"Балканизацията" Геополитическо явление в конфликтознанието

СЪДЪРЖАНИЕ

БЕСЕДИ СЪС СЪСЕДИ

Първа беседа

ВЕЛИКИТЕ ИСТОРИЧЕСКИ БЛЯНОВЕ ЗА БЪДЕЩЕТО

Втора беседа

ЗАПЛИТАНЕТО НА БАЛКАНСКИЯ ГЕОПОЛИТИЧЕСКИ ВЪЗЕЛ

Трета беседа

„БАЛКАНСКОТО РАВНОВЕСИЕ“ И „БЪЛГАРСКАТА КРИЗА”

Четвърта беседа

„ЕВРОПЕЙСКИЯТ КОНЦЕРТ“ И БАЛКАНСКОТО ХОРО

Пета беседа

ЗОНАТА НА КОНФЛИКТИ „БАЛКАНИКА ВУЛКАНИКА“

Шеста беседа

БАЛКАНСКИЯТ СЪЮЗ ИЛИ „СЕДМАТА ЕВРОПЕЙСКА СИЛА“

Седма беседа

„БАРУТНИЯТ ПОГРЕБ“ НА ЕВРОПА

Осма беседа

ВСИЧКИ СРЕЩУ ЕДИН: „БАЦИЛУС БАЛКАНИКА“

Девета беседа

„БАЛКАНИЗИРАНЕТО“ НА СВЕТА

Десета беседа

СЪСЕДСТВО ПО БАЛКАНСКИ: „ОКО ЗА ДВЕ“

Единайсета беседа

РАЗСЕЧЕНИТЕ ДВОРОВЕ: „ВЕРСАЙСКИЯТ РЕД“ НА БАЛКАНИТЕ

Дванайсета беседа

ГЕОПОЛИТИЧЕСКИЯТ КЛЮЧ НА БАЛКАНСКИЯ КРЪСТОПЪТ

Тринайсета беседа

„ГОЛЕМИТЕ“ СИ ПОДЕЛЯТ ЮГОИЗТОЧНА ЕВРОПА

Четиринайсета беседа

В ПРОТИВОПОСТАВЯНЕТО ИЗТОК–ЗАПАД

ПРЕЗ СТУДЕНАТА ВОЙНА

Петнайсета беседа

ВЪЗПЛАМЕНЯВАНЕТО НА „РЕБАЛКАНИЗАЦИЯТА“

СБОГОМ НА „БАЛКАНИЗАЦИЯТА“

КНИГОПИС ЗА ЛЮБОЗНАТЕЛНИТЕ

В предния двор на някогашната ни къща в южното подножие на столичния Слатински редут под кичестата череша баща ми беше измайсторил Беседка, където при подходящо време приемахме и разговаряхме с канени или неканени гости предимно от съседското обкръжение. Тук „бистрехме“ обърканите международни дела и се осведомявахме взаимно каква стока и къде са я пуснали по магазините, спорехме и по-рядко се карахме по въпроси от местно значение. Вече дочувам недоволни гласове, че употребявам остарели думи „от едно време“, но продължавам да настоявам, че има смисъл да се изграждат такива беседки до границите, за да се срещат и разговарят съседите не в къщите, а там, на двора и до общата ограда, което дава повече свобода на общуване.

Стародавно е твърдението, че съседите не се понасят, понеже все имат какво да делят помежду си, а „най-добрите приятели са съседите на нашите съседи“. Разбира се, това неписано правило важи в планетарен обхват като „врагът на моя враг е мой приятел“, обаче някои небалкански сили се представят като изключение от неговата валидност. И до днес си спомням, сякаш е било вчера, как сред една развеселена компания в уютна кръчма на брега на Дунав, разделящ бившата имперска столица на сега неголяма вече средноевропейска държава, попийнал колега чуждоземец от Острова посочи някъде на югоизток и раздразнено попита: „Абе, вие там на Балканите докога ще се колите? Не ви ли омръзна!“. Да, точно тогава си режеха главите в кърваво разпадащата се Югославия и по света всекидневно и гръмко се говореше за „ребалканизация“. Това не бе изненадващо, но внезапно изразеното надменно отношение ме жегна не само като българин, но и като балканец. Същевременно осъзнах безсмислието да възразявам на вкореняваното с векове предубеждение и си поръчах още една голяма бира.

Преглътнатата обида се умножи през следващите години с митологизирането на натрупаните „грехове“ на онези европейци, които все още се дивяха на „Ориент експреса“. Ако разлистите големите енциклопедии като „Брокхаус“, „Ларус“ или „Британика“, то ще забележите учудено, че веднага след географската статия за природните прелести на Балканския полуостров иде ред на жигосващия геополитически термин „балканизация“ като „отношения на военна заплаха“, които били „непредсказуеми“. Нещо повече, тази кой знае как и от кого „разпокъсана земя“ излъчвала „враждебност и противопоставяне“ и представлявала „постоянно тлеещо огнище на конфликти и опасности за мира“. Белязаната от историята конфликтна зона в Европейския югоизток внушава предубеждението, че там би могла да възникне непредвидима опасност с потенциал да разтърси Континента.

Терминът белег „балканизация“ се изпълва със съдържание през Балканските и Първата световна война, за да влезе в геополитическия речник с разпадането на империите (Русия, Германия, Австро-Унгария, Османската империя) и появата на 9 нови държави в Европа. Той трайно се употребява до ден днешен, обаче е с дълга предистория. Предпоставките и причините за възникването спускат дълбоки корени в миналото, а геополитическото явление „балканизация“ е с две страни: вътрешна – на балканските конфликти, и външна – на разпалващите ги Велики сили. Когато Силите призовават балканските народи „да застанат на правилната страна на историята“ - сиреч до тях, те са сигурни, че са „на точното място и в точното време“, което не винаги е така. Същевременно западноевропейците се оплакват, че „на Балканите има прекалено много история“, която „препъвала“ населяващите ги народи по пътя им към бъдещето.

Разпространената представа за Балканите като „барутния погреб на Европа“ води началото си още в разказите на пътешествениците от Западна и особено от Средна Европа, които описват „кръвожадните“ местни хайдути, накичени с оръжие и обсебени от страстта да разчистват старите сметки на „кръвната мъст до девето коляно“, или както гласи поговорката: „Каквото сам си направиш, никой друг не може да ти го направи“. Така ли е наистина от гледната точка на един обременен с минало и потърпевш историк, чиито деди са се сражавали и гинели по бойните полета по силата на първото просто и основно правило на войната: „Убий пръв, за да не бъдеш убит!“. Кои и защо заплетоха Балканския геополитически възел и създадоха условията за „балканизацията“, за да се смразяват и взаимно изтребват балканските народи, подчинявайки ги по необходимост на сателитна зависимост – всеки от своя  покровител? На всичко отгоре интелектуалните подбудители стоварват цялата морална и политическа вина за злощастната „балканизация“ върху и без това привикналите на охулване набедени извършители!

Днес балканците сме на изчезване, защото посрамени от заядливите подмятания, вече предпочитаме да се назоваваме европейци, макар едното да е преобладаващата част от другото. Румънците са разположени на север от Дунав и единствено заради Северна Добруджа признават, че са стъпили „с единия крак" на Балканите. Словенците и хърватите се причисляват към Средна Европа, а гърците населяват „държава от острови". Турция е настанена в Мала Азия. Така че оставаме ние българите със сърбите и албанците да носим тежестта на „лошото" минало, заклеймено от геополитиката на конфликтите като „балканизация". Откажем ли се и останалите, тогава това „опасно" геополитическо явление ще бъде само предмет на вестникарска злоупотреба или на задълбочени научни изследвания.
Макар че не мога да бъда безпристрастен по толкова болезнената тема, ще трябва да бъда възможно обективен и да посоча нашите си кривици. В която и известна библиотека да отидете, ще намерите купища потресаващи истински, приписвани или измислени „зверства на съседите" и изпълнени с жлъч дебели томове на международни широко разбираеми езици. Нека се знае, че ние тук на Балканите, се различаваме и противопоставяме, но колкото другите се отдалечават от нашия гео- политически регион, особено отвъд океана, те не правят съществена разлика и махат пренебрежително с ръка: „Ония там на Балканите!". Нека не се замеряме с кал един друг, понеже ще оцапаме и себе си в чуждите очи, а да приседнем в Беседката и да си поговорим първо за преживяното общо добро. За жалост, зверства ще се открият при всяка страна и започнем ли с тях, със сигурност ще продължим да се надвикваме през оградите. Лошото във всеки от нас се струпва на общата историческа сметка на „навиканите" Балкани. Това заставя младото поколение с наченки на европейска идентичност да премълчава от неудобство и срамежливо да подменя сътвореното от Аугуст Цойне през 1808 г. в Берлин определение „Балкани" с по-приемливото „Югоизточна Европа", което обаче е по-широко понятие.
Като се замисли човек, и се пита с какво балканците сме по-лоши от другите европейци или дори от американците? На Балканите нямаме Стогодишна и Трийсетгодишна война, нито Вартоломеева нощ, нито Аушвиц или ГУЛАГ, да не говорим за Дрезден и Хирошима. Следователно „не е честно" да ни приковават на позорния стълб с надпис „Балканизация". Военните престъпления и още по-малко тези против човечеството в югоизточния кът на Европа не са по-чести или по-големи от онези в другите части на континента и света. От подобно логично размишление произтича неизбежният въпрос, кой стои зад Балканския геополитически възел и „кому е изгодно" да се заплита или разсича, но никога да не бъде развързван? Великите сили предпочитат меча на Александър Македонски, но не и разума и пръстите на някой дипломатически гений. В продължение на 14 години аз говорих на моите студенти за същността и превъплъщенията на „балканизацията" в курса от лекции „Балканският геополитически възел". Кръвопролитното разпадане на Югославия ставаше пред очите ни и ние вървяхме по горещите следи на събитията. Понеже групата бе съставена от дузина колеги, събирах ги в кабинета, така че лекциите се превръщаха в непринудено събеседване. Моят, надявам се, увлекателен разказ бе прекъсван от техните често пъти уместни въпроси, за да се родят някои интересни идеи. В следващите страници ще се опитам да възпроизведа не толкова фактите, колкото оценъчната част отсподеленото в тесен кръг от съмишленици. Досега съм обнародвал научни статии и съм изнасял доклади на конференции у нас и в чужбина, обаче ми се струва полезно да разпространя сред по-широк кръг от читатели направените изводи и обобщения и особено изстраданите поуки от общата историческа съдба, кръстена от геополитиката в международните отношения „Балканизация". Структурата на книгата е по възможност уравновесена с оглед на известната склонност у балканците да спорят кой е „по-велик" или „по-коварен" съсед. Това налага наред с проблемно-хронологическия да бъдат приложени и сравнителният и съпоставителният подход, а не по страни, за да не бъдат броени редовете в повече или по-малко, и така да си спестя предварително излишните упрец в пристрастие. Самите исторически събития дават или отнемат предимството на тази или онази балканска страна, а оценката за тях е въпрос на добросъвестност: „Чистата съвест е най-удобната възглавница". Разбира се, националната принадлежност на автора си казва думата, което може да е недостатък, но е обясним и извинен с чувствителността на материята.