към начална страница “военно издателство”
към “военноисторически сборник”
към съдържание вис бр.1. 2003.
ПОРТРЕТ НА НЕЗНАЙНИЯ ВОИН
Полковник Стойчо Гаруфалов (1868–1924)
ЗАВЕТЪТ НА ЕДИН БЪЛГАРСКИ ОФИЦЕР
Светлозар ЕЛДЪРОВ, проф. д.и.н.
Натрупаната в епохата на Възраждането съзидателна енергия у българския народ осигурява такова възходящо развитие на България в първите следосвобожденски десетилетия, което поразява Европа и кара нейните политици и държавни мъже да є предричат голямо бъдеще. Един от стожерите на това развитие и причина за оптимистичните прогнози е българската армия. Строителите на българската държава ясно съзнават значението на армията като гарант на политическото благополучие и затова влагат много средства в нейното изграждане и във формирането на офицерския корпус.
Заедно с грижите за военното образование на юнкерите като бъдещи офицери във Военното училище в София се обръща сериозно внимание и на нравственото им развитие като личности. Още в инструкцията на училището, утвърдена на 30 януари 1879 г., изрично е вписано изискването юнкерът „да съзнава, че достойнството на добрия офицер, независимо от научните познания, се обуславя от добрата нравственост, благородство в мислите, вежливост в отношенията с другите, точност и безпрекословност в изпълнението на своите задължения“1.
Издигнало образованието, възпитанието и дисциплината в култ, Военното училище става инкубатор на офицерското съсловие не само като елемент от българската армия, но и като водеща, елитарна част на обществото. Вън от строя животът на българския офицер е материално осигурен, а самолюбието – задоволено от принадлежността към най-привилегированото съсловие в България. Това е закономерен резултат от един справедлив и честен договор, еднакво изгоден и за двете страни. Държавата гарантира на офицерството висок социален статут, срещу който получава вътрешна и външна сигурност. Самото офицерство осъзнава, цени и се гордее с мястото си в обществото и гледа на своя морал като на пряко продължение на възрожденските ценности и идеали.
* * *
Един скромен, но изключително точен пример за това самочувствие и разбиране на живот, дълг и кариера е полковник Стойчо Димитров Гаруфалов. Роден на 8 февруари 1868 г. в Малко Търново в семейство на българи католици от източен обред, популярно наричани униати, завършил първите отделения и класове в родния си град, той продължава образованието си в Българо-католическата гимназия в Одрин. Навремето това учебно заведение, поддържано от поляците възкресенци, се е равнявало с прочутата екзархийска българска гимназия „Св. Св. Кирил и Методий“ в Солун и елитния американски протестантски „Робърт колеж“ в Цариград. Българо-католическата гимназия не само изиграва важна роля в борбата срещу елинизма в града и цяла Одринска Тракия, но дава съществен принос и в развитието на обществено-политическия, стопанския и културния живот на младата българска държава. Възпитан в здравия патриархален дух на странджанските българи, в гимназията Стойчо Гаруфалов калява своето родолюбие под въздействието на неугасващия полски патриотизъм. Тази закалка дава резултат – през 1885 г. той става организатор и душа на таен ученически кръжок, чиито членове възнамеряват да се запишат доброволци в българската армия за Сръбско-българската война. Младежите са разубедени от своите учители и възпитатели с аргумента, че младата българска държава ще има нужда не само от доброволци, но и от образовани хора2.
При такова начало следващото стъпало в живота на Гаруфалов е предопределено – Военното училище в София, където постъпва през 1888 г. След три години младият юнкер получава пагони на подпоручик и първо офицерско назначение в 14-и Македонски пех. полк в София. През 1895 г., вече като поручик, той е приведен в 1-ви Софийски пех. полк, където случаят го събира с неговия връстник и колега Борис Сарафов. Двамата заедно поемат в едно поприще, което за няколко години ще стане и тяхна обща съдба – македоно-одринската освободителна борба.
Поручик Стойчо Гаруфалов е един от героите на Четническата акция на Македонския комитет през лятото на 1895 г., която поставя началото на въоръжената борба за освобождението на поробените българи отвъд Рила, Родопите и Странджа. Заедно с неколцина свои колеги той излиза в запаса и подписва едно „Възвание към нашите другари в Българската войска“, с което призовава българското офицерство да последва техния пример. В състава на Струмишката въстаническа дружина поручик Гаруфалов участва в няколко сражения с турската войска в Пиринска Македония. Когато на следващата година отново се завръща в строя, той попада в 6-и Търновски пех. полк в София под командата на полковник Иван Цончев, бъдещия лидер на македоно-одринското движение в България. Това му дава възможност да съчетава служебния с патриотичния дълг, като проявява еднакво старание и в офицерската кариера, и в революционната борба.
През 1897 г. в гарнизоните на българската армия се създава тайна офицерска конспирация с името „Български освободителни братства“, популярно наричани „Тайни офицерски братства“. Тяхната цел е да подпомагат борбата на българите от Македония и Одринска Тракия. Постепенно организационната структура на братствата се разраства и обхваща над 1000 души – половината от българските офицери на действителна военна служба по онова време. Един от най-дейните членове на Тайните офицерски братства е Стойчо Гаруфалов, от 1900 г. – капитан3.
С течение на времето Гаруфалов се отдалечава от македоно-одринското движение, отблъснат от противоречията и междуособните борби. За сметка на това неговата привързаност към църквата остава до края на живота му. Още като млад офицер в София той участва в един кръжок, който обединява малцината униати в столицата. Любопитна подробност от биографията на Стойчо Гаруфалов е, че неговият по-малък брат Иван Гаруфалов става униатски свещеник, а от 1941 до 1951 г. – епископ и апостолически екзарх на католиците от източен обред в България. В Гаруфаловия род има и други униатски свещенослужители, както впрочем учители и офицери4.
По време на Балканската война Стойчо Гаруфалов вече е майор, но заради стара болест, придобита от четническите години, е назначен като помощник-интендант на 6-а пех. дивизия. В Междусъюзническата война участва в състава на 29-и Ямболски пех. полк и е ранен в боевете с гръцките войски край Кукуш, Македония. Гаруфалов участва в Първата световна война като подполковник, първоначално като командир на дружина в 11-а Македонска дивизия, а после като комендант на Кичево, Щип и други новоосвободени градове. След войната служи като началник на военното ликвидационно бюро в София. На този пост на 24 януари 1924 г. го застига смъртта5.
Негов колега, споделил несгодите на военния живот в Македония, го описва по следния начин: „Гаруфалов беше строг и много взискателен, но първо към себе си, началствующите лица и после към войниците, за които полагаше големи грижи – за храна, облекло, обзавеждание и пр. Строго наказваше началствующите, особено за техните несправедливости към подчинените или за користни нарушения на службата, както и за неморални деяния. Бе честен до фанатизъм, взискателен и строг, но справедлив до край. Той не обичаше да се хвали, нито да се перчи и надува; имаше органическа омраза към ласкателствата и подмазванията; инак той беше добросърдечен като човек и началник“6.
Тази оценка се потвърждава и от писмата на самия Гаруфалов, изпращани от Македония до неговия син Димитър, по това време ученик във Врачанската гимназия. Те разкриват офицера Гаруфалов и като любящ баща, загрижен за възпитанието на своя син и готов да го напътства със съвети, макар и от разстояние. Писмата свидетелстват за един морал, все още здраво вкоренен във възрожденските ценности, който същевременно е и морал на по-голямата част от българското офицерство по онова време. Той се основава на три неразривно свързани елемента, които заедно правят могъщата сплав на искреното и дейно родолюбие – Бог, Отечество, Семейство. Това са думите, които най-често се срещат в писмата на Гаруфалов и които той неизменно изписва с главна буква. Така е и в писмото, което публикуваме тук7.
Заветът на Стойчо Гаруфалов е искрен, защото е подкрепен с личен пример. Не е чудно тогава, че неговият син Димитър Стойчев Гаруфалов след време поема по стъпките на баща си и като офицер от българската армия от 1923 до 1946 г. изминава пътя от подпоручик до полковник...
* * *
18.VI.1916 г.
Македония
Мили ми Митко,
Радвам се, че си ходил да честитиш празника на Ботев, това прави чест на всякой младеж, който трябва да пламти от любов за благото и благоденствието на милото ни Отечество. България ще бъде добре и велика, когато нейните чеда я обикнат искрено и са готови всяка минута да се жертвуват за Нейното благоденствие, за Нейното величие. От вас младежите Тя сега иска да се възпитате в Нейната обич, да се подготвите да служите честно и вярно на кариерата, която, като възмъжеете, ще си изберете, а за да изпълнявате с достойнство това, то сега е свята длъжност на всякой младеж-ученик да бъде примерен, трудолюбив, с твърда воля да надвива на младежките си желания да употреби времето си в безполезно губене на скъпоценното си време. Мили Митко, дядо ти и аз доста сме се трудили за Отечеството ни. Дядо ти, полуграмотен, не свършил ни отделения, нито някое училище, а в онези тъмни времена, без всякаква подкрепа, без да съществува България, той беше се предал да й служи без всякакъв шум около себе си и всичко каквото имаше бе го похарчил за Нея. Колко повече за теб, който имаш жив пример от нас двама ни и от толкоз хиляди герои, които паднаха за Свободата и честта на Мила България за освобождението й и от войните, които от тогаз до сега води за обединението на Народа. Ти си грамотен, ти си ученик в гимназията, ти имаш възможност да чуеш, да видиш, да четеш, как родолюбците са действували, как са се жертвали за днешното благосъстояние и величие на Българина, на Отечеството. В твоето младо сърдце, в твоето крехко тяло трябва да кипи кръвта ти от любов към Бога, Отечеството и нас - родителите ти. Твоите умствени способности трябва да употребиш за благото на Отечеството и всякой час да ги обогатяваш с нови знания, с които ще бъдеш действително полезен и на Народа, и на нас, и на себе си.
Отрицателните и неприложими идеи трябва да бъдат далеч от теб, защото всичко неприложимо е вредно и теоретиците и подражателите им ги поддържат, не че са убедени в тях, а за честолюбие и собствено благоденствие и суетна слава, но като дойде да се жертвува, той тика другите, а по клубовете и стъгдите крещат и дигат олелия до облаците, но по-нататък не минават, защото съзнават, че щом минат облаците, в които всичко е темно и непроницаемо, ще разбият праздните си глави в истината - в правда в Небето. Прочее, гледай щото с любовта си към Мила България да задминеш дядо си и мен, защото ти си роден в свободна България и теб вскички условия ти благоприятстват.
Мили Митко, не забравяй, че родителите - домашното огнище - е триъгълния камък в основите на Отечеството. Майка ти и аз трябва след Бога да ти сме най-святи, най-мили и любими, нашите съвети, нашите желания трябва да са за теб най-ценни и да ти са закон. Аз съм дълеч от теб, обаче всяка минута сте в умът ми, и не мога да следя за теб и сестрите ти, за да ви съветвам и направлявам живота ви, възпитанието ви и развитието ви, но за това замества ме милата ти майчица, която трябва да слушаш, уважаваш и покоряваш повече отколкото мен. Ти знаеш моето желание, ти знаеш моите взглядове и с нейните съвети и нейните желания, които са и мои, трябва да изпълняваш; не й отказвай нищо, защото тя няма да те кара на лошото. Ти трябва да благодариш на Бога, че имаш такава добра, честна и любима майка; никога не отказвай да изпълниш желанието й, даже тогаз, когато имаш най-много работа, пак го изпълни, защото най-свято нещо след Бога на света е майката, а след нея таткото. Майчината любов е небесна любов нежна и свята; затова никога не наранявай сърдцето й с отказа си. С майка си, със сестриците си, с баба си трябва да ти е най-драго и приятно да ходиш било на черква, било на гости, било на разходка, защото те ще те упътват и ще следят за възпитанието ти, за обноските ти и пр. Ти трябва да ме заместваш.
Трябва да ти съставлява приятност с домашните да ходиш, а когато не можеш с тях, то с отбрани другари, от които лошо няма да научиш, а добро, или ако са по-неразвити от теб, то да им бъдеш полезен със съветите си и с познанията си, т. е. или ти да си полезен за тях в името на святия дълг към Отечеството, или те към теб, защото целта на другарството е общата полза. Имам още много да ти пиша, но няма време, но ти знаеш моите желания, за това прекратявам, като искам от теб да ги изпълняваш от любов към Бога, Отечеството и нази.
Татко ти Стойчо
Бележки:
1 ЦВА, ф. 1521, оп. 1, а.е. 4, л. 6–67; 2 Кертев, Г. Поляци и българи. Делото на отците възкресенци в Одрин 1863–1918. С., 1936, с. 48–50; 3 Елдъров, С. Тайните офицерски братства в освободителните борби на Македония и Одринско 1897–1912. С., 2002, с. 11–30;
4 Елдъров, С. Униатството в съдбата на България. Очерци из историята на Българската католическа църква от източен обред. С., 1994, с. 37–45; 5 Константинов, Н. Спомен за полковник Гаруфалов и подполковник Станков. – Завет. Списание на тракийската младеж. С., 15 февр. 1937, с. 4–7; Офицерският корпус в България 1878–1944. С., 1996. Т. 1–2, с. 168. Устни спомени, записани от автора от Димитър Стойчев Гаруфалов и племенничката му Комня Франц Хулька; 6 Константинов, Н. Пос. съч., с. 6; 7 Личен архив на автора.
към начална страница “военно издателство”