СЪЗДАВАНЕ НА БЪЛГАРСКАТА ВОЕННОВЕТЕРИНАРНА СЛУЖБА

СЪЗДАВАНЕ НА БЪЛГАРСКАТА ВОЕННОВЕТЕРИНАРНА СЛУЖБА

1879–1899 г.

Катя БРАНКОВА

Нормалното функциониране на създадената след Освобождението българска армия изисква формирането на всичките й структури, важно място сред които заема военноветеринарната част. Тази статия представя първоначалния етап в изграждането й, без да претендира за цялостност и пълнота в изложението, още повече че по проблема е писано немалко както в статии и студии¹, така и в съчинения от по-общ характер, проследяващи изграждането на българската армия въобще, публикувани са и спомени на участници в събитията². Ползвани са архивни източници, както и спомени на офицери, съхранени в ЦВА.

Копнежът по свободата е толкова силен, че в първите месеци след Освобождението той „заговори като копнеж за безвластие“³. Ситуацията в България е повече от изключителна: „Полуграмотните станаха учители; майсторите – архитекти; баячите – лекари; овчарите – ветеринарни лекари; дръзките – водачи“⁴. В подобни дни на надпревара с времето и възможностите се полагат основите на цялостното устройство и управление на свободна България – административно, политическо и духовно. За санитарно дело в страната въобще не може да се говори – липсват лекари, аптекари, аптеки и болници, „съществуваше една здравна мизерия“⁵.

Хронологически устройството на гражданската медицина в България предшества създаването на военносанитарните и военноветеринарните служби и е поверено на Министерството на вътрешните работи. То одобрява проекта на видинския губернски лекар д-р Димитър П. Моллов, който участва по-късно в разработката на „Временни правила за устройството на медицинската част в България“. Те са утвърдени на 1.02.1879 г. от императорския комисар княз Дондуков-Корсаков. На практика това е първият официален здравен документ, „съставен у нас съобразно руското здравно законодателство по онова време и имащ силата на закон“⁶. Самото наименование „Временни правила“ показва „с каква сериозност и предпазливост авторът им е разрешавал поставената му задача“⁷. Правилата следват идеите на руската обществена медицина, но са доста по-демократични в сравнение с руското здравно законодателство по това време. Личи един стремеж към обединяване усилията на гражданските и военните лекари, продиктуван от липсата на специалисти и от слабите икономически възможности за разкриване на достатъчно лечебни заведения, отговарящи на изискванията на медицинската наука и практика. Съветът при императорския руски комисар се заема и с военноветеринарното дело. Във „Временните правила“ на д-р Моллов намират място и някои постановки относно ветеринарната служба в армията. В I отдел, глава II към задълженията на медицинския съвет е вписано: „Издаване на наставления против заразните болести по хората и животните“. В глава III са определени задълженията на окръжните и градските лекари „да се грижат за освидетелствуване добитъка за клане“⁸.

Ветеринарна команда позира с излекуван кон, на който е направена трахеотомия след ухапване от пепелянка

Нормативната уредба на ветеринарното дело в българската армия е осъществена чрез „Положение за ветеринарната част във войската“ от 1882 г., допълнение към „Положение за медицинската и ветеринарната част във войската“. Положението⁹ за ветеринарната част във войската се състои от 29 точки, определящи основните ветеринарни длъжности в армията, правата и задълженията на главния ветеринарен лекар (т. 1–8), устройството и функциите на ветеринарните служби в армията (т. 1–29). Главният ветеринарен лекар завежда ветеринарната част във войската, но няма същия статут като главния лекар на войската, а е негов помощник по ветеринарната част. Притежава правата на действителен член на Върховния медицински съвет. Задълженията на главния ветеринарен лекар са почти същите като на главния лекар на войската. Контролира работата на подчинените му ветеринарни лекари, следи за редовното подаване на сведения за състоянието на ветеринарната част. Прави ревизии по ветеринарната част, като обръща особено внимание на храната на конете. При наличието на епизоотии дава необходимите разпореждания, а ако е наложително, „сам отива на мястото“; в екстремни ситуации (при опасност от епидемии) командирите на части се задължават да спазват разпорежданията му. В дисциплинарно отношение се ползва с правата на командир на отделна част¹⁰.

Ветеринарните лекари по частите са на двойна подчиненост, както и колегите им от санитарната част – в дисциплинарно отношение са подчинени на полковите командири, в медицинско – на главния ветеринарен лекар. Той определя повишението им в звание или уволнението им. Притежават правата на сотен¹¹командир. В медицинско отношение са им подчинени ветеринарните фелдшери, назначени в частите. Към задълженията на лекарите се включва и работа във ветеринарното военнофелдшерско училище и учебната ковачница в съгласие с утвърдените устави. Детайлизирани са конкретните им задължения във ветеринарния лазарет, както и по време на учения, паради, маневри и походи. Във финансово отношение са подчинени на полковия командир, на него се и отчитат. Задължени са да правят денонощна ведомост, на чиято основа се подготвя месечната ведомост за състоянието на ветеринарната част, копие от която се праща на главния ветеринарен лекар. Не е упоменато дали трябва да представят годишна ведомост с научни данни, както колегите им от санитарната част. Водят книга за имуществото и похарчените лекарства. „Положението за ветеринарната част във войската“ не е толкова подробен документ, както „Положението за медицинската част“, но двете сфери са близки, което обяснява лаконичността на първия документ. Не е уточнен редът за назначаване на ветеринарните лекари, но най-вероятно са в сила общите правила за всички медицински служители в Министерството на войната.

В Източна Румелия организатор и началник на военноветеринарната служба от 1879 г. е д-р Димитър Л. Виницки, а дотогава е ветеринарен лекар в Нова Загора¹². Същата година д-р Виницки е командирован на специализация в Петербургската ветеринарна академия, връща се през 1880 г. и поема поста военноветеринарен лекар на милицията и жандармерията при учебния батальон в Пловдив, на който пост остава до септември 1885 г. Като началник на военноветеринарната служба на Източна Румелия д-р Виницки оказва сериозна помощ и на гражданските власти. С неговото участие е създадена образцова скотовъдна ферма при земеделското училище в Садово, в същото време е и неин зоотехник до 1885 г. От 1882 г. д-р Виницки е „преподавател по анатомия, физиология и скотолечение в това училище“¹³. По време на Сръбско-българската война (1885 г.) е ветеринарен лекар на Южнобългарските войски и е председател на Пловдивския комитет за реквизиране на добитък.

Структурата на военносанитарната и военноветеринарната служба в Княжеството е поставена с Указ № 777 на княз Батенберг, издаден на 4.09.1883 г. Според този указ военноветеринарната служба в Княжеството се ръководи от главния ветеринарен лекар. Към всеки конен и артилерийски полк работи по един ветеринарен лекар. Поради липсата на достатъчно кадри те помагат и на местното население. Тази организация е запазена до 1886 г. Следващият период до 1912 г. минава под знака на подобренията и преструктуриранията.

Учреденият Висш медицински съвет отговаря и за медицинското осигуряване на Земската войска. По тази причина в състава му влиза и главният лекар на Земската войска, но няма ветеринарен лекар. Едва на 9.09.1881 г. е назначен д-р Иван Иванович Нейман.

Д-р Нейман е роден през 1852 г. в Русия, завършва ветеринарна медицина през 1877 г. в Дерптския ветеринарен институт. Две години по-късно, през 1879 г., защитава дисертация на тема „За действието на борната киселина“, която му носи научна степен „Магистър по ветеринарните науки“. От 1878 г. до 1880 г. е ветеринарен лекар на 14-и Хусарски полк. От август 1881 г. до септември 1885 г. е главен ветеринарен лекар на Княжество България и член на Висшия медицински съвет¹⁴. Като такъв прави възможното за устройването на военноветеринарната служба. Преди да започне Сръбско-българската война, напуска страната и се връща в Русия. Там постъпва като ветеринарен лекар на 17-и Драгунски полк и работи до 1898 г. Кариерата му продължава във Варшава като корпусен ветеринарен лекар на 15-и армейски корпус¹⁵. Човек с разностранни интереси, д-р Нейман пише статии на няколко езика и публикува материалите си в специализирани издания във Франция, Германия и Русия. През 1883 г. д-р Нейман е представител на българското княжество в Четвъртия международен ветеринарен конгрес, проведен в Брюксел¹⁶. Д-р Нейман е двигателят на всички инициативи на Висшия медицински съвет по отношение на ветеринарната служба. Оценката за дейността му е висока: „Нейман застава в редицата на водачите, на най-отговорните, на първите“¹⁷. Такъв е човекът, поставил началото на ветеринарното дело в България.

Помощници на д-р Нейман са руски ветеринарни лекари, участници в Руско-турската война от 1877–1878 г., те са и първите организатори на ветеринарната служба¹⁸. Първите руски ветеринарни лекари в Княжество България са: Хелховски, Касперович, Тимофтеевич, Вознесенски, Лане, Рас, Купчински, Кузиркеевич, Калнинг. До септември 1885 г. те са полкови ветеринарни лекари в артилерийски и конни части, занимават се и с гражданската ветеринарна служба¹⁹. Когато войната започва, в Княжеството остават само лекарите Тимофтеевич, Хелховски, Касперович, Кузиркеевич.

След като д-р Нейман напуска Княжеството, постът му и в двете служби е поет до 1888 г. от д-р Хелховски. За главен ветеринарен лекар е назначен д-р Касперович и остава на този пост до 1896 г., следващият й ръководител до 1914 г. е д-р Димитър Л. Виницки. През 1914 г. е преименувана на Ветеринарноремонтна служба, а нейният началник е и главен ветеринарен лекар на войската. В периода 19141928 г. началник на Ветеринарноремонтната служба е д-р Илия П. Бенчев. Д-р Тимофтеевич е първият самостоятелен началник на гражданската ветеринарна служба.

Д-р Виницки се изявява като изключително „енергичен и деятелен началник“, благодарение на който военноветеринарната служба „се избавила от опекунството на военносанитарната служба“²⁰. Заслугите на д-р Виницки са свързани с изработването и прилагането на „Инструкция за употреблението на малеина във войската“, тя влиза в сила с Окръжно № 3269/23.05.1897 г. Благодарение на малеина болестта сап „биде съвършено унищожена във всички войскови части“²¹. Ремонтните конски депа в Кабиюк и Плевен, както и конезаводът в Божурище са създадени с неговото участие. Даването на кобили от артилерията в условна собственост на населението става с неговите протекции и води до подпомагане и насърчаване на местното коневъдство. Така с минимум усилия се постига относително добър резултат.

Трудният период в дейността на ветеринарната структура продължава до 1899 г. и е такъв именно защото тя е подчинена на санитарната. По-голямо внимание се отделя на санитарната служба за сметка на ветеринарната. Естествено е усилията да са насочени към поддържане здравето на войската, въпреки че успехите в тази област не са впечатляващи.

Формирането на кавалерийските части към Министерството на войната започва още от 1878 г. Със Заповед №5/12.07.1878 г. от повиканите на служба в Българска земска войска се сформират 6 нови конни сотни: 1-ва Софийска, 2-ра Видинска, 3-та Търновска, 4-та Русенска, 5-а Пловдивска, 6-а Сливенска²². През 1880 г. със Заповед № 105 се сформира още една конна сотня под № 1. С цел улеснение в командно отношение Заповед №116/1880 г. обединява 4 от съществуващите конни сотни в един конен полк. Три години по-късно, през 1883 г. Указ № 178 сформира нов конен полк от 6 конни сотни. По-късен Указ на княза под № 234 определя начина за „преформированието на кавалерията“, а именно: съществуващият шестсотен полк става четирисотен и се преименува във Втори конен полк; от 4 сотни се сформира нов конен полк, наречен „Първи на НАШЕТО име конен полк“, като формирането му става чрез обединение на две нови сотни и две други, взети от сегашния конен полк в София. Цялата 1883 г. минава под знака на трансформациите на конните части с цел оптимизиране на управлението им. От 1-ва и 3-та сотня на 2-ри конен полк чрез привеждането им в пълен състав, Заповед № 445/1883 г. сформира нов Първи конен полк. В началото на 1884 г. нарочна Заповед № 5 преименува в ескадрони сотните на Негово Височество.

Военното министерство не забравя и Източна Румелия, където се създават доброволчески кавалерийски ескадрони, първият от които е изграден в Пловдив през 1885 г. Със Заповед по Българската армия № 3, § 10/1885 г. Румелийската жандармерия разполага с 600 конни стражари, които са волнонаемни, с дребни коне, предимно местна порода, и при това негодни за военна служба. По-късна заповед №5 включва конните жандарми на Търновосейменския²³отряд в състава на бившия Румелийски ескадрон, който от своя страна влиза в Първи конен на Негово Височество полк като 5-и ескадрон. „Собственият на Негово Височество конвой“ със Заповед № 44/1885 г. преминава в състава на конната бригада.

До началото на Сръбско-българската война в Княжеството са осъществени още няколко трансформации, имащи за цел подобряване на структурата и по-ефикасно ръководство. С Указ № 31 от конните стражари на окръжията София, Кюстендил, Трън, Видин, Лом, Оряхово, Враца, Свищов се сформира нов 3-ти конен полк. Необходимите за полка кадри се осигуряват от „Първи конен на Нашето Име полк“, като по този начин формирането и продоволственото снабдяване на полка се поставят пряко под особеното разпореждане на Военното министерство. С конете, закупени от Унгария по силата на Указ № 42, са образувани нов 4-ти конен полк и един отделен ескадрон от конните жандарми на Русенското окръжие. Допуска се приемането и на доброволци. На 10.11.1885 г. в Шумен е създаден отделен ескадрон, а Южнобългарският ескадрон влиза в състава на Трети конен полк. Така чрез поредица укази и заповеди на Военното министерство са формирани известно число от необходимите за страната кавалерийски части. Възможностите на Княжеството в тази насока, както и в много други, са ограничени.

Ведомост за числото на болните коне, лекувани в Софийския своден ветеринарен лазарет

през второто полугодие на 1889 г.

Усилията на правителството и Военното министерство са насочени към създаване на конски завод и хлев²⁴с жребци за развъждане на коне в Княжество България. Указът от 1883 г. предвижда конският завод да има едно отделение с 9 жребци и 150 кобили майки, а в обора – 20 жребци. За да се увеличи числото им, се предвижда ежегодно от 1885 до 1888 г. да се купуват по 10 жребци. Указът е придружен с Обяснителна записка относно устройството на конския завод в Княжеството. Записката прави анализ на състоянието на коневъдството у нас. То не осигурява необходимите за армията коне, българските са „слаби, дребни, негодни за конницата и никак не струват за артилерията.“²⁵Купуването на коне от чужбина не крие рискове в мирно време, но в случай на война поставя българската армия в незавидно положение. Точно това налага построяването на конезавод с хлев. Първият е с цел да гарантира непосредственото добиване на коне, а вторият – за подобряване на конската раса. Още през 1880 г. правителството представя пред Парламента проект за конезавод, но той остава неразгледан. Споменатата записка предвижда за начало да се закупят от чужбина 9 производителни жребци и 150 кобили. Записката съдържа още и подробен финансов план на завода за 1883 г., анализ на българските климатични условия и влиянието им при отглеждането на конете, чертежи на постройките, прогноза за броя на кончетата през първите години, както и финансова прогноза за печалбите от отглеждането на собствени коне.

Коне се купуват от Русия, която ни продава „здрави, издръжливи и скъпи коне“²⁶, както и от Австро-Унгария (Указ № 42/1883 г.)²⁷. Цената на един руски кон варира между 350 и 600 лв. За ремонт на конете военното министерство отпуска годишно около 120 000–130 000 лв. За тези пари биха могли да се купят 185 коня от Русия²⁸. Заради високите цени от Русия се купуват двегодишни кончета, което не е най-доброто решение. През октомври 1885 г. пристига поредната пратка от Унгария. Ангажиментът на главния лекар на армията е да направи „всичко според възможностите си за дезинфекциране на конюшните на I конен полк, тъй като там ще гудят (в см. настанят – б.м.) пристигащите от Унгария коне“²⁹. Предвидено е и участие на запасни кадри, ако има нужда от помощ. Явно при транспортирането част от конете се разболяват, което налага предварителното указание „ако има болни коне, да се отделят своевременно“. Промяната в условията вероятно предизвиква срив в имунната система на конете, защото в ново известие до министъра на войната от 21.12.1885 г. се съобщава за появата на болестта мит сред внесените от Австро-Унгария коне и част от тях умират. Слабата подготвеност на българските фелдшери налага препращането на лекар: „Само фелдшер не може да се справи. Моля да прикомандировате някого за окончателното прекратяване на болестта“³⁰. Уволняването на досегашния ветеринарен лекар д-р Вознесенски налага изпращането на д-р Виницки в Шумен, където положението е наистина критично. Болестта се разпространява главно сред унгарските коне и до пристигането на д-р Виницки те са отделени в специални помещения и са подложени на „бдителен надзор“³¹. Военният министър майор Никифоров нарежда още „да се окаже общ надзор на конете от запасния кадър на II Конен полк в Шумен и на конския състав в Кабиюк“³².

Българският конезавод би могъл да произвежда по-добри и по-евтини коне и от тази гледна точка е наложително съществуването му. Изчислено е, че конете ще се увеличават по-бързо след 1892 г. и така 10 години след откриването на завода България ще бъде обезпечена с коне. Междувременно трябва да се забрани износът на коне от Княжеството. През 1883 г. е открит „Александровски държавен конски завод“, закрит неизвестно защо, без мотивация, на 1.01. 1887 г. с Указ № 177.

За коневъдството е направено малко. За пръв път в бюджета на 1884 г. е предвидена сума за създаването на един конезавод в Шумен и няколко „случайни конюшни“³³. Тези депа биха могли да дадат коне най-рано след пет или шест години. Така българската конница е поставена изцяло в зависимост от външния пазар. Причината за това се крие в състоянието на местните коне: дребни, слаби, изродени, които не само са считани за негодни, но и наистина не покриват нуждите на армията. Частично разрешение на проблема се постига чрез създаването на конезавод в чифлика „Кабиюк“ при Шумен. Целта е да се подобри конската раса, но краткото време не позволява на завода да отговори на предназначението си и да се подготвят коне за войската.

Подходящите за целта коне в България са малко. Набавянето им от чужбина е трудно, придружено от много пречки, особено във военно време, допълнителен проблем е и високата цена. Българският военен бюджет не е в състояние да поддържа много коне в мирно време, още повече че дневната издръжка на един кон изисква сериозна сума. Така към 1.05.1885 г. в Княжеството има около 1750 коня, от които 1550 са строеви, а 200 са включени в състава на обоза. Около 1000 от тях са оставени на Българското княжество от русите, но са стари; млади и необяздени са около 500 коня. През август и септември 1885 г. са закупени още 500 коня от Унгария и 200 от Русия. Министерството на войната все пак предприема някои мерки за подобрение конската раса у нас и създаване на запас от коне. Освен доставката на коне от Русия и Унгария се създава ремонтно конско депо; по-добрите местни коне се купуват на по-високи цени с цел поощрение на коневъдството; отворени са конски депа в София (Гурмазово), Плевен и Шумен; от чужбина са доставени коне и са раздадени на населението в условна собственост, при което се постига облекчение на бюджета. В крайна сметка резултатите са „сравнително добри“ за България: 18 ескадрона, в триескадронните полкове, 1-ви ескадрон от Лейбгвардейския княжески полк, три планински артилерийски полка, пехотните полкове и инженерните войски си служат с местни коне. По този начин до 1910–1911 г. са набавяни по няколкостотин местни подобрени коне³⁴. Набавянето на коне с местни средства ни прави по-независими от чужбина, едновременно с това населението се стимулира и така се активизира и стабилизира коневъдството у нас. Като цяло българските коне към края на XIX в. са пъргави и издръжливи, но тъй като са дребни и зле гледани, не притежават онази маневреност, необходима за полската артилерия. Картината обаче не вещае нищо оптимистично, защото „нуждата на мобилизираната армия не беше покрита“³⁵. Оценката на о. з. ген.-л-т Никола Жеков е, че през 1883 г. конницата придобива окончателния характер на „драгунска (въоръжена и с карабини)“, но се обучава по руски устав от 1869 г., което води до усвояване на „изостанала от времето си тактика“³⁶.

Ветеринарната служба в първите две десетилетия от съществуването си се ограничава с грижи за здравословното състояние на конете и другия добитък в армията, при което съставлява част от общата санитарна служба. Усилията са разнопосочни, идеи не липсват, част от тях са реализирани – изцяло или частично, но липсват системност и последователност в работата, а това се отразява на боеготовността на армията ни. Нормативни документи не липсват, но те поставят военноветеринарната част в периферията на интересите на министерството и поради това дейността й не покрива нуждите на армията и държавата.

Бележки:

¹Бендерев, Ан. Създаване българската конница. Проекти и действителност. (Историческа справка). – Нашата конница, С., 1929, кн.2, с. 20–24; Ганчев, Ал. Българската войска при първия военен министър ген. П. Паренсов – ВИС, С., 1937, кн. 30, с.14–38; Гергинов, Т. Исторически развой на съвременна България от Възраждането до Балканската война 1912 г. – ВИС, С., 1935, кн. 20–21, с. 158–294; Дървингов, П. Нашата кавалерийска школа. Нейните успехи и нужди (Впечатления и мисли) – ВИ, №77/21.07.1911; Золотович, Г., М. Русев. Исторически преглед на медицинската част в България 15.08.1878–15.08.1898. – Във: Медицински сборник, бр. 8, С. 1898, с. 449–596; Павлов, Г. Страници из ветеринарната служба в България до Съединението. – ГСУ, ВМФ, С., 1933–1934, с. 559–565; Пешев, П. Историческите събития и деятели от навечерието на Освобождението ни до днес с бележки за живота ми. С., 1993, с. 865; P. S. Материали за историята на Източнорумелийската милиция и жандармерия 1879–1885 г., ВИС, С., 1930, кн. 1–2, с. 136–188; Цветков, Р. История на военноветеринарната служба в България. – ВЖ, С., 1930–1931, кн. 7–8; Р.S. Мястото на нашата кавалерийска школа. – ВИ, № 77/25.07.1909; ²Жеков, Н. Българското войнство 1878–1928. Военнополитически поглед върху развитието и бойните дела на нашите въоръжени сили от Освобождението досега и тяхното бъдеще, С. 1928, с. 559; Иванов, Н. История на административните домакински служби в Българската армия от създаването да края на войната със сърбите в 1885 г., ЦВА; Михлюзов, Н. Българската армия. Кратък преглед на нейното историческо развитие, Пловдив 1914, с. 243; Паприков, Ст. Армия и флот, ръкопис, ЦВА, Б. м. г.; ³ Павлов, Г. Страници из ветеринарната служба в България, ГСУ, ВМФ, С., 1933–1934 г., с. 547; ⁴ Павлов, Г. Страници..., с. 548; ⁵ пак там, с. 549; ⁶ Куртев, д-р Вълчо. Българското военномедицинско дело. С., 1992, с. 48; ⁷ Павлов, Г. Страници из ветеринарната служба в България, ГСУ, ВМФ, С., 1933–1934 г., с. 549; ⁸ Цит. по Павлов, Г. Страници..., с. 549, 550; ⁹ Според сега съществуващата нормативна база „Положение“ съответства на „Правилник“; ¹⁰ ЦВА, инв. № П 383, Положение за медицинската и ветеринарна част във войската, С. 1882 г., с. 27; ¹¹ Сотня (рус.) – ескадрон в казашки полк; ¹² Цветков, Р. История на..., с. 189; ¹³ пак там, с. 189; ¹⁴ Павлов, Г. Страници..., с. 550; ¹⁵ Пак там, с. 550; ¹⁶ Международен ветеринарен конгрес в Брюксел през 1883 г. – Медицинска сбирка, кн. II, 1884, с. 33; ¹⁷ Пав-лов, Г. Страници..., с. 551;¹⁸ Цветков, Р. Пак там, с. 188; ¹⁹ Пак там, с. 188; ²⁰ Пак там, с. 190; ²¹ Пак там, с. 191; ²² Хрусанов, Систематически сборник на законите, указите, заповедите, и циркулярите по военното ведомство от 1877–1878 г. до 1901 г., с. 34; ²³ Търново Сеймен – дн. Симеоновград; ²⁴ Хлев (рус.) – обор; ²⁵ Хрусанов, пак там. Т. I, ч. II, с. 1599; ²⁶ Иванов, Н. История на административните домакински служби в Българската армия от създаването до края на войната със сърбите в 1885 г., с. 32; ²⁷ ЦВА, ф. 22, оп. 3, а. е. 53, л. 223; а. е. 52, л. 40; ²⁸ Изчисленията са на Иванов, Н., който твърди, че към 1.09.1885 г. в Княжеството има 1100 строеви коне, артилерийските са 395, оборните – 247, или всичко 1750 коне. От строевите около 500 са тригодишни, лошо обяздени, останалите са стари, наследени от руската армия., пак там, с. 33 ²⁹ ЦВА, ф. 22, оп. 3, а. е. 53, л. 223; ³⁰ Пак там, а. е. 52, л. 40; ³¹ Пак там, л. 39; ³² Пак там, л. 34 ³³ Иванов, Н. История...; ³⁴ Жеков, Н. Бъл-гарското войнство 1878–1928 г., С., 1928 г., с. 32; ³⁵ Пак там, с. 32; ³⁶ Пак там, с. 38.

към начална страница “военно издателство”

към “военноисторически сборник”

към съдържание вис бр.1.2004 .