие на медийната антитерористична стратегия с целта, насоките и спецификата на цялостната антитерористична стратегия, т.е. медиите трябва да бъдат сигурно оръжие на обществото в борбата му с тероризма.
• Обективно отразяване на антисоциалната същност на тероризма. Всякакви безпринципни, неподчинени на обществените интереси стремежи към придобиване на сензационна информация са несъвместими не само с журналистическата етика, но и с насочеността на цялостната антитерористична стратегия.
• Недопускане средствата за масово осведомяване да бъдат използвани от терористични организации за легитимиране на тяхната дейност, за засилване синдрома на последиците от насилието или за изпращане на послания от страна на ръководители на терористични организации към свои съмишленици.
• Професионално отразяване същността на тероризма и дейността на конкретни терористични организации. Това изисква репортерите, операторите и журналистите да бъдат добре подготвени по всички аспекти, свързани с проявите на тероризъм и със спецификата на терористичната дейност и антитерористичната борба.
В настоящото изследване не може в детайли да се разработи цялостната медийна антитерористична политика, но смятаме, че поне очертахме рамките и спецификата є при съвременните условия.
към начална страница "военно издателство"