към начална страница “военно издателство”
към “военноисторически сборник”
ОТБРАНАТА ПРИ ДОЙРАН
Димитър ЗАФИРОВ, доцент д-р, полк. о.р.
В българската военна практика от Освобождението до края на Втората световна война се проявява интересна традиция, при която тактически формирования от нашата армия с отбранителни действия провалят стратегически намерения и операции на противника1.
През 1877 г. с отбраната на Шипка Българското опълчение срива стратегическия замисъл на турското командване за прелом в Руско-турската война. След осем години войските на Западния български корпус с отбраната на Сливнишката позиция не само спират настъплението на Нишавската армия, но вземат инициативата и създават условия за контранастъплението. По подобен начин отбраната на 7-а Рилска дивизия през 1913 г. срива настъпателната операция на турската Галиполска армия, целяща поврат в Балканската война. Такива случаи има и през позиционния период на българското участие в Първата световна война, такива са и действията на 3-ти и 4-ти корпус на Първа българска армия през март 1945 г.
Най-яркият пример в това отношение са отбранителните действия на българските войски през Първата световна война на Македонския фронт в участъка между р. Вардар и Дойранското езеро. Макар да се водят на по-малко от 20 км фронт, те заемат важно място в провала на оперативно-стратегическите и политическите планове на Съглашението за развитие на войната в Европа.
През 1916 г. успешната отбрана осуетява настъпателната операция на Антантата, с която тя цели да привлече на своя страна във войната Румъния и Гърция2. Провалът на настъплението става причина Гърция да отложи включването си в коалицията, а Румъния да се откаже от внезапното нахлуване в България през Добруджа.
Българското главно командване се възползва от успешните отбранителни действия в този участък на фронта. През 1916 г., докато се води отбраната при Дойран, то подготвя и провежда две настъпателни операции, с една от които (Струмската на Втора армия) подобрява оперативното очертание на Солунския фронт, като отхвърля гръцките войски от десния бряг на р. Струма и българският ляв фланг опира при Орфанския залив на Егейско море. Едновременно с това е отклонено вниманието на румънското командване от подготовката на Тутраканската операция.
През 1917 и 1918 г. отбраната в долината на р. Вардар проваля оперативно-стратегическия замисъл на съглашенското командване за динамизиране на войната и излизане от позиционния застой. Предвид орографията на ТВД и силите на Българската армия то разчита на пробив на Солунския фронт в участъка между р. Вардар и Дойранското езеро и бързо излизане към Скопие и София3 , като по този начин Централните сили да бъдат принудени да прехвърлят войски от другите фронтове на войната и най-вече от Западна Европа.
Българската отбрана между р. Вардар и Дойран устоява и през трите кампании от: позиционния период 1916 – 1918 г., като са отбити пет опита за пробив през 1916 г. – от 9 до 18 август; през 1917 г. – три пъти: 9 и 10 февруари; 22 до 25 април и на 8 и 9 май. В края на войната – от 14 до 19 септември 1918 г., тя носи славата на твърда, устойчива, упорита, високоефективна и непреодолима отбрана, която в продължение на трите години от съществуването на Солунската армия не дава мира на нейните командващи – генерал Сарай, а по-късно Франше Д’Епре.
Солунският фронт
На 29 ноември 1915 г. след победоносните действия срещу Сърбия българските войски излизат на определената с Букурещкия договор сръбско-гръцка граница. Настъплението им на юг обаче е спряно по настояване на германците, които все още се надяват да привлекат Гърция на страната на Централния съюз4.
В участъка между р. Вардар и Дойранското езеро – на фронт 17–20 км първоначално е развърната 2-ра Тракийска дивизия5. Към пролетта на 1916 г. позицията заема 9-а Плевенска дивизия и оставената тук 2-ра бригада на Тракийската дивизия6 . По същото време в северна Гърция са разположени отхвърлените от долината на р. Вардар (при Градско и Криволак) съглашенски войски – 57-а, 122-ра и 156-а, и две сборни френски дивизии и 11 батальона от 22-ра, 26-а, 27-а и 28-а британска дивизия7.
Затягането на военните действия по останалите фронтове принуждава Военният съвет на Антантата да търси успех с инвазия на Балканите. В изпълнение на решенията, приети от конференцията (февруари-юни 1916 г.) на военните командвания на съюзниците в Шантили, Франция, от лятото на с.г. започва формиране на Солунската армия.
Генерал Сарай – главнокомандващ
обединените сили на Антантата на
Балканите
Към април 1916 г. при Солун завършва изграждането на укрепен лагер за развърнатите тук и допълнително стоварените сили. Това е укрепен район с дължина на отбраната 120 км и дълбочина 40 км, отстоящ на 20 км северно от Солун, създаден за осигуряване на Солунския порт, който заема важно място в плановете на Антантата8.
Главнокомандващият британската Солунска армия ген. Милн със сръбския ген. Мисич (вляво)
След кратко възстановяване на о. Корфу разбитите сръбски дивизии са формирани в три нови армии, които са прехвърлени в южна Македония. Така в средата на лятото Антантата разполага в Гърция с групировка от почти 17 дивизии: 5 британски, 4 френски, 6 сръбски, 12 италиански и 6 руски батальона, общо с 350 хил. души личен състав9 и 117 батареи (около 700 оръдия)10 . Тези сили са изнесени на север, непосредствено до границата, в резултат на което се образува Солунският (Македонски) фронт от р. Шкумба в Албания през южните склонове на Беласица до Родопите.
В изпълнение на оперативно-стратегическите си намерения и за да се провери боеспособността на българските войски, командването на Солунската групировка възлага на командващия британските войски генерал Милн да проведе в най-достъпния участък от Солунския фронт настъпателна операция с ограничена цел – да се овладее жп магистралата Солун–Скопие и да бъдат сковани възможно повече български войски11 .
Антантата на Балканите: индокитаец,
французин, сенегалец, англичанин, руснак,
италианец, сърбин, грък, индиец
Замисълът предвижда да се настъпи по фронта между р. Вардар и Дойран, като главният удар е планиран на тесен участък западно от Дойранското езеро по направление вис. Калатепе–вис. Дуб, където местността е предимно хълмиста. След пробив в отбраната на българите настъплението да се развие ветрилообразно към Валандово и Струмица. Силите на настъпателната групировка възлизат на четири дивизии (17-а, 57-а, 122-ра френски колониални и 26-а английска) с над 45 хил. души и повече от 400 оръдия12.
Дойранската позиция
Въпреки високохълмистия характер на местността този участък от Македонския фронт е един от най-достъпните и създава условия за развиване на мащабно настъпление, с тежки последици за силите на Централния съюз. От тази гледна точка командването на 11-а германска армия, в чийто състав по това време (до началото на 1917 г.) са българските 2-ра Тракийска и 9-а Плевенска пехотна дивизия, обръща особено внимание за неговото преграждане и защита. На фронта р. Вардар–височината Караконджо е развърната 9-а Плевенска дивизия; на изток от нея, до Дойранското езеро, на фронт около 5 км, заема отбрана 2-ра бригада от 2-ра Тракийска дивизия. Общо техните сили в пехота и артилерия спрямо противника са двукратно по-малко. Участъкът на бригадата е поделен по равно между 9-и Пловдивски и 27-и Чепински пехотен полк. Бойният ред е в един ешелон и резерв от две дружини.
Аерофотоснимка на позицията
Отбраната представлява система от главна и предна позиция и позиция на предните постове (бойното охранение). Те са изградени по естествено силни линии на релефа на местността и по южните склонове на височините и възвишенията, от които най-характерни са Караконджо, Голям дуб, Калатепе и др. Главната позиция отстои на 4–6 км от противника. Предната позиция е подготвена само в участъка на 2-ра бригада от 2-ра Тракийска дивизия и главно пред 27-и пп. Междината между нея и главната позиция е 1–2 км, а бойното охранение е разставено на около 1,5–2 км от противника и на 2–4 км от главната позиция.
В инженерно отношение позициите не са достатъчно подготвени въпреки продължителния престой там на български и германски формирования13. Това особено се отнася до предната позиция, където липсват солидни съоръжения, способни да издържат на силен артилерийски огън. На главната позиция е изработен един непрекъснат окоп, дълбок 1,5–2 метра, с рядка телена мрежа, широка 2 м, и укрития за бойците, които на предната позиция са съвсем недостатъчни.
Август 1916 г.
Българското разузнаване своевременно разкрива съсредоточаването на противника, като командирът на 2-ра бригада на Тракийската дивизия е предупреден изрично, че срещу бригадата и особено в полосата на 27-и Чепински полк се очакват усилията на съглашенците, а от него се изисква да удържи позицията с всички средства.
Сутринта на 9 август 1916 г. противникът открива огън с артилерията си по целия участък от р. Вардар до Дойранското езеро, който продължава до мръкване. Почти 14 часа артилерия от тежък и среден калибър обстрелва българските позиции. Част от отбранителните съоръжения на 27-и Чепински и на 9-и Пловдивски полк са сринати, но българската артилерия остава незасегната. Запазен е и личният състав на пехотата.
На следващия ден още призори артилерията на противника открива огън. Към 8 часа той преминава в барабанен. В атака се вдигат частите на 17-а колониална фр. дивизия, които настъпват в няколко гъсти последователни вълни. Под прикритието на артилерията си те достигат на 1 км от заставите на бойното охранение. В този момент в боя се включва и българската артилерия, която с точния си огън разпръсва противниковата пехота, която се отдръпва или търси укрития в гънките на местността. Два часа по-късно противникът предприема нов удар с множество пехотни вълни, които принуждават челните постове от бойното охранение да се оттеглят. Това е сигнал за българската артилерия, която с премерен съсредоточен и преграден огън не само спира атаката на противника, но го принуждава да се изтегли на изходното си положение с големи загуби. С твърдата си отбрана чепинци провалят два опита на съглашенските войски за проникване в българските позиции. Срутени са обаче значителна част от отбранителните съоръжения на бригадата и е разпокъсана телената мрежа. През следващите пет дни противникът води непрекъснат артилерийски огън. Денем – барабанен по позицията и по българските батареи, нощем – обезпокоителен огън за противобатарейна борба. На 14/15 август през нощта противникът предприема нова атака, като разчита на тъмнината, но е посрещнат с насрещен удар от дружината на предната позиция. Роти от главната позиция се включват в контраатаката и принуждават атакуващите отново да се оттеглят или окопаят пред позицията на бойното охранение.
Окото на дявола – бункер на вис. Калатепе,
наречен така от английските воници
На 16 август започва нова серия от непрекъснати атаки на противниковата пехота. В тях участва почти цялата съглашенска групировка, която съсредоточава силите си на фронт от 2–3 км, но всичките опити за пробив са отбити. Последен опит противникът предприема на 18 август. След мощна артилерийска подготовка пехотата настъпва решително и достига линията на бойното охранение, чиито съоръжения са срутени. Резервите на 2-ра бригада, подкрепени от сили на 9-а Плевенска дивизия, се вдигат в контраатака и отхвърлят противника. Съглашенците са принудени да се оттеглят на изходно положение и за дълго се отказват от опити за пробив в този участък от Македонския фронт.
В тези почти 10-дневни бойни действия противникът оставя на бойното поле повече от 3200 души. Само в боевете на 17 и 18 август той оставя 2300 убити и ранени и 198 пленени войници и офицери. Участник в тези боеве е записал: „Едва сега те опознаха българина, готов да умре до последния човек, но да не позволи англофренците да завладеят позицията му“. Това не са високопарни думи. В тези дни 2-ра бригада на Тракийската дивизия загубва почти половината от състава си14.
Във военноисторическата литература на тези първи действия е отделено по-малко внимание, въпреки че оттук започва българската епопея при Дойран, поставя се началото на изграждане и водене на образцова тактическа отбрана с оперативно и оперативно-стратегическо значение.
***
Успехът и слабостите при отбранителните боеве през август, както и проведените през септември и октомври операции на Първа и Втора армия, са обобщени в Главното командване. Извършва се прегрупиране на войските, като отбраната на участъка между р. Вардар и Дойран е поверена само на 9-а Плевенска пд15 . Изучава се натрупаният опит и се правят изводи за подобряване на организацията.
Щабът на Действуващата армия разработва Заповед № 544/1916 г.16, с която се изисква увеличаване дълбочината на позициите и броя на подготвените фортификационно линии от окопи, изработване на ходове за съобщения между тях, промяна в разпределението на силите в различните линии, изграждане на достатъчно укрития за личния състав и артилерийското въоръжение, определяне на дежурствата на позицията, способите за котраатакуване и изучаване на две специални ръководства: „Поуки от войната относно организиране на полските позиции“ и „Укрепяване на позициите за упорна отбрана“.
Когато през пролетта на 1917 г. командването на 9-а Плевенска дивизия се поема от генерал-майор Владимир Вазов (тогава полковник), в дневника си той отбелязва: „4–31 март. При всяко бойно действие, а особено при отбранителна позиционна война подготвителната работа е най-важен фактор за успеха… Тя трябва да обхване всичко: усилено укрепяване на позицията и правилното й заемане; здраво наблюдение на бойното поле и свръзки между частите (пехота, артилерия и др.) и началниците им; подготовка на пехотата за бързи контраатаки; подготовка на артилерията за бързо съдействие на пехотата при всички случаи; поддържане на висок боен дух у войските и вдъхване на вяра в силата на позицията и в нашата сигурна победа… През време на моята обиколка аз постоянно уверявах офицери и войници, че позицията им е естествено много силна, заета е с достатъчно войска и доста време укрепявана, но укрепяването трябва да продължи, защото е недостатъчно и трябва да продължава непрекъснато“17.
Тези мерки по развитие на практиката за организиране и водене на отбраната допринасят за повишаване устойчивостта на войските през следващите две години от войната.
Пролетта на 1917 г.
Втората конференция на Военния съвет на Антантата в Шантили предвижда на различните ТВД да продължат опитите за значителен пробив по фронтовете и излизане от позиционния застой.
Задачата на командването на Солунската съглашенска групировка за 1917 г. е да нанесе тежки поражения на българо-германските войски и да осъществи широк пробив на Балканите в относително кратък срок. Очаквайки увеличаване на придадените му сили, то планира широко пролетно настъпление на вардарско-дойранския участък.
Като част от подготовката съглашенска групировка в ограничен състав атакува на 9 и 10 февруари позициите на 34-и пехотен полк на вис. Борис. Троянци с решителна контраатака отблъсват противника.
На 21 февруари отново е атакувана предната позиция. Завързва се ожесточен бой, но дивизионната артилерия с двудневен огън принуждава съглашенските войски да се оттеглят на изходните си позиции18.
Съглашенското командване разбира, че българските войски са се укрепили по-добре от предишната година, и пристъпва към систематичен артилерийски обстрел по позициите. Същевременно се развива и доусъвършенства изходното положение за настъпление, което отстои на 800 м–1,5 км от линията на бойното охранение на отбраняващата се Плевенска дивизия.
За извършване на пробив в този участък противникът съсредоточава силите на три пехотни британски дивизии – всяка с по три бригади (22-ра, 26-а и 60-а пд) с щатната и придадената артилерия и други огневи средства – повече от 43 хиляди души, със 160 оръдия, 110 минохвъргачки и 440 картечници19 . Замисълът не се различава съществено от предишната година и предвижда главният удар да се нанесе на фронт 5–6 км в направление на Калатепе20.
Разузнавателната информация и поведението на противника потвърждават прогнозите на българското командване за подготвяни мащабни действия.
Девета Плевенска дивизия е усилена и има състав от 3 пехотни бригади, 2 артилерийски полка и инженерна дружина по щат и допълнително придадените 2 артилерийски полка и няколко минахвъргачни роти. Тези сили наброяват 24 пех. дружини, 8 артилерийски отделения и възлизат на около 30 хил. души, 147 оръдия, 35 минохвъргачки и 130 картечници21 .
В съответствие със заповедта и указанията на командващия армията и предишните заповеди по Действуващата армия фронтът на отбраната е разделен на три различни по широчина участъка: десен – от р. Вардар до вис. Варовита, с широчина по местността 13 км, който се отбранява от 1-ва бригада (6 дружини с 48 оръдия, 12 минохвъргачки и 56 картечници); централен – изкл. вис. Варовита до вис. Караконджо, широк 4 км, отбраняван от 57-и пп (3 дружини); ляв – изкл. вис. Караконджо до Дойранското езеро, широчина 9 км, отбраняван от 2-ра бр. (6 дружини, 76 оръдия, 19 минохвъргачки и 52 картечници)22 .
Изграждане на Дойранската позиция
В инженерно отношение отбраната доразвива позициите и укрепленията от 1916 г. Тя включва главна позиция от два реда непрекъснати окопи, изработени в пълен профил (дълбочина 1,5–2 м), отстоящи един от друг на 200 до 1000 м и съединени помежду си с ходове за съобщения. Пред нея е развърната система от телени заграждения в две полоси (пояси) с дълбочина по няколко десетки метра. Между двата реда окопи са подготвени наблюдателни пунктове, блиндажи, картечни гнезда и вкопани оръдия. Зад тях са изработени бетонирани галерии, огневи позиции на артилерията и площадки за боеприпасите. Пред главната позиция са организирани и изработени предна позиция и линия на бойното охранение, подготвени фортификационно. Зад главната позиция на разстояние 2–5 км частично е подготвена втора позиция.
Фортификационно съоръжение
Според набелязаните за достигане цели замисълът за действие, наличните сили, характерът на местността и широчината на фронта за отбрана бойният ред на дивизията е в един ешелон и резерв от 3 дружини, заемащи втората позиция – една зад десния и две зад левия участък на отбраната.
Боевете за пробив в отбраната на 9-а Плевенска дивизия започват на 22 април и продължават с малки паузи до 9 май 1917 г. Ударът на противника се предшества от 4-дневна бясна артилерийска обработка, в която той стоварва почти 100 хиляди снаряда. Голяма част от земнонасипните и дървено-земни съоръжения на предната позиция са разрушени. За противодействие срещу артилерията на англичаните и за запазване на укрепленията армейското командване със специална оперативна заповед разпорежда: „§2. За да не се оставя противникът безнаказано да разрушава нашите позиции и изобщо да се попречи на неговата дейност, заповядвам: а) Всичката наша артилерия в участъка между Вардар и Дойранското езеро да започне денонощна системна разрушителна стрелба по неприятелските позиции и батареи в същия участък; б) Началникът на 9-а пд и началникът на участъка „Вардар“ (командирът на германски отряд – 59-и пех. полк – два батальона, развърнати непосредствено до левия бряг на реката) да определят обектите на артилерийската стрелба в участъците си и да я ръководят в съгласие… §4. За да се предизвика у противника безполезен преграден огън и по-голям разход на бойни припаси, нощно време да се изпращат по-често патрули пред участъците на 9-а пд и участъка „Вардар“23.
В изпълнение на тази заповед командирът на дивизията полковник Вл. Вазов в дневника си отбелязва: „Дадох заповед нашата артилерия да започне систематичен огън – денем и нощем – по неприятелските позиции и батареи“24 . По допълнителни указания на армейското командване се провежда няколкочасова борба с британските батареи и едночасова контраподготовка, в които са изстреляни почти 10 хиляди снаряда.
Пехотата на англичаните започва щурма на Дойранската позиция през нощта на 24/25 април, за което генерал Вазов е отбелязъл: „След пладне неприятелският огън на три пъти ставаше барабанен. Вечерта, без артилерийска подготовка, неприятелят в състав около 12 дружини стремително настъпи по целия участък на 2-ра бр. на предната позиция срещу заставите „Должели“, „Пловдив“ и „Пипинерата“. Нашата артилерия откри преграден огън. Започна кръвопролитен бой. Пунктовете от предната позиция – „Нерезов“, част от „Княз Борис“ и „Пазарджик“, а също и всички застави на 33-и пп паднаха в ръцете на противника. 34-и пп поведе контраатака и след като няколко участъка от предната позиция минаваха от ръце в ръце, най-после на разсъмване, когато изпратих една дружина подкрепа от главната позиция, противникът бе прогонен със страшни загуби… Боят продължи до 8 ч. сутринта на 25 април“25 .
Български артилеристи на Дойранската позиция
По същото време са атакувани десният и централният участък от позицията, но противникът е пресрещнат с преграден огън на артилерията, гранати и огъня на стрелковото оръжие и отхвърлен с големи поражения. Значителни са загубите и на Плевенската дивизия.
В следващите два дни противникът с новоподведени сили прави още няколко атаки с надежда да извърши пробив в разрушената част от позицията. Подложен на мощен преграден огън и контраатаки, привечер на 27 април той се оттегля на изходното си положение. Ротите от бойното охранение и дружините от предната позиция пристъпват незабавно към работа за възстановяване на разрушените съоръжения.
Подложено на критика и натиск от генерал Сарай, командването на английската групировка е принудено да прави нови опити за пробив. На 8 май съглашенските войски предприемат нов щурм. През деня артилерията води интензивен огън, а отделни пехотни формирования атакуват, демонстрирайки решимост за успех. Главната атака противникът предприема към 21,00 часа през нощта. За боевете на 8 и 9 май полковник Вазов пише в дневника си: „Към 9 часа сл. пл. започнаха силни неприятелски атаки по целия фронт на 2-ра бр. (левия участък). Нашата артилерия дава преграден огън. Противникът настъпва на вълни: четири-пет една зад друга. Първата атака е отбита. Нов барабанен огън и в 10,40 последва втора силна атака. И тя е отбита. В 12.25 пр. пл. (0.25 ч) на 9 май – трета атака, предшествана от барабанен огън само с тежки снаряди – около един час. Тук-там противникът успява да се промъкне, но пак е отбит с артилерийски, картечен, пушечен, минен огън и с бомби. В 1,15 ч. нова атака срещу „Княз Борис“ и пак отбита. В 6.30 пр. пл. По телефона долагат, че „Княз Борис“, „Жеков“, „Княз Кирил“ и „Нерезов“ паднали в ръцете на противника… Оказва се истина частично на доложеното. Насочи се силен артилерийски огън срещу „Княз Борис“, изпратиха се войски да контраатакуват, но англичаните избягали от огъня на артилерията“26.
За тези боеве кореспондентът на в. „Таймс“ съобщава: „Местността пред „Борис“ нашите войници я нарекоха долината на смъртта. Тя прилича на дълбок кладенец и който влезе в него, рискува да бъде пребит, дори с камъни отгоре“27.
До изхода на 9 май продължава артилерийският двубой, но значителните щети, понесени от англичаните, ги принуждават да се откажат от по-нататъшни атаки. По признание на пленен британски офицер съглашенската групировка в боевете през пролетта на 1917 г. на вардарско-дойранския участък загубва над 12 хил. убити, ранени и пленени, от които над 2250 погребани от българските защитници. Значителни са загубите и на 9-а дивизия. По обобщени данни те възлизат на около 2000, от които почти 900 убити и умрели от болести и рани28.
Командирът на 9-а Плевенска дивизия Вл. Вазов е произведен в чин генерал-майор.
***
Следва нова оперативна пауза на този участък от Македонския фронт, която продължава почти 16 месеца. Бойните действия имат локален и епизодичен характер, без особено влияние върху оперативно-тактическата обстановка. Това позволява и на двете страни да усъвършенстват своите позиции, което дава отражение върху характера на действията в заключителния етап на войната.
Есента на 1918 г.
Изменилата се политико-стратегическа обстановка след руската революция ускорява събитията. Германската пролетна офанзива на Запад не постига резултат и през лятото на 1918 г. Антантата разполага с превъзходство в силите и средствата на всички фронтове, като предприема инициативи за извършване на пълен поврат в действията, за разгром на Централния съюз и приключване на войната. Започват настъпателни операции по всички фронтове.
На Балканите и по-конкретно в Македония съглашенската армия на генерал Франше д’Епре по това време разполага с мощна групировка от 29 дивизии с 620 хил. души, 2230 оръдия и 3450 тежки картечници. От тях на вардарско-дойранския участък са съсредоточени около 6 дивизии: 4 британски (22-ра, 26-а, 27-а и 28-а) и 2 гръцки (Серска и Критска), с личен състав около 75 хил. души, над 250 оръдия, половината от които голямокалибрени, 300 тежки картечници и 24 средни минохвъргачки29.
За средата на септември командването на Солунската армия подготвя армейска настъпателна операция в Македония за разгромяване на Българската армия и извеждането й от войната.
Замисълът предвижда нанасяне на три разсичащи удара, с които българските войски да бъдат разчленени и в последствие разгромени. Главният удар се нанася през Добро поле към Скопие. С лявото крило на групировката се нанася удар в направление на Битоля–Прилеп, а с дясното крило – удар на вардарско-дойранския участък. Според замисъла на генерал Милн британските войски от 12-и корпус (22-ра и 28-а дивизия) нанасят главен удар в направление на Крастали, Калатепе, вис. Г. дуб, а с гръцката Критска дивизия да се обходи Дойранското ез. от изток. По този начин да се излезе във фланг и тил на отбраняващите се войски с последващия им разгром. Другите две англ. дивизии – 26-а и 27-а, настъпват непосредствено по долината на р. Вардар срещу отбраната на Планинската дивизия. Бойният ред на англичаните е в два ешелона: в първи – чk