към начална страница “военно издателство”
към “военноисторически сборник”
към съдържание вис бр.1. 2003.
ПОУКИ ОТ БАЛКАНСКИТЕ ВОЙНИ 1912–1913 г.
Георги МАРКОВ, проф. д.и.н.
Политическата цел на войните за национално обединение е завещана от Светистефанския идеал и осмислена от волята за „събиране под обща държавна стряха“. Народните въжделения обаче често се сблъскват с предполагаеми или неподозирани препятствия. Водени за възвръщане и разпределяне на „османското наследство“ в Европейския югоизток, Балканските войни са важен етап от решаването или усложняването на Източния въпрос. Договорите и намеренията не могат да натежат спрямо последиците в историческата равносметка.
Балканският съюз „не пада от небето“, нито е „чудо на чудесата“1, а се ражда от общите интереси на балканските държави, за да могат да решат със собствени сили Балканския въпрос (съществена част от Източния). Коалицията се създава сравнително бързо, защото самите условия са твърде назрели, но има временен характер и обещава да просъществува, докато бъде победен общият „вековен враг“, след което да се разпадне под натиска на замазаните остри противоречия. Тя се изгражда по силата на военната необходимост върху песъчливата почва на непреодолени стари съперничества, като пукнатините на ускорено издигнатата сграда си личат още при строежа.
Обикновено най-важните изводи се правят накрая, когато пътят е извървян. Генерал Никола Иванов отбелязва с горчиво съжаление: „Нашата политика и стратегия не вървяха в един път и към еднаква цел“2.
Те не бива да се разминават или противопоставят, а да се допълват. Правителството води цялостно войната, а Главното командване ръководи действията на бойното поле. Министрите са длъжни да притежават определена подготовка по военно дело, а генералите да познават същността на сложните ходове в „голямата политика“. Правителството често предоставя на висшето командване да решава военнополитически въпроси, възнаграждавайки го с повече права, а хората с пагони по-лесно поемат отговорности, взирайки се напред – към врага. Гръмките победи засилват авторитета и значението на военачалниците до степен да предприемат и самостоятелни стъпки във воденето на войната, и то понякога с опасни за политиката последици.
По-трудно е да се прецени дали политиката и дипломацията са достойни за подвизите на войската. Колкото и да внимава историкът да не бъде безпощаден от разстоянието на 90 години време, не може да си затвори очите пред недомислията на управляващите кръгове: прибързаното изграждане на Балканския съюз и още по-припряното му вкарване във войната; прекалена доверчивост към думите и подписите на съюзниците, които не престават да бъдат и опасни съперници; пренебрегване на дългосрочното външнополитическо осигуряване с оглед на възможното сблъскване както между съюзниците, така и между великите сили; липсата на прозорливост – не се предвиждат развитието на военните действия на различните „театри“ и произтичащите от това развитие териториално-политически последици, когато българската армия настъпва по главното направление към Цариград.
В коалиционните войни не се влагат еднакви усилия. Водена от геополитиката и стратегията, българската армия изнася основната тежест на войната и я довежда до победоносен край, като хвърля най-много сили и дава най-големи жертви. Докато гърмят оръдията, съюзниците признават решаващия български принос, но с очертаването на успеха започват да говорят за „дележ по равно“ и запазване на „балканското равновесие“ въпреки поетите договорни задължения.3 Политическите компромиси със земя и население може да се допуснат, но не на всяка цена и в зависимост от това, на кого се правят.
Великите сили наричат България „стълб и първа цигулка“ на Балканския съюз, търсят от нея отговорности и за действията на съюзниците, обаче не є дават предимство и в заслужените придобивки. В хода на Първата балканска война България постепенно загубва първоначалната подкрепа на Съглашението, особено на Русия, без да е спечелила покровителството на Тройния съюз.4 „Европейският концерт“ обича послушните победители. Навлизането на българската армия в забранената „защитна зона“ на Цариград и протоците и опитът за получаване на излаз на Мраморно море пораждат дълбоки съждения, както и намерения за омаломощаване на засилилата се България. С ръцете на проявилите злорадна готовност нейни съседи.
С подписването на Лондонския договор за мир завършва една война, чиито последици пораждат друга. Крайното наостряне на спорните въпроси подронва уязвимите устои на Балканския съюз, изтръгнал победата над Османската империя. Дългосрочен по замисъл в плановете на Съглашението, но временен по същност той изпълнява своето балканско предназначение. Дележът на „османското наследство“ на запад от линията Мидия–Енос не се извършва от Великите сили, пазещи се от преждевременен сблъсък в назряващата голяма война, след като се знае предварително, че победителите няма да могат да се споразумеят в преки преговори относно прокарването на новите граници. Издигнатият от българското правителство принцип на справедливо разпределение според народностния състав и съразмерността на жертвите се отхвърля „на нож“ в Белград и Атина като неизгоден за техните интереси. Противопоставеният на този принцип древен закон на завоевателите – „докъдето е стъпил войнишкият крак“ – не предвещава нищо добро за мрачното близко бъдеще.
Лондонският договор донася мир, но не и свобода на мнозинството от българите в Македония, които „са изпаднали в положение отчаяно“5. Докато българската армия поема огромната тежест на войната срещу Османската империя, нейните съюзници завземат български земи, окопават се в тях и нямат никакво намерение да ги напускат. Сякаш договорните задължения важат единствено за българската страна. управляващите кръгове на Сърбия и Гърция следват завета на Ото фон Бисмарк: „Нито един народ не може да жертва своето съществувание върху олтара на съюзническата вярност“6. Народняшко-прогресисткото правителство се надява да превърне верността във взаимно споделено чувство. При това не става въпрос за обсебване на „лъвския пай“ при дележа на освободените земи, а за тяхното по-справедливо разпределение според националността на населението.
Много взрив се натрупва около опорите на мостовете, свързващи балканските съюзници. Стари вражди и нови сметки се преплитат в сложно заплетен възел. Всяка злонамерена сила може да опъне фитила, а някой прибързано да драсне клечката. Геополитическото положение на България в средеца на Балканския полуостров този път играе отрицателна роля. Всичките є съседи посягат към нейни земи и така се сближават в явен заговор. Преодоляването на обективно създалите се предпоставки налага внимателно опипване и откриване на най-слабото звено в затягащия се враждебен обръч.
България започва и води кръвопролитна война срещу Османската империя, за да освободи своите милион и половина сънародници, но в голямата част от Македония те се озовават под още по-страшен национален гнет. Върховната политическа цел на войната – националното обединение, не се постига въпреки блестящите бойни победи. Може ли България да изостави доброволно на произвола отново поробените си съотечественици, разминали се със свободата? Моралният дълг повелява да не се захвърля оръжието, разумът говори за търпеливо изчакване.
Правителството на Иван Ев. Гешов скланя на политически компромис с допускането на „спорната зона“ в Македония, но правителството на Стоян Данев би ли било в състояние да направи и следващия компромис, като жертва и част от безспорната зона? Един компромис обикновено води до друг, още по-голям. Политическият компромис, направен при образуването на Балканския съюз, след победата над Османската империя изправя България почти пред липса на възможност за нов компромис. Зависи от цената на компромиса – не на всяка цена. Главното командване пък не само се обявява срещу всякакви отстъпки, но отива и в другата крайност – война на всяка цена. То се приобщава политически към войнствената част от опозицията, която „за нищо на света“ не желае да отстъпва доброволно в Македония.
Един договор или се изпълнява, или се нарушава. Никакви „изменени обстоятелства“ не могат да оправдаят измяната. Щом височайшият арбитър император Николай II се чуди как да прокара границата в Македония, то нима едно свободно допитване до населението във всички възможни „спорни зони“ не би изразило най-вярно народната воля за самоопределение? Трезвата политика повелява да не се посяга към оръжието дори за сплашване поради изключително несгодните международни условия. Точно такъв повод очаква настръхналата противобългарска коалиция, за да не позволи създаването на „Велика България“.
В Петербург и Виена подозират, че Данев държи „две железа в огъня“. Въпреки изричните предупреждения на император Николай II, той не се разделя с надеждата, че все пак ще може да разчита на нейната подкрепа за възпиране на неславянска Румъния и особено на победената Османска империя. Министър-председателят не взема предвид разместванията на европейската политическа сцена една година преди голямата война. България се приближава до Цариград и протоците. Румъния е желаният съюзник за войната срещу Австро-Унгария. Всъщност Данев не смята, че наистина ще се стигне до война между бившите съюзници, за да се наложат и оправдаят жертви за опазване на тила. Добрият политик обаче е длъжен да предвиди „най-лошото“ и сблъсъка на „всички против един“.
Пътят към конференцията на четиримата министър-председатели в Петербург обещава да се загуби много, но пътят към войната означава да се загуби почти всичко. В тези дни и часове през първата половина на юни 1913 г., заредени със застрашителни изненади, съдбоносни за десетилетия напред, са необходими самообладание и предпазливост, решителност и прозорливост. Първостепенни качества, особено ценни за запазване на равновесието по ръба на пропастта. За жалост никой от меродавните личности не ги притежава вкупом.
Всяка война се започва, когато съществуват значителни изгледи да бъде спечелена. Бойните действия могат да се отворят и без манифест за обявяване на войната, но не и без необходимата дипломатическа подготовка от страна на отговорното правителство. В изключително трудните условия на вражеско обкръжение политическото и военното ръководство на България трябва да издържат поне няколко месеца да бъдат единогласни, ако не единодушни. Царят и генералите са готови да воюват, но ако войната може да се започне от една страна, то за да бъде спряна, се изисква съгласието или пречупената воля на другата страна. Съотношението на силите се променя застрашително бързо. Устремените напред са длъжни да се обръщат по-често назад, а не да се надяват други да им пазят гърба.
Неспазването на правилото „да управляваш – значи да предвиждаш“ взема поредната си жертва. Вниманието на българските политици и военачалници е изцяло погълнато от тежката участ на намиращото се под чужда власт българско население в Македония. Средствата за мирно решение се изчерпват бързо. Бившите съюзници отхвърлят договорите, а император Николай II не показва желание и твърдост, за да им наложи волята си на височайши арбитър. Руската дипломация си прави простата сметка, че не е изгодно да задържи България, като загуби останалите балкански държави, особено Сърбия.
Войните по онова време не завършват без победители и победени. Никоя армия не е застрахована от загуба на последната битка, но има войни, равни на национална катастрофа. Съдбовното лято на наистина фаталната 1913 година става повратна точка в новата история на българския народ. Да решиш съдбата на нацията в най-черната нощ на 16 срещу 17 юни или за едно годишно време, обладан от яростта и нетърпението, вярващ в тържеството на справедливостта, означава поемане на огромна отговорност пред отминалите и бъдни поколения. Някои заради удобство заимстват от хвърковата публицистика определението „престъпно безумие“ и го закотвят в политическия речник7, обаче безумците не са отговорни за деянията си, не вършат престъпления и не са подсъдни. Това би опростило реда и съдържанието на нещата, които са много по-сложни в разнообразието си. Политиката на чувства, подвежда и дори помрачава държавническия разум, но и тя се подчинява на своята логика. Настъплението с 2-ра и 4-а армия в Македония е предизвикан и дългоочакван повод, тикнат в ръцете на бившите съюзници, за да обявят война на България при изключително сгодни за тях обстоятелства. Ограничената по размах военна демонстрация не помага никак на политиката. Напротив, пречи є, защото я злепоставя пред Русия и другите съглашенски сили и предоставя добре дошлия случай на Румъния и на Османската империя да се намесят във войната срещу България.
Липсата на съгласуване и допълване между политическата и военната стратегия е последица от неизяснените и дори неискрени отношения между двореца, министерския съвет и Главното командване. Вместо да приложи посредническите си права на държавен глава, цар Фердинанд постъпва като „върховен началник“ и предпочита да поставя правителството пред свършен факт. Той заповядва атаката без съгласието на правителството, а то я спира без негово знание – две фатални грешки. Същевременно трябва да се подчертае, че военната неподготвеност на монарха позволява на генералите и най-вече на неговия помощник генерал Михаил Савов да упражняват влияние, по-голямо от позволеното.
Малко народи са преживели такива съдбоносни превратности както българският през фаталното за него лято на 1913 г. Само два месеца и единайсет дни след подписването на Лондонския договор за мир, увенчал пълната победа над Османската империя, в Букурещ е диктуван на България мир, отнемащ є плодовете на тази победа. Твърде скоро и победените се оказват победители с налагането на Цариградския договор. Така се полага трайната основа на едно несправедливо териториално статукво на Балканите, отразило се отрицателно върху отношенията в югоизточния кът на Европа, добил печалната слава на неин „барутен погреб“, макар тогава да се чуват твърдения, че това, което е несправедливо за едни народи, може да бъде справедливо за други.
По силата на хода на събитията и за да не бъдем упрекнати в пристрастие, ще потърсим виновниците в собствения двор. Както остроумно се изразява Александър Малинов: „Генералите правят политиката, а цивилните воюват. Затова България е дошла до този ред“8. Но нека дадем думата на самите пълководци. Размишлявайки в запаса, генерал Савов проумява някои парещи истини, без обаче да престава да обвинява външната политика, която не се възползвала своевременно от успехите на стратегията за бързо сключване на мира с Османската империя и поставяла непосилни задачи пред изтощената армия: „Стратегията и политиката, вместо да се допълнят и взаимно помагат, те се взаимно парализират чрез една ожесточена борба помежду си“. Той не намира нравствени сили да признае собствените си грешки и заблуждения, а се задоволява с общото пожелание, извлечено от изстрадания опит: „Нужно е политиката и стратегията преди войната, през периода на нейното подготвяне, както и през самата война да вървят под ръка, като взаимно си осветляват пътя, по който стъпват. За съжаление ние имахме груби нарушения против това изискване на теорията и практиката за воденето на войната, които нарушения не са могли, освен да имат едно гибелно влияние върху изхода на войната“9.
На път за букурещката Голгота генерал Иван Фичев се провиква във Велико Търново: „Обществото с кремък да дере д-р Данев. Това дело трябваше да се остави на поколенията!“10. Генерал Георги Вазов също не остава длъжен на политиците: „Ако хората, поставени начело на нашия държавен кораб, обладаваха доблестта и честността, които се искаха от нашия редник, катастрофата нямаше да стане“11. Точно една година е изтекла от деня на възторжено посрещнатата обща мобилизация до деня на покрусата от Цариградския договор. Национално обединение не се извършва за една година, на един дъх, от едно поколение. Това не могат да си позволят дори Германия и Италия.
Политиката винаги играе ръководна роля и по време на война – особено тогава. Със силата на разсъдъка правителството трябва да проявява самообладание, търпение и умереност, владеейки изкуството на възможните компромиси. Главното командване обаче се изплъзва от неговия надзор. Големият дял от вината за крушението се отрежда на цар Фердинанд, който е неотговорен и неподсъден по конституция. Отговорността обаче е колективна. След него се нареждат министри, генерали, опозиционни водачи, дейци на ВМОРО, вестникари и други. Пренебрегнатото политическо изкуство се замества от изкуството на войната, и то при един затягащ се обръч от неприятели, чакащи с нетърпение само повод, за да се нахвърлят върху засилилата се България, за да я унищожат веднъж завинаги като фактор на Балканите12.
Българските войници се завръщат от бойното поле без чувство за поражение: „Ние не сме победени!“. Това обаче не заличава вината на генералите, които се набъркват в политическата стратегия, подчинявайки я на военната. Ако военните правят разбор след битката, то политиците трябва да бъдат особено внимателни преди нея. Всяка двойственост във външнополитическата ориентация носи рискове, които е необходимо да бъдат точно пресметнати. Непростимо е една война да бъде загубена преди нейното започване.
Прословутото „равновесие на Балканите“ се оказва, ако не причина, то повод за разпалването на друга, по-голяма война. Великите сили избягват преждевременното усложнение през лятото на 1913 г., но се хвърлят в световния конфликт през лятото на 1914 г. Фитилът на бомбата в Сараево е запален с огън на главня, изровена от тлеещото огнище на Втората балканска война. Получил тежки повреди, българският държавен кораб се задържа на повърхността, но без изгледи за основен ремонт в тихо пристанище, защото на смрачения хоризонт се задава нова, още по-продължителна и страховита буря.
Бележки:
1 Български исторически архив (БИА), ф. 14, а.е. 4010, л. 209;
2 Иванов, Н. Балканската война 1912–1913. Действията на 2-ра армия, обсада и атака на Одринската крепост. С., 1924, с. 315–316; 3 Централен държавен архив (ЦДА), ф. 568, оп. 1, а.е. 728,
л. 87–88; 4 Пак там, ф. 176, оп. 2, а.е. 1367, л. 263;
5 Пак там, а.е. 1369, л. 281; 6 Пак там, а.е. 1231, л. 6;
7 Гешов, Ив. Престъпното безумие и анкетата по него. Факти
и документи. С., 1914 г.; 8 Научен архив при Българската академия на науките (НАБАН), ф. 51к, оп. 1, а. е. 16, л. 134;
9 БИА, ф. 20, а. е. 4, л. 134; 10 Пак там, ф. 15, а. е. 258, л. 1–2;
11 Вазов, Г. Спомени от Балканските войни. С., 1929, с. 24;
12 Повече за Балканските войни вж. в: Марков, Г. България в Балканския съюз срещу Османската империя 1912–1913. С., 1989; Българското крушение 1913. С., 1991.
към начална страница “военно издателство”