към начална страница “военно издателство”

към “военноисторически сборник”

към съдържание вис бр.1. 2003.

РУСКОТО ВОЕННО ИЗКУСТВО

В ОСВОБОДИТЕЛНАТА РУСКО-ТУРСКА ВОЙНА 1877–1878 г.

Петко ЙОТОВ,  д-р полк о.р.

Освободителната Руско-турска война 1877–1878 г. е първата война, която Русия води, след като тръгва по пътя на капитализма. Тя се отличава значително от предишните девет войни, водени срещу Турция след 1735 г.

Новите възгледи, заложени с военните реформи от 60– 70-те години, трудно и мъчително си пробиват път в руската армия. Те трябва да преодоляват упоритата съпротива на дворянската върхушка, на крепителите на абсолютизма. Това става причина „много от разработените прогресивни теоретически положения да не бъдат възприети и проведени в армията“¹. Макар че реформите не се довеждат докрай, те осигуряват военно превъзходство на Русия над изостанала Турция, способстват за значително развитие на руската военна теория, в която залягат революционните идеи на руските демократи и прогресивните традиции на Румянцев, Суворов, Кутузов, и издигат високо военното изкуство по време на войната².

Освободителната Руско-турска война отбелязва понататъшна крачка в развитието на стратегията. По нов начин се решават много важни проблеми по подготовката и воденето на войната. Стратегията се обогатява с нови положения, разкриващи взаимовръзката политика–стратегия в епохата на капитализма. Един от най-важните нейни проблеми е планирането на войната. Основните положения в плана са разработени на базата на историческия опит – Кримската война 1853–1856 г. и другите войни след 50-те години на XIX в. За да се провери правилността на плана с отчитане на предишния опит, през март 1876 г. сътрудникът на Военнонаучния комитет на Главния щаб полковник Н. Д. Артамонов чете цикъл лекции пред офицерите от Петербургския военен окръг на тема: „За най-изгодния в стратегическо отношение способ на действие против турците³.“

През май 1876 г. разработването на плана за войната е завършено, а през есента той е обсъден и приет⁴. В основата на плана за войната е поставена стратегическа концепция за победа чрез провеждане на редица сражения, обединени от общ замисъл за водене на военните действия на един или на няколко театъра на военните действия.

Стратегията на генералното сражение, макар и да е господстваща през XIX в., не получава потвърждение  във Френско-пруската и другите войни от втората половина на века и е подложена на остра критика от страна на прогресивните военни дейци и теоретици. Затова в разработения план генералното сражение е отхвърлено. Отчетено е, че в новите исторически условия е нужна такава стратегия, която да съответства на икономическите и социално-политическите промени, настъпили след отмяната на крепостното право и тръгването на Русия по пътя на капиталистическото развитие, и промените във въоръжените сили в резултат на военните реформи. Всичко това открива пред стратегията нови възможности при решаване на стратегическите задачи във войната.

Главната цел на войната,

овладяването на Цариград, е избрана в съответствие с конкретните условия. Още в лекциите, четени от полковник Артамонов, се сочи, че в предишните войни в открит бой руската армия винаги е побеждавала турската, но Русия винаги е губела войната, когато се е обвързвала да овладява турските крепости. Ето защо в замисъла за действие се предвижда след форсирането на Дунав основните сили около 135 000 души като ударна армия бързо да настъпят през Балкана и да достигнат Цариград, докато основните турски сили са блокирани от около 100 000 души осигуряваща армия в четириъгълника от крепости Силистра, Русе, Шумен, Варна. „Само на бреговете на Босфора – пише генерал Обручев – може действително да бъде сломено турското владичество и да се постигне траен мир, който един път завинаги да реши нашия спор с тях за балканските християни⁵.“

Така поставената стратегическа цел налага и промяна на направлението на главния удар в сравнение с предишните войни. В тях на три пъти форсирането на Дунав се осъществява в долното течение и главният удар се нанася по Черноморското крайбрежие – най-късото направление към Цариград. Не случайно турското командване изгражда четириъгълника от крепости, а първата жп линия е Русе–Варна, пак за бърз маньовър с войски. Отхвърлено е и западното направление  (през София, Пловдив, Одрин) поради голямата му дълбочина и близостта му до триъгълника от крепости Видин, Ниш, София. Като избира направлението Свищов–Търново–Казанлък–Одрин, руското командване избягва „крепостната война“ и въздействието на по-силния турски флот.

Предвижда се този замисъл да се реализира за твърде кратко време  (4–6 седмици). Такава бързина в действията е продиктувана от недостатъчната готовност на Турция, т.е. тя да няма време за нарастване на своите военни усилия, и второ, да се лишат западните велики сили от възможността за военна намеса.

Изненадата

при форсирането на Дунав е отчетена от Руското командване като основен фактор, от който до голяма степен ще зависят бързината, ходът и изходът на войната. Това всъщност е още един важен момент от планирането. С изменение на направлението на главния удар и с провеждането на комплекс от мероприятия за укриване на времето и мястото на форсиране на Дунав се осигуряват необходимите условия за осъществяване на изненада, при това в стратегически мащаб по отношение на участъка и времето за форсиране и направлението на главния удар. За да се затвърди впечатлението в турското командване, че форсирането ще бъде срещу Добруджа, в плана се пред­вижда в района на Галац и Браила да се оъществи форсиране, но то да започне няколко дена по-рано от истинското. По същество това е спомагателен удар в Добруджа, но особеното е, че се осъществява по-рано от главния удар.

Реализирането на тези нови моменти в плана за войната на Балканския театър на военните действия може да се осъществи само в тясно взаимодействие с войските на Кавказкия и Черноморския театър на военните действия⁶. На Кавказкия театър, макар и спомагателен, се определя важна роля – чрез настъпление в дълбочина в Мала Азия да се ангажират възможно повече сили на турската армия и да не се допусне тяхното прехвърляне на Балканите, да се овладеят Южна Грузия и Западна Армения и важните в стратегическо отношение крепости Карс, Ерзурум и Батум⁷. Предвижда се Черноморският флот да води борба с комуникациите на противника, да отбранява крайбрежието и да осигурява форсирането на Дунав. Руското командване пристъпва по нов начин и към решаването на проблемите, свързани с началото на войната. За разлика от втората половина на XIX в. планът предвижда военните действия да започнат в деня на обявяването на войната чрез настъпление в Кавказ, енергично изнасяне на Дунавската армия към Дунав и активни действия срещу комуникациите в Черно море.

Характерна черта на руския план за войната е решителното съсредоточаване на силите и средствата на главния ТВД. На Балканите се предвижда да действа около 250–300-хилядна армия, на Кавказкия театър около 100-хилядна групировка и за охрана на Черноморското крайбрежие – 70 000 души⁸. Тези разчети обаче не се оправдават. В хода на войната се налага срочно да се създават стратегически резерви и да се прехвърлят на фронта. Но за това се изисква значително време, което забавя действията и води до затягане на войната.

Със стратегическите резерви числеността на Действащата армия се увеличава два пъти и към края на 1877 г. наброява 942 400 души, от които 554 000 са в Дунавската армия, 315 000 в Кавказ и 73 400 на Черноморското крайбрежие⁹.

Планирайки войната, руското командване прилага нов подход по отношение на проблемите за избора на главния ТВД и направленията на главните удари в тях, за масирането на силите и средствата, избора на вида бойна дейност, идеята за стратегическа изненада, развръщане и ръководство.       

Стратегическото развръщане

на въоръжените сили е съществен проблем, който получава по-нататъшно развитие. Руското командване правилно оценява оформилата се във войните от втората половина на XIX в. тенденция за нарастване на неговото значение при подготовката на войната и за влиянието му върху нейното водене и завършване. Тази тенденция произтича от стремежа да бъде намерен начин за изпреварване на противника при започване на военните действия с цел да бъдат постигнати най-големи резултати в началния период на войната, което да се отрази на цялото є по-нататъшно развитие. Решението на тези изисквания се постига чрез изпреварването на пртивника.

За провеждане на стратегическото развръщане на въоръжените сили Главният щаб съвместно с другите управления на Военното министерство още през 1876 г. разработва мобилизационен план. Такъв документ се прави за пръв път в Русия. Характерно за него е, че освен разчетни данни и планове за мобилизацията, стратегическото съсредоточаване и развръщането на войските той съдържа и указания за водене на действията в началото на войната и подробни разчети за форсиране на Дунав¹⁰. В предшестващите войни от XIX в. се прилага едновременното развръщане на въоръжените сили. Руското командване прилага последователен метод. Развръщането започва далеч преди обявяването на войната (5–6 месеца) и се провежда продължително време, без да се обявява всеобща мобилизация, а само частична, като мобилизираните войски постепенно се съсредоточават на ТВД. До началото на войната в Русия се провеждат две частични мибилизации – през ноември 1876 г. и април 1877 г., и общо са призовани около 378 000 души¹¹.

При съсредоточаването на войските на ТВД руското комндване за първи път разработва „Разписание за движението на войските от Действащата армия за съсредоточаване в Бесарабия¹²“. Този документ и управлението на войските  при съсредоточаването и развръщането чрез използването на жичен телеграф са новости във военното изкуство въобще.

По такъв начин, благодарение на използването на новия способ за стратегическо развръщане, руското командване успява да изпревари противника в съсредоточаването на войските на всички ТВД, а на Кавказкия – и в развръщането на армията¹³. На Балканския ТВД противникът не е изпреварен в развръщането поради липса на непосредствена граница с Турция и голямото разстояние: 600–700 км за изнасяне и 700 км за развръщане.

В Руско-турската война се поставя началото на един твърде перспективен способ за стратегическо ръководство – изпращане на отговорни представители от органите за стратегическо ръководство в Действащата армия на важни ТВД или стратегически направления. Както е известно, такъв способ широко се прилагаше по-късно във Великата отечествена война.

Воденето на военните действия

представлява значителен интерес за военното изкуство с форсирането на Дунав, зимното преодоляване на Балкана и преследването на противника на голяма дълбочина. Бързото форсиране на усилената 14-а пехотна дивизия решава важна стратегическа задача, от която до голяма степен зависят по-нататъшните действия на Балканите. „Планирането и подготовката за форсирането не е механично копиране на миналия опит, а задълбочено изследване и обобщаване на този опит и отчитане на най-новите постижения в тази област, с което в него бе внесено ново съдържание¹⁴.“ Като отчита историческия опит и измененията в преправъчната техника, началникът на инженерните войски на Действащата армия генерал А. Ф. Деп още през декември 1876 г. съставя „Примерен разчет за преправяне на войските на десния бряг на р. Дунав“. В този разчет се определят силите и средствата, редът и начинът за преправяне и действие на войските. Добрата конкретна подготовка за форсирането и демонстративните действия в стратегически мащаб за осъществяване на изненада са основните условия за блестящото решаване на тази стратегическа задача със сравнително малко загуби – 812 души. Молтке (старши) още преди войната заявява, че в една операция по форсирането на Дунав руската армия ще загуби около 30 000 души. За един ден е прехвърлен почти целият 8-и корпус, а към началото на юли всичките четири корпуса – главните сили на руската армия – са съсредоточени на плацдарма. По такъв начин в изключително кратък, невиждан за онова време срок, голяма групировка преодолява широка водна преграда. Това е новост във военното изкуство, защото нито една армия до това време няма подобен опит.

Решението за преодоляване на Стара планина в зимни условия носи творчески характер и е принос в развитието на стратегията. На първо място се разчита на внезапност. Турското командване не допуска, че в тези условия настъплението е възможно. Държавните и военните дейци на западните страни също изключват зимното нас­тъпление на Балканския театър. Германският канцлер Бисмарк заповядал да се махне от масата му картата на Балканския ТВД, тъй като, по неговите думи, тя няма да му трябва до пролетта¹⁵. На второ място е оригиналността на замисъла – да се реализира последователно с нарастване на силите и средствата при много добро взаимодействие между значителни групировки (отрядите на генерал Гурко – 71 000 души, генерал Радецки – около 54 000 души и освен това специалният отряд на генерал Карцов – 6500 души за връзка между първите два)¹⁶. Именно този начин на действие позволява противникът да бъде разгромен по части, като му се нанасят флангови удари. Планът за настъпление през Балкана е оригинален по замисъл и блестящ по изпълнение. Настъплението започва на 25 декември 1877 г., войските на Дунавската армия на всички направления последователно преодоляват Стара планина до 4 януари 1878 г. Западният отряд освобождава София и преминава в стратегическо преследване към Цариград. От 10 януари преследва и отрядът на генерал Радецки.

Организацията и воденето на стратегическото преследване също заслужават голямо внимание. Преследването се осъществява непрекъснато, с висок темп от силни кавалерийски авангарди, след тях се придвижват главните сили на отрядите на Гурко и Радецки, които поддържат тясно взаимодействие, а щабът на Дунавската армия координира общите действия. В хода на преследването руската армия напълно разгромява турските войски и в средата на януари излиза на крайбрежията на Егейско, Мраморно и Черно море. Този бърз успех принуждава Турция на 3 март 1878 г. да подпише Санстефанския мирен договор.

Тактиката

на руската армия също претърпява значително развитие по време на войната. Редица новости за тактиката в световен мащаб дава форсирането на Дунав. На първо място това е отличната му организация в рамките на усилената 14-а пехотна дивизия от нейния командир генерал М. И. Драгомиров¹⁷. Лично той провежда рекогносцировка с командирите на части и командирите на роти от първоешелонния Волински полк. Дивизията е разделена на 7 рейса, като всеки включва около 2500 души, в това число една сотня казаци и 8 оръдия¹⁸. Наличието на кавалерия и артилерия във всеки ешелон дава възможност да се водят самостоятелни бойни действия, т.е. предварително се залагат условия за водене на общовойскови бой.

За първи път при форсиране на широка водна преграда се използват железни понтони. Освен това инженерното осигуряване включва  и брезентови понтони, шест парома, около 350 матроси и сотня казаци – добри плувци и гребци.

За непосредствено артилерийско осигуряване на форсирането се отделят три батареи, като им се поставя задача да заемат позиции на фланговете и да водят огън, ако турската флотилия се опита да възпрепятства форсирането. Пак за противодействие на турската флотилия е осъществено преграждане на Дунав на двата фланга на участъка за форсиране с галваноударни мини от пре­хвърлените тук 14 парни и 17 гребни катера на Балтийския флот¹⁹.

Умело от тактическа гледна точка са избрани участъците за товарене и стоварване на десанта. Местността в района на Зимнич и източно от нея дава възможност за скрито разполагане на войските, а брегът в района на Текирдере – за бързо стоварване на пехота, кавалерия и артилерия. Освен това наличието на височини се използва за бързото им заемане и упоритото удържане.

В 2,00 часа на 27 юни 1877 г. първите понтони се отделят от румънския бряг и към 14,00 часа свищовските височини и Свищов са овладени. До вечерта на българския бряг са пехвърлени почти всички сили на 8-и корпус. Дотогава тактиката не познава подобна бързина в действията при форсиране на широка водна преграда. Този успех се дължи на щателното планиране и скритостта на подготовката, на безупречното инженерно и артилерийско осигуряване, точността и бързината при форсирането и нарастването на усилията, отличното взаимодействие на всички сили и средства. Форсирането на Дунав е ценно с опита по умелото решаване  на комплекса от основополагащи въпроси, които в тактиката не са загубили своето значение и днес.

Ново явление във военното изкуство е пробивът от руските войски на подготвена противникова отбрана. Въз­никването на този нов способ е обусловено от обективни предпоставки. Масовото използване на нарезно оръжие с високи за времето си поразяващи възможности довежда до рязко повишаване на ролята на огъня в боя. Това изис­ква отбраняващият се да изгражда полева отбрана, която постепенно придобива позиционен характер. Промяната налага настъпващият да търси нови способи за действие при преодоляване  на тази отбрана, съчетаваща инженерните съоръжения с огъня на всички видове оръжия.

Възниква важен проблем за решаване – огнево подавяне на противника. Основна роля при решаването му се отделя на артилерийската подготовка на атаката с цел нарушаване на огневата система и разрушаване на отбранителните съоръжения на противника. Един от първите случаи за провеждане на артилерийска подготовка в настъпление е боят при Ловеч на 3 септември 1877 г. За тази цел комадирът на руския отряд генерал А. К. Имеретински в навечерието на боя издава специална инструкция²⁰. По време на третия щурм на Плевен (11–12 септември 1877 г.) за първи път в бойната тактика се прави опит да се въведе график на артилерийската подготовка. Новост е и опитът да се води огън по ненаблюдавани от огневите позиции цели. За това се използва една батарея 152-мм далекобойни оръдия (12 броя), като огънят се управлява от построената на една от височините 22-метрова вишка. Това оригинално решение за водене на огън от закрити огневи позиции, без да са налице специални прибори, е наложено от обстановката – нуждата да се води огън с навесна траектория, с което да се поразява вътре в редута, а не с право мерене, при което снарядите попадат във високия насип.

Пробивът на подготвената отбрана изисква и масиране на артилерията. Така при третия щурм на Плевен на 4 км участък от фронта съсредоточават огъня си 108 оръдия. Масираното използване на артилерията налага и централизирано управление. Пак при Плевен независимо от несъвършените средства за свръзка се организира централизирано управление на артилерията на два корпуса – 216 оръдия. В същото време се разработват методи за водене на огън нощем, което е новост в бойното използване на артилерията. Трябва да се посочи, че в хода на войната артилерийската подготовка на атаката бележи значително развитие.

Успешно е решен и проблемът за нанасяне на силен първоначален удар при пробив на противниковата отбрана. С увеличаване на далекобойността и скорострелността на оръжието ударната тактика на колоните губи своето значение. Налага се умело да се съчетават огънят и движението при тясно взаимодействие на всички елементи на бойния ред.

Новият боен ред,

стрелковата верига, зародила се в руската армия още в годините на Кримската война, отговаря на това изискване. Първите боеве при Свищов показват предимствата на новия боен ред. Под силния огън на противника пехотните колони се развръщат в стрелкови вериги и провеждат щикова атака. Така е и при Ловеч, Плевен, Горни Дъбник и Шейново. Ходът на войната окончателно утвърждава и значително развива новото в тактиката – стрелковата верига. В инженерно отношение новост е подготовката на изходен рубеж за атака. За първи път това се прилага по инициатива на генерал М. Д. Скобелев в боя при Ловеч. При гладкоцевното оръжие това не е било необходимо, но в новите условия противникът има възможност да нанася големи поражения по настъпващия още на изходния рубеж. Появява се необходимост от самоокопаване на пехотата в настъпление и съответно от носим шанцов интрумент²¹.

За да се увеличи ударната сила на пехотата при пробив на отбраната, разработва се способ за артилерийска поддръжка на атаката. За първи път това се прилага в боя при Ловеч от генерал Скобелев. В хода на този бой артилерията, отделена за поддръжка на пехотата, няколко пъти сменя огневите си позиции и с ефективните си по този начин действия спомага за успешно решаване на бойните задачи²². Следователно във войната се зараждат и нови методи за артилерийско осигуряване на боя. По този начин едновременната щикова атака на големи пехотни сили, подготвена с пушечно-артилерийски огън и провеждана от предварително зает и оборудван в инженерно отношение рубеж, осигурява нанасянето на силен първоначален удар при пробива на подготвената противникова отбрана.

Развиват се и способите за нарастване на усилията в хода на боя. Един от тях е последователно въвеждане в боя на втори и трети ешелон на батальона или полка в атакуващата верига. Това успешно се прилага при Шейново²³.

Усъвършенства се организирането и воденето на преследване на голяма дълбочина с високи темпове. Основно средство за това е най-подвижният род войска – конницата. Прилагайки широк маньовър, тя бързо преодолява тиловите отбранителни рубежи на противника, форсира от движение многобройни прегради, нанася внезапни удари по фланговете на отстъпващите турски войски, разсича и унищожава отделни техни части. Темпът на преследване на конницата в отделни дни достига до 55 км²⁴.

Управлението на войските

също съществено се изменя в хода на войната. Нарасналият размах на бойните действия довежда до повишаване на ролята на щабовете поради невъзможността командирът сам да управлява войските от един пункт и със старите методи. На щабовете се възлагат задачи за използване на новите технически средства за свръзка, за организиране на непрекъснато управление на войските, за взаимодействие, тилово осигуряване, контрол за изпълнението на отделните заповеди и др. Важна задача за щаба става тактическото разузнаване. Променя се мяс­тото на командира на полка и дивизията в хода на боя. Постепенно той излиза от бойните редове, където е трябвало с личния си пример да увлича войниците, и започва да държи в свои ръце всички нишки за управление чрез щаба, своевременно да реагира на измененията на обстановката и активно да влияе на боя.

Получават развитие и въпросите по организирането и воденето на отбраната в планина. Пример е отбраната на вр. Шипка през август 1877 г.²⁵. Тя се възлага на руско-българския отряд на генерал Столетов – 6000 души и 27 оръдия. Характерно при изграждане на отбраната е, че позициите имат дву- и триетажно построение, като са оборудвани окопи пълен профил²⁶. Много добре е организирана огневата система. Създаден е кръстосан пушечно-артилерийски огън на всички подстъпи към прохода. Малката широчина на отбраната по фронта от 60 до 1000 м се компенсира с голяма дълбочина на отбраната – до 2000 м. Това се налага от задачата проходът на всяка цена да се удържи. Фланговете на позициите се прикриват с фугаси, вълчи ями и завали от дървета. Добре е организирано разузнаването, което своевременно разкрива групировката и главните удари на противника. В хода на боя на 21 и 23 август, независимо от превъзходството на противника в жива сила 5 пъти и в артилерия 2 пъти, благодарение на високата активност на отбраната, непре­къснатия маньовър със сили и средства към застрашените направление и изключителния героизъм на българските опълченци и руските войни проходът е удържан. Това е рядък случай във военното изкуство, когато с тактически сили и средства се решава важна стратегическа задача – провален е замисълът на турското командване за обрат във войната²⁷.

Изкуството за организиране и водене на отбранителния бой получава по-нататъшно развитие при Плевен. Дължината на фронта превишава 70 км и по характер носи някои белези на позиционната отбрана, зародила се още при отбраната на Севастопол по време на Кримската война. Тук обаче тя е много по-добре развита и включва 1–2 линии от укрепления – позиции за артилерията и траншеи с дължина на отделни участъци до 2 км и отделни опорни пунктове. Отбраната придобива определена дълбочина. Голямо внимание е отделено на огневата система и маньовъра със сили и средства. Предвиден е и успореден на фронта на отбраната маньовър с артилерията. Още в хода на войната отбраната се развива в следните направления: усъвършенства се инженерното оборудване, увеличава се дълбочината, организира се огневата система и нарастват нейната активност и устойчивост – условия, които не са загубили своето значение и днес.

Освободителната Руско-турска война 1877–1878 г. се отличава от другите войни през втората половина на XIX в. не само със своите военнополитически резултати, но и с големия си принос за развитието на военното изкуство. Бойният опит на руската армия задълбочено се изучава от всички големи западноевропейски армии²⁸. Преработените руски устави и правилници по опита на войната стават здрава основа за обучението на младата българска войска след Освобождението.

Бележки:

¹ Ротмистров, П. А. История военного искусства. М., 1963,

с. 238; ² Строков, А. А. История военного искусства. М., 1965,

с. 605; ³ Особое прибавление к описанию Русско-Турецкой войны 1877–1878 г.г. на Балканском полуострове. Вып. 4. СПб., 1901,

с. 40–69; ⁴ Русско-Турецкая война 1877–1878 г.г. М., 1977,

с. 56–57; ⁵Особое прибавление... с. 29; ⁶Освобождение Болгарии от турецкого ига. Т. I, М., 1961, с. 438–439; ⁷Особое прибавление... с. 38; ⁸Русско-Турецкая война... М., 1977, с. 58;

⁹Пак там, с. 257; ¹⁰100 години от Освобождението. С., 1979,

с. 250; ¹¹Русско-Турецкая война... М., 1977, с. 63;

¹²100 години, с. 252; ¹³Русско-Турецкая война... М., 1977, с. 79.

¹⁴Беляев, Н. И. Русско-Турецкая война 1877–1878. М., 1956,

с. 119; ¹⁵Русско-Турецкая война... М., 1977, с. 159;

¹⁶Демонтович, М. А. Обзор Русско-Турецкой войны  1877–1878 г.г. на Балканском полуострове. СПб, 1900, с. 61–74;

¹⁷Русско-Турецкая война 1877–1878. Т. II, 1901, с. 136;

¹⁸Сборник материалов по Русско-Турецкой войне на Балканском полуострове, СПб, 1900, вып. 5, с. 86; ¹⁹Русско-Турецкая война...

Т. II, 1901, с. 69–71; ²⁰100 години..., с. 229; ²¹Пузыревский,

А. К. Война 1877–1878 г.г., СПб., 1887, с. 197–198;

²²Строков, А. А. Пос. съч., с. 554; ²³Пак там, с. 556;

²⁴100 години..., с. 233; ²⁵ Развитие тактики русской армии XVIII в. и в начале XIX в. М., 1957, с. 215; ²⁶Бескровный, Л. Г. Русское военное искусство XIX в. М., 1974, с. 330; ²⁷Описание Русско-Турецкой войны 1877–1878 на Балканском полуострове. Т. IV, СПб., 1906, с. 86; ²⁸100 години... с. 237.

към начална страница “военно издателство”

към “военноисторически сборник”

към съдържание вис бр.1. 2003.