към начална страница “военно издателство”
към “военноисторически сборник”
към съдържание вис бр.1. 2003.
ИСТОРИЯТА МЕЖДУ НАУКАТА И ЮБИЛЕЯ
Румяна КОНЕВА, ст.н.с. д-р
Едва ли има миг от нашето съвремие, в който да не се чества, в една или друга точка на планентата, някакъв юбилей. Днес терминът „юбилей“ е толкова употребяван, че не се и замисляме за семантичната му натовареност. Годишнини, празници и чествания твърде често и доста произволно се определят като юбилеи: юбилеи от сватби, кръщенета и погребения; юбилеи от исторически дати и културни събития; юбилеи на институции, юбилеи на фирми, юбилеи на политически партии и политици... И всички неизменно и задължително, свързани с тържества.
Може дори да се твърди, че битието на индивида и колектива преминава между ежедневието и юбилея. А защо пък юбилеят да не е културният феномен, определящ битието, връзката и посланието на културния знак от миналото и настоящето?
Още с оформянето си като себеидентифицираща се личност човекът получава потребност от собственото си поставяне в „координатната система на обществото“. Така възникват празниците, посветени на отделни богове и богоподобни. Отдавайки обаче почитта си към тях, в центъра на тържеството остават организаторът или личността, отбелязващи това събитие. В християнското общество тази тенденция се изразява още по-категорично. Човекът започва да празнува именния си ден, посветен само по формалните (организационните) белези на известна историческа личност – светеца. На практика основният обект на тържеството е субектът, който нерядко се превръща в инициатор и носител на тържествено отбелязване на отвоювани вече от прочутия съименник заслуги. Тук разликата между празнуващия и установяването на обредно-ритуална традиция е трудно доловима. Защото празникът и обредът имат интегрираща и диференцираща функция. Обредите обединяват етноса и служат за осъзнаване на етническата принадлежност на индивида, семейството, родствената и териториалната група. В това се изразява етноинтегриращата им функция. Същевременно обредите го разграничават от останалите народи, в което се състои и нейната етнодиферинцираща функция.
В края на XIX и началото на XX век новото или съвременното (общество) започва да търси в рамките на институционализацията си нови форми за препотвърждаване на земното си присъствие и съответно на земното си „наследство“. Нещо повече. В процеса на утвърждаване на националното самосъзнание отделните етнически групи извеждат на преден план интеграционните елементи, като засилват с това отделянето от „другостта“ и така укрепват усещането на индивида и на групите за „съизмерване“ и себеидентифициране. Затова и юбилеят съпътства културно-политически и научно модернизацията на новото общество.
Към дефиницията на юбилея
В речника за чужди думи под определението „юбилей“ четем следните пояснения:
а) „Юбилеят е празник през петдесет години, установен от Моисеевия закон, когато дълговете се опрощавали, продадените имоти се връщали и робите се пущали на свобода.“
б) Юбилеят е „тържествено празнуване на годишнина от някое събитие или дейност на лице или учреждение (обикновено след 25, 50, 75 и 100 години)“.
в) Юбилеят е тържество, заседание, обяд и др., посветени на такова празненство1.
В издание на Брокхаус юбилеят е определен като „древноеврейски празник“ – закон, според който на всеки петдесет години трябва да се опрощават дълговете и да се дава свобода на робите. По-известно обаче е не библейското, а латинското наименование на юбилея (jubilaeus), „включващ в себе си мисълта за радостното възклицание“.
Юбилейната година в Римокатолическата църква е свързана с особена „столетна игра“ (ludi saeculares), отбелязвана съответно на всеки сто години2.
В нашето съвремие юбилеят е по-скоро част от културния процес, свързващо звено между историята и настоящето, където оценъчният елемент е една от определящите предпоставки за конкретната ценностна съвкупност. Това е всъщност и механизмът на усвояване на историята3.
В ежедневния език гражданственост е придобила по-скоро употребата на термина „юбилей“, свързана с „тържествено празнуване на някое събитие или дейност на лице или учреждение“. Първоначално то се е отнасяло до отбелязването на рождени дни на роднини, приятели или пък на някоя по-изявена личност. Важното тук е, че индивидът самоопределя себе си в цялостната група и в най-близкото си обкръжение. Често връзката с народностния обред е по-силна, макар юбилеят да е свързан с гражданското общество. При една определена календарна цикличност се наслагват унаследени обредни елементи, които науката нарича традиции.
Власт и юбилей
Става дума за връзка с по-висшето институционализиране на събития и явления на дадена обособена група от хора, народностни формирования или национално-държавни общества. Докато преди формирането на националните държави фолклорът (епосът) е играел посланическата роля на героизацията и самоидентификацията, то сега, в новото време, юбилеят, тържественото отбелязване на някое събитие се институционализират и се превръщат в една от задачите на властта.
Специално за България този момент е много характерен. Успоредно с консолидирането на българите през XVIII–XIX в. у тях се поражда потребността от значими събития, които да олицетворяват общия им и единен образ. Такова ежегодно повторяемо събитие е празникът на светите братя Кирил и Методий (11/24 май). Това не е празник на определени светци (като всички останали християнски празници, отделящи християнските от нехристиянските народи), а празник, определящ българския народкато носител на една от най-старите писмености в света. Признанието на делото на Кирил и Методий е факт още през IX в., когато те са канонизирани за светци, по-късно преклонение пред делото им показват житията на техните ученици, Борисовият синодик от 1211 г. свидетелства за култа на тяхното дело през Средновековието. През XVIII в. обаче делото им започва да получава националноконсолидиращо значение. Празнувано първоначално в църквите, през пролетта на 1851 г. в епархийското училище „Св. Кирил и Методий“ в Пловдив по инициатива на Найден Геров, изтъкнатия родолюбец и предан на величавата мощ на знанието учител, се полага началото на този общонационален празник, без който днес трудно бихме си представили която и да било сфера от духовния живот – организиран или индивидуален.
След Освобождението този процес все повече се разгръща и доразвива. Възстановяването на българската държава през 1878 г. поражда нов тип потребност от осъществяване на споменатата връзка между историята и миналото, но така също и с проекция към настоящето. Юбилеи се празнуват не само с отбелязване и зачитане на вече станалото, а и на успоредно изграждащото се. Защото заедно с изграждането на държавните и професионалните институции се изгражда и техният „стаж“, станал сам обект на юбилей. Няма да е пресилено, ако се каже, че културата на новата българска държава се разпростира между юбилея и конкретния културен факт, нерядко носител и адресат на бъдещия юбилей.
Юбилеите у нас в края на XIX и началото на XX в. са свързани предимно със задачите на укрепващата се държавност. Нещо повече. Те се превръщат в инструмент на тази държавност и са част от нейната същност. Тук ще споменем само някои от областите на националния юбилей, осъществяващ този „мост“ в историческото време. Това са различните юбилеи, свързани с националното освобождение – годишнини от Априлското въстание, от Руско-турската война, 1100-годишнината от рождението на Климент Охридски и др., но също и юбилеи от „съвремието“, какъвто е 25-годишнината от възкачването на Фердинанд на трона, отбелязан през лятото на 1912 г.
Нация и юбилей
Нерешените национални въпроси – наследство от Берлинския конгрес 1878 г. – превръщат годишнините и юбилеите в съставна и неотделима част от консолидационните амбиции на българите до края на Първата световна война, а и след нея. И както по времето на Българското възраждане юбилеят е бил повод за заявка на единност и недвусмислена решимост българите да бъдат свободни, така след 1878 г. той става интегрална част от другата категоричност: всички да се приютят под една национална стряха.
Така на практика поводите за национални тържества са отправени както към миналото – честване на величаво събитие или значим общественик, културен деец, военен стратег или просто българин, така и към бъдещето – като пътеводна фигура в предстоящите национални изпитания.
На тази плоскост се съизмерват и „културните“ юбилеи. Годишнини от създаването на Висшето училище у нас се отменят заради „национални несполуки“ – един път заради жестокото потушаване на Илинденско-Преображенското въстание и геноцида над българите след него и втори път заради първата национална катастрофа през 1913 г., виновници за която са и различни „юбиляри“. Юбилеят на Иван Вазов пък през 1920 г. се превръща в тържество на българщината и опит да се възвърне потъпканото и пропиляно национално достойнство по време на войните.
Сходни характеристики се наблюдават и в следващите десетилетия на XX в., или след времето, определяно за крайна граница на формиране на нацията. Тук обаче се укрупнява взаимовръзката с управленческата власт и процесът започва да се регулира от понякога трудно делимите, а в други случаи съзнателно и несъзнателно противопоставяни категории история и наука.
Юбилей и история
Юбилеят, както беше изтъкнато, е пространствено и времево свързан с историята. „Историческият“ стаж циклично завършва с юбилей, подготвяйки през това време нови събития, даващи основание и опора за следващи юбилеи. Точно тук личностните, културните, политическите и националните юбилеи са тясно преплетени помежду си в зависимост от исторически наслоените „активи“ на юбилея, съотнесени към настоящето.
По този начин се получава така, че един и същ повод се празнува с диаметрално противоположни исторически оценки. Да вземем за пример 2 юни. Без да е обвързан конкретно с юбилея, той е станал празник годишнина, на която се почита паметта на загиналите за България революционери, въстаници, четници, стратези, редници и генерали. Списъкът на тези герои е значителен. Значителни обаче са и промените в него, нанасяни в различни исторически епохи с различни исторически мотиви и нюанси. Характерното тук е, че всяко време оправдава не историческия, а политическия подбор предимно с едни и същи или сходни по звучене „народополезни“ мотиви.
Друг по-драстичен пример е свързан с оценката на една и съща личност (по повод на юбилей или годишнина) от различни по величина, противоположни по възгледи и несъвместими по образование, светоусещане, политическо поведение и историческа значимост организатори на юбилея. Нещо повече – често се извеждат напред събития и личности с по-скромно присъствие и заслуги и се изтикват встрани други с мащаба на наднационалното звучене и значение. Така се стига и до „премълчавани“ юбилеи, чийто основен и ревностен „пазител“ остава науката.
Наука и юбилей
Историческата наука и историците са тези, които, освен че пазят юбилея, с научната си дейност намират нови или припомнят забравени юбилеи, поднасят на ценностното преосмисляне на обществото значими събития от историята и културата. Съществена и отговорна задача на учените е да се противопоставят на израждането на юбилея в юбилейщина. Всъщност те са, или поне трябва да бъдат, основните оценители на историческия факт, събитие или личност, дистанцирали се от временната и краткотрайна конюнктура.
Често науката е подвластна на политически внушения, но по своите същност и характер тя най-бързо успява да съхрани морала при историческия подбор и това я прави основен стожер във връзката между миналото и настоящето, между парадното и ежедневното.
Бележки:
1 Речник на чуждите думи в българския език. с., 1978, с. 869.
2 Энциклопедический словарь, Брокгаузъ и Ефронъ. М., 1904, т. XLI.
3 Kramer, D. Das Jubilaeum als Schniselle zwischen Geschiche und Zukunf – Johanna Rolshoven/Marin Scharfe (Hg) Geschichsbilder. Orsjubilaren in Haessen, Marburg, 1994, 103–104
към начална страница “военно издателство”