към начална страница “военно издателство”
към “военноисторически сборник”
БЪЛГАРСКА МОРСКА ПАТРУЛНА ГРУПА НА ОХРИДСКОТО ЕЗЕРО (1943–1944 г.)
Атанас ПАНАЙОТОВ, д-р капитан II ранг о.р.
Съществуването на българска Охридска морска патрулна група в годините на Втората световна война е известен на изследователите факт. За това формирование обаче в официалната „История на българския Военноморски флот“ е отделено само едно изречение.1 В редица изследвания в тази тематична област познатият иначе факт е напълно игнориран. Неизвестно защо, в изготвения през лятото на 1945 г. по настояване на съветското командване в България подробен доклад (51 м. стр.) от командира на Морски войски капитан I ранг Стефан Цанев за тяхното развитие през периода 1941–1945 г. поделението не е посочено2. В малкото публикации, където мимоходом се споменава за съществуването на тази група, са допуснати подвеждащи неточности. Като цяло, създаването и дейността на българската Охридска морска патрулна група досега не са били обект на отделно изследване.
Запазени документи позволяват да бъде представена, макар и в скромен обем, биографията на това необичайно българско флотско подразделение, отдалечено на стотици километри от Черно море, Бяло (Егейско) море и Дунава.
* * *
На 18 юни 1942 г. командирът на Морските войски контраадмирал Асен Тошев получава служебно писмо от управлението на Военните фабрики, с което е уведомен че: „В гр. Охрид има една много добра корабостроителница във владение на Дирекцията на водните съобщения и флотска казарма, използвана от полка в Охрид“. В писмото се съобщава също, че корабостроителницата може да спуска на вода по два 40-тонни кораба и разполага със съответната работилница и съоръжения. На контраадмирал Тошев е подсказано, че корабостроителницата би трябвало „да се владее от Морските войски за направа на плавателни съдове за пазене на границата“3.
Повече от година това писмо, оставено без резолюция, престоява в архива на Морски войски. През този период във военния ни флот се изпълнява корабостроителна програма, чиято цел е да попълни поне най-неотложните му нужди от миночистачни кораби на Черно и Бяло море. Проектирането и строителството на миночистачите е изцяло дело на български специалисти4. Вероятно проблемите, съпътстващи тази военновременна дейност, са отклонили интереса на Щаба на Морски войски от малката корабостроителница в Охрид, която поради своята отдалеченост от основните флотски формирования трудно би могла да се включи в изпълнението на посочената програма.
Следващото писмо, което контраадмирал Тошев получава по този повод, е от 30 октомври 1943 г., като този път информацията идва от ръководителя на Дирекцията на водните съобщения инж. Валериан Минков. В него не се споменава и дума за корабостроителницата, но пък се посочва: „След италианския разгром, поверените ми пристанищни власти в Охрид овладяха два кораба и една моторна лодка, бивша собственост на югославянския военен флот, които бяха плячкосани от италианците.“ Инж. Минков иска от адмирала да вземе становище по въпроса за евентуалното бъдещо използване на корабите за военни цели.
Този път реакцията на Щаба на Морски войски е незабавна, а резолюция върху писмото слага самият началник-щаб на Войската генерал-лейтенант Константин Лукаш: „Да се изпрати офицер да ги прегледа“.
Контраадмирал Тошев изпраща най-подготвения в това отношение свой офицер – инженер-корабостроителя капитан I ранг Протасий Пампулов, тогава началник на техническата служба при Морските войски. Тази командировка е допълнителен щрих към приноса му за развитието на военния ни флот в периода между двете световни войни. В доклад от 17 м. стр., две приложения и 17 снимки е дадена предисторията на бъдещата патрулна група и е направено конкретно предложение – да се „формират и изпратят по едно морско отделение в Охрид за Охридското езеро и едно такова в Стения – за Преспанското езеро“.
Капитан I ранг Пампулов добре разбира, че по време на война за такива непланирани разходи се иска солидна подкрепа, и осигурява съдействието на командира на 5-а армия генерал Васил Бойдев и командира на 15-а дивизия с щаб в Битоля генерал Иван Маринов. Прави впечатление голямото разбиране, което проявяват българските военачалници за необходимостта от морски формирования на двете езера. Генерал Бойдев проявява лична инициатива за прибирането и съхраняването на плавателните средства в Охридското езеро за нуждите на „едно морско езерно отделение, което да бъде в услуга на армейската военна гранична власт за охраната на езерните граници, което е извънредно необходимо за вземане необходимите мерки против издевателства, за преследване и ограничаване контрабандата, за покровителство на риболова и пр.“ Тези позиции се защитават и от генерал Маринов, и от полковник Дренски – командир на 55-и пехотен полк. Вероятно с тяхна помощ е бил убеден да оттегли искането си германският полковник фон Нойбек, който на 2 ноември 1943 г. е повдигнал въпроса за собствеността на трите плавателни съда на Охридското езеро5.
Капитан I ранг Пампулов, придружен от лейтенант Петър Рашеев и от един подофицер, намира на двете езера цяла флотилия от малотонажни плавателни съдове.
На Охридското езеро е имало югославска морска езерна служба, състояща се от две патрулни канонерки („Стражар“ и „Граничар“) и една моторна лодка. Базата на службата е устроена в местността „Горица“ – на около 3 км южно от Охрид, където са построени казармени помещения, ремонтна работилница, електроцентрала и подемно съоръжение (хелинг). Освен това като пунктове за базиране са използвани пристанищата на Охрид и на манастира „Св. Наум“, които разполагат с кейови и вълноломни стени.
При отстъплението си югославските войски потопяват трите плавателни съда именно пред кейовата стена на манастира, който през юни 1941 г. става една от трудните теми по време на разговорите между Мусолини и цар Борис III, който настоява святото място да бъде на България6.
Италианците успяват да вдигнат корабите от дъното и да започнат ремонта им, като вдигат над тях своя военноморски флаг. При бързото си оттегляне по-късно обаче забравят да приберат дори кърмовите флагове.
Изоставени от италианците плавателни съдове на Преспанското езеро (ноември 1943)
Установената след тяхното заминаване българска пристанищна власт откарва на влекало плавателните съдове в охридското пристанище. Благодарение на настойчивостта и съобразителността на генерал Бойдев представителят на германското командване генерал Линдеман признава корабите за българска собственост и получава за временно ползване и за нуждите на своя щаб в Струга моторната лодка срещу разписка от тогавашния командир на 55-и полк полковник Магеров.
На Охридското езеро има и други плавателни съдове, които според капитан I ранг Пампулов биха могли да бъдат използвани за военни нужди. На брега стои повреден и изхвърлен на пясъка германски парен катер с името „Deggendorf“, в строя са няколко частни моторни лодки и сравнително големият частен моторен кораб (собственост на охридския жител Борис Фортомаров) с водоизместване 89 тона и възможност за натоварване на 160 пътници и 22 тона товар. Българската войскова част в Охрид разполага и с малък моторен понтон.
Подобно морско езерно отделение под наименованието „Стения“ югославяните са имали и на Преспанското езеро с корабен парк от 3 стражни (патрулни) лодки, 1 моторна лодка-влекач с железен корпус и с бордови номер МТ 12, 1 стражна моторна лодка с железен корпус и с бордови номер МL 77, 1 моторна лодка – баркас, с дървен корпус и с бордови номер IАМ 610, 1 транспортна моторна лодка с името „Stukas Durres“ с железен корпус и с бордови номер 37 и една 10-местна гребно-ветроходна лодка. По сведения от местните жители от базираните и по-късно потопени тук общо три стражни патрулни лодки италианците откриват и изваждат само едната.
„Стения“ се намира на около 50 км от Битоля. Там е разквартируван 3/11 граничен подучастък. Генерал Маринов нарежда на капитан I ранг Пампулов да прегледа състоянието на плавателните съдове, благодарение на което сега разполагаме и с подробности за техните конструктивни качества. Морският офицер отбелязва в своя доклад, че за разлика от „Горица“ край Охрид, в Стения няма ремонтна работилница: „По всяка вероятност такава има устроена от югославяните на друго място по южния бряг на езерото, който засега е в чужда територия. Брегът в Стения обаче е равен и лодките, изтеглени на пясъка, могат да се потегнат“.
Проектът на капитан I ранг Пампулов за щат на морската служба в Охрид предвижда назначаването на общо 42 души (26 за корабите и 16 за работилницата), от които 1 строеви и 2 машинни офицери. За морската служба на Преспанското езеро предлага 32 души, командвани от 1 машинен офицер. Изводът му е: „В интерес е за държавната отбрана да се сформират и изпратят по едно морско отделение за Охридското и Преспанското езера за поемане морската служба“7.
Контраадмирал Тошев получава доклада на Пампулов на 10 ноември 1943 г. и още на следващия ден пише поверително донесение до Министерството на войната и Щаба на войската с обосновано искане за създаването на морска патрулна служба на Охридското езеро. Необяснимо защо обаче той игнорира желанието на генерал Маринов за създаването на такова подразделение в Преспанското езеро, а подчертава само заслугите на генерал Бойдев за запазването на трите плавателни съда край Охрид. Тук отваряме скоба с обяснението, че контраадмирал Тошев, командвал военния ни флот по време на войната (1939–1944 г.), е противоречива личност с невинаги положителни оценки за дейността му. Факт е, че цар Борис III е недоволен от него8, но не го уволнява както предшественика му контраадмирал Иван Вариклечков.
Предвид големия недостиг на плавателни средства в действащия военен флот, се обсъжда и вариантът трите плавателни съда да бъдат транспортирани до Дунав или Бяло море. Това е отхвърлено, защото въпреки възможността след разглобяването им (те така са достигнали до Охридското езеро) това да стане, аргументът за необходимостта от създаването на българска морска патрулна група в Охрид надделява. Контраадмирал Тошев предлага това да бъде „Морски патрулен взвод“, който да изпълнява следните задачи:
„а) Носене стражната и патрулната служба във водите на Охридското езеро; б) Охрана на брега откъм водата; в) Потушаване издевателства от размирни и чужди елементи във водите на езерото и по брега; г) Преследване контрабандата; д) Подпомагане пехотните гранични части в носене на граничната служба в районите близко до брега.
Охридската морска патрулна служба да бъде в строево и оперативно подчинение на командира на пехотния полк и да подпомага за издигане престижа и авторитета на българската военна власт. В подчинение на Морските войски да остане за сега само в учебно и вещево отношение“.
Отговорът на помощник-началника на Щаба на войската генерал-майор Кирил Янчулев пристига точно след седмица с поверително писмо № I – 961: „Плавателните съдове в Охридското езеро, за които донасяте…, да се приемат, поддържат и използват от флота. За целта, според нуждата, постепенно да се изпрати в Охрид личен състав, който да се отдели от този на флота и да достигне до взвод. Да се разузнае също и за плавателни съдове в Преспанското езеро. ЗАПОВЕД“9.
Разпореждането за плавателните съдове на Преспанското езеро контраадмирал Тошев изпълнява след няколко дни, като предоставя доклад с извод, че и в база „Стения“ може да бъде сформирана морска патрулна служба, аналогична на тази, която се предвижда за Охрид. Този доклад е оставен без последствие.
Български военни моряци на Охридското езеро (1944)
С поверително писмо от 11 март 1944 г. контраадмирал Тошев моли Министерството на войната и Щаба на войската да бъдат направени съответните постъпки, за да бъдат предадени на командира на Охридската морска патрулна група двата кораба и ремонтната работилница на Охридското езеро. Уточнен е и съставът на групата: „2 младши офицери, 2 корабници ШЗО (фелдфебел-школници), 8 подофицери, 7 кандидат-подофицери, 4 ефрейтори и моряци, 8 майстори и калфи специалисти-чиновници, или всичко 31 души“.
На 31 март 1944 г. контраадмирал Тошев изпраща поверително разпореждане до командирите на Черноморския и на Дунавския флот, откъдето ще се вземат кадрите за бъдещото формирование, с изискване да изпратят само добре подготвени специалисти:
„Като се има предвид: 1. Че новосформираната морска патрулна група на Охридското езеро ще бъде откъсната от Черноморския флот и че в морско отношение ще бъде самостоятелна; 2. Че тя се формира за първи път в историята на флота, и то в едно населено място, гдето е люлката на българщината и има здрав национален дух; 3. Че тя ще се яви като единствена представителка на Морските на Н.В. войски пред квартируващите там военни части, пред представителите на различните държавни и други учреждения и пред будното местно гражданско население; 4. Че с добрата си и предана служба чиновете на същата група ще трябва да заслужат доверието, което се оказва към Морските на Н.В. войски от страна на Щаба на Войската с поверяване на сигурността по опазване водните граници на това скъпо за Отечеството ни Охридско езеро; 5. Че всеки един от чиновете, избран за изпращане, със своето държане, своята работа и стремеж да бъде полезен на службата трябва да оправдае честта и доверието, които му се оказват от страна на неговите началници, налага се при избора на хората да се подберат само такива, които са с доказана способност и изпитани военни и морални качества, отлично дисциплинирани, работливи, взискателни към себе си и предани на службата.“
На 5 април 1944 г. командирът на 5-а армия получава разпореждане за оперативното, гарнизонното и домакинското осигуряване на морската патрулна група и подчиняването й на командира на 55-и полк. На 11 април с. г. генерал-лейтенант Лукаш изпраща искане до Дирекцията на водните съобщения за предаването на корабите и работилницата с хелинга и електроцентралата на представители на Морските войски. Отговорът на учреждението се забавя, като в него се съдържа пък искането работилницата, хелингът и електроцентралата да не бъдат предавани. На 19 май с.г. контраадмирал Тошев им отговаря, че съоръженията „принадлежат непосредствено към военноморската база“, но в належащи случаи моряците ще извършват услуги на цивилните пристанищни власти. На същата дата е подписан и протоколът по приемането и предаването на патрулните кораби „Граничар“ и „Стражар“.
Офицери, военнослужещи, свещеници и граждани заедно с българския епископ Харитон пред манастира “Св.Наум” (Охрид, юни 1944 г.)
Българските моряци заварват на Охридското езеро работилница с хелинг с повдигателен електродвигател, малка електроцентрала и малка леярна, както и двете канонерки – еднотипни, произведени през 1929 г. от германската фирма „Theodor Hitgler – Schiffs Werf und Maschinenfabrik - Regensburg“ (строителни номера 54 и 55). Дължината на корпуса им е 18,2 м, широчината - 3 м, газенето – 1 м, а водоизместването – около 30 т. Безкомпресорен дизелов двигател „Моторен Верке - Манхайм“ (120 к.с.) им позволява достигането на скорост от 20 км/ч. Въоръжението е 47-мм оръдие на носа и тежка картечница на кърмата. Оръдието е на открито, а картечницата – в специална въртяща се кула. При оттеглянето си италианците са демонтирали оръдията, картечниците и радиостанциите, както и редица части от корабните силови уредби.
От морската патрулна група документът е подписан от мичманите II ранг Атанас Изворски и Петър Петров и от фелдфебел-школника Гради Германов, а от предаващата страна – от началника на пристанището Любен Тодоров. Върху протокола е поставен печатът на 55-и полк10.
Мичман II ранг Атанас Тодоров Изворски е произведен в това първо флотско офицерско звание със заповед № 30 от 30 юли 1941 г. на командира на Дунавската флотилия и назначен като командир на разузнавателен кораб, но остава командирован към Неподвижната отбрана на Черноморската флотилия във Варна11. Няколко месеца след назначаването му като „командир на Охридската морска патрулна група“ той е произведен в по-горно звание – мичман I ранг. Първото си донесение до Щаба на Морските войски той прави на 23 май 1943 г., в което съобщава, че е пристигнал в Охрид на 17 май и се е заел с изпълнение на поставените му задачи, като моли да му бъдат осигурени исканите материали за ремонт на корабите и на хелинга. На 24 май противникови самолети атакуват казармите на 55-и полк, където са разрушени складови помещения и са дадени две човешки жертви. Това кара флотския офицер да подготви и скривалища за поверения му личен състав.
Кондукторът (най-старшото подофицерско звание във Флота до 1945 г.) Борис Вичев от българската Охридска патрулна група на кърмата на патрулен кораб № 1. Снимката е направена в пристанището под манастира “Св.Наум”, юни 1944 г.
От друго сведение на мичман I ранг Изворски се разбира, че югославските имена на корабите са премахнати и те се водят като патрулни кораби № 1 и № 2. На 26 юни 1944 г. № 1 влиза в движение, а № 2 остава на стапел поради закъсняването на поръчаните материали, в това число и на трансмисионните ремъци за машините на работилницата. По същата причина се забавя ремонтът на моторната лодка на 2/11 граничен участък, но в замяна на това за кратко време е стегнат и вкаран в строя щурмовият понтон на 55-и полк.
Обнадежден от тези доклади, контраадмирал Тошев иска на 9 август 1944 г. от Щаба на Войската 20-мм противовъздушно оръдие, една тежка и две противовъздушни картечници със съответното количество боеприпаси за въоръжаването на патрулен кораб № 1. Междувременно плавателният състав е разширен с получена от Русе моторна лодка „Мис Х“, построена в Унгария (дървен корпус, осемцилиндров бензинов двигател „Форд“, водоизместване 2,026 т, товароспособност 5 души или 375 кг) и с посочения вече щурмови понтон, построен в Турция, с извънбордов двуцилиндров бензинов двигател „Ешкес“. Върху това донесение на мичман I ранг Изворски е поставен за първи път печат с кръгов надпис „Охридска морска патрулна група“ и с държавния герб в средата. След ремонт моторната лодка „Мис Х“ е зачислена на 11-и граничен участък, а понтонът – на 55-и пехотен полк. По отношение на работилницата сведението е лаконично и ясно: „Всички машини са в движение и изправни“.
Последното сведение от мичман I ранг Изворски се получава в Щаба на Морските войски на 1 септември 1944 г. В него той докладва, че по заповед на командира на 15-а дивизия изпраща щурмовия понтон с един подофицер на Преспанското езеро, село Стения, където започва подготовката за изваждането на потопените плавателни съдове. Подписано е на 24 август 1944 г. и с нищо не подсказва за наближаващите преломни събития12.
От запазени други документи и от спомени на ветерани можем да допишем края на кратката биография на това малко флотско формирование. Към 6 септември 1944 г. заедно с частите на 55-и полк групата тръгва за България. По пътя хомогенността й се нарушава и след много перипетии, в началото на октомври, военнослужещите се добират до щаба на Морските войски в София. През 1945 г. мичман I ранг Атанас Изворски е назначен за командир на торпедоносец тип „Дръзки“, но през 1946 г. е уволнен след поредната чистка на „царски“ офицери във флота13.
Краткият живот на българската Охридска морска патрулна група не дава възможност на нейните военнослужещи да участват в други действия, освен ремонтно-възстановителни. Това е още едно доказателство за политиката, която провежда българската държава в земите, където са разположени нейни войски през периода 1941–1944 г. – да се гради и възстановява инфраструктурата, а не да се руши и граби. От друга страна, биографията на тази група показва правилния подход на българското военно ръководство за обединяване на възможностите на видовете и родовете сили в армията при изпълнението на нейните специфични задачи – принцип, който е валиден и в наши дни.
Бележки:
1 История на българския Военноморски флот. С., 1989, с. 73.
2 Архив на Главния щаб на ВМС, ф. 1, а. е. 302, л. 1–51, 166а.
3 Централен военен архив (ЦВА), ф. 1027, оп. 1, а.е. 544, л. 1.
4 Вж.: Панайотов, А., М. Кръстева. Проблеми на българското военно корабостроене и кораборемонт (1919–1944 г.). – В: Годишник на Военноморския музей - Варна, В., т. II, 2002, с. 70–106.
5 ЦВА, ф. 1027, оп. 1, а.е. 544, л. 97, 99, 105.
6 Филов, Б. Дневник. С., 1990, с. 342.
7 ЦВА, ф. 1027, оп. 1, а.е. 544, л. 86, 90, 95–98.
8 Филов, Б., Дневник, цит. съч., с. 398.
9 ЦВА, ф. 1027, оп. 1, а.е. 544, л. 85, 87, 88.
10 ЦВА, ф. 1027, оп. 1, а.е. 544, л. 64, 65, 68, 70, 75, 83, 84.
11 ЦВА, ф. 1027, оп. 1, а.е. 512, л. 521.
12 ЦВА, ф. 1027, оп. 1, а.е. 544, л. 19, 30, 34, 40, 53, 59.
13 ЦВА, ф. 1027, оп. 1, а.е. 548, л. 48; Военноморски музей (ВММ), Осн. фонд, а. е. 56, спомени на капитан I ранг Емил Жечев; Загорски, И. Офицерският корпус в българския военен флот – ВММ, вх. № 16 – 1999.
към начална страница “военно издателство”