55 години НАТО:

55 години НАТО:

продължаващото разширение на съюза

Йордан Баев, доц. д-р

Постигането на значими актуални цели в българската политика обикновено провокира засилен обществен интерес и дебати. Колкото и парадоксално да звучи, процесът на присъединяване на България към НАТО не предизвика в отговор сериозни изследвания в родната историография относно възникването, функционирането, развитието и разширяването на Северноатлантическия алианс през последния половин век. Това създава потенциална опасност за увеличаване на дистанцията и концептуалните различия с утвърдени западни изследователски школи в областта на военноисторическата наука, международните отношения, отбраната и сигурността. Липсата на оригинални наши публикации и дискусии за историческото развитие на НАТО силно контрастира с многобройните международни проекти и форуми по тази тема в годините след края на Студената война, стимулирани също от разкриването на голям брой документални колекции от Архива на НАТО и редица национални архиви в страните от алианса* .

* Ще посоча само успешното реализиране на международния Паралелен исторически проект за НАТО и Варшавския пакт и Международния исторически проект за Студената война, в рамките на които бяха проведени представителни научни конференции в Рейкявик, Исландия (юни 1998), Добиако, Италия (септември 2002), Шпицберген, Норвегия (юни 2003), Кент, Охайо, САЩ (април 2004) и др. В настоящата публикация са използвани някои непубликувани доклади от посочените конференции, както и предоставени ми материали по темата на известния американски историк на НАТО проф. Лари Каплан (създател на Центъра „Ген. Лиман Лемницър“ за изследвания за НАТО и ЕС, понастоящем старши екперт в Пентагона и професор в Джорджтаунския универститет) и д-р Джейми Ший (помощник заместник генерален секретар и говорител на НАТО).

Игнорирането на темата за военнополитическите съюзи в следвоенния свят позволи продължаващо тиражиране на стари пропагандни клишета в българската историопис. Така например възникването на западната отбранителна организация бе свързвано главно с разгарянето на Берлинската криза от 1948–1949 г. Създаването на Организацията на Варшавския договор през май 1955 г. бе обяснявано единствено като непосредствен отговор на изграждането на НАТО, което се бе случило 6 години по-рано.

Всъщност за пръв път още през октомври 1945 г. по инициатива на ген. Шарл дьо Гол френският генерален щаб разработва концепция за създаване на силна западноевропейска отбранителна организация с американско участие. Включването на френските комунисти в правителството осуетява по-нататъшна дискусия по въпроса, но след тяхното напускане през лятото на 1947 г. френският генерален щаб отново повдига въпроса за военен съюз с американска подкрепа. Скоро след приемането на Плана „Маршал“ за икономическо възстановяване на Европа и британският външен министър Ърнест Бевин отбелязва, че реализирането на Плана „Маршал“ създавало предпоставки за изграждане на „западен блок“. През декември 1947 г. министрите на външните работи на Великобритания, Франция и САЩ обсъждат конкретно необходимостта от създаване на западна военнополитическа организация. На 4 януари 1948 г. в меморандум до своето правителство Бевин обосновава за пръв път като реална задача в близко бъдеще изграждането на западноевропейски отбранителен съюз. Документът е приет на заседание на британския кабинет четири дни по-късно, след което се пристъпва към подготовка на секретни преговори във Вашингтон.

Идеята за създаване на „западен блок“ е публично обявена от Бевин в Камарата на общините на 22 януари 1948 г. Въпреки че тази инициатива е била предварително разгледана и одобрена от правителството на Великобритания още в началото на януари, тя е представена официално пред общественото мнение като реакция на казаното от българския министър-председател Георги Димитров на 16 януари (след подписване на българо-румънския съюзен договор) за евентуална балканска или балканско-дунавска федерация. Именно тази реакция на Бевин предизвиква и първата публична критика на Москва срещу източноевропейски лидер и последвалата остра атака на Сталин и Молотов срещу Димитров и Тито по време на тайната тристранна среща в Кремъл на 10 февруари 1948 г.

Януарската инициатива на британския външен министър е въплътена в реалност на 17 март 1948 г. с подписването на Брюкселския договор между Великобритания, Франция и държавите от Бенелюкс. През септември е обявено и създаване на военната организация на Западноевропейския съюз. Няколко дни след подписването на Брюкселския пакт, в края на март 1948 г. в сградата на Пентагона се провеждат секретни преговори между делегации на САЩ, Канада и Великобритания за създаване на евентуален „Атлантически“ пакт. Франция е изключена от тези първоначални консултации поради две основни причини – същностни различия относно целите на бъдещия общ съюз с участие на Съединените щати, както и опасения, че от Париж чрез все още влиятелната ФКП би могла да изтече поверителна информация към Москва. В действителност Сталин получава достоверни сведения за разискванията от участвалия в секретните преговори британски дипломат Доналд Маклийн – един от прословутата „Кеймбриджка петорка“ агенти на КГБ.

Директният натиск на Кремъл през пролетта на 1948 г. върху финландското правителство за подписване на двустранен съюзен договор и върху норвежкото правителство за сключване на „пакт за неутралитет“ също се посочват сред факторите за активизиране на многостранни преговори за изграждане на атлантическа организация за колективна отбрана. Отхвърлянето на шведската идея за създаване на регионален скандинавски отбранителен съюз през март 1948 г. и сондажите на норвежкото правителство по същото време се оценяват от изследователите днес като съществен момент от историята на създаването на Северноатлантическия съюз. В отговор на норвежко настояване на 11 март 1948 г. британският външен министър Бевин се обърнал към държавния секретар на САЩ Маршал с предложение за създаване на значително по-широк Атлантически съюз за взаимна помощ с участието на САЩ, Великобритания, Канада, Ирландия, Исландия, Норвегия, Дания, Португалия и Франция.

Участието на САЩ в регионална отбранителна организация съвсем не е лесно осъществимо въпреки желанието на американската администрация да подпомогне западноевропейската сигурност, особено след комунистическия „преврат“ в Чехословакия в края на февруари и блокадата на Берлин в началото на април 1948 г. Това би създало прецедент, тъй като в цялата американска история след френско-американския съюз от 1778 г. Съединените щати не са участвали във военнополитически съюз с Европа в мирно време. Традиционното влияние на изолационизма в американската външна политика и противопоставянето на влиятелни среди в Конгреса на САЩ срещу приемането на каквито и да е категорични военни задължения са трудно преодолими психологически препятствия, с които привържениците на трансатлантическите връзки трябва да се съобразяват. Впрочем и в администрацията на президента Хари Труман не са склонни да приемат някои от ключовите формулировки на Брюкселския договор (например изискването съгласно чл. 4 за автоматична военна подкрепа след нападение срещу страна, членка на съюза).

С цел облекчаване на бъдещите преговори и преодоляване на съпротивата на Конгреса през юни 1948 г. в американския Сенат е прокарана „Резолюцията Ванденберг“, а Държавният департамент лансира идеята за изграждане на по-широк „Северноатлантически съюз“. Както посочва висш американски дипломат, Брюкселският пакт е бил твърде ограничен като членство и прекалено разширен като ангажименти. На 6 юли 1948 г. във Вашингтон са инициирани официалните преговори за изграждане на северноатлантическата отбранителна организация.

Въпреки резервираността на някои от западноевропейските партньори Съединените щати настояват за включване в бъдещия алианс на скандинавските страни, Португалия и Италия. Аргументите са, че е немислимо осигуряването на ефективна американска подкрепа без изграждането на военни бази във важни геостратегически райони на Северния Атлантик – Гренландия, Исландия, о-в Шпицберген, Азорските острови. По предложение на архитекта на „стратегията за сдържане“ Джордж Кенън е намерена компромисна формула за предотвратяване на автоматично включване във война съгласно чл. 5 на проектодоговора, което би противоречало на американските конституционни норми. Философията на бъдещия съюз се основава в международноправно отношение на „правото на индивидуална и колективна самоотбрана“ в съответствие с чл. 51 от устава на ООН. След продължителни деветмесечни консултации на 4 април 1949 г. е подписан Вашингтонският договор за създаване на Северноатлантическия съюз, влязъл в сила на 24 август след ратифицирането му от парламентите на страните членки.

В първата година от своето създаване НАТО функционира като политическа организация с предимно консултативни функции. Корейската война е главният катализатор за превръщането на съюза в ефективна система за колективна отбрана с изградени военни структури само няколко години по-късно. Три месеца след началото на Корейската война Северноатлантическият съвет утвърждава създаването на интегрирани въоръжени сили на алианса под централизирано командване. От 2 април 1951 г. започва да функционира Главната квартира на съюзническото командване за Европа (SHAPE), а година по-късно са изградени и трите регионални командвания на НАТО.

В онези начални години е установен уникалният „метод на НАТО“ за постигане на консенсусни решения след интензивни консултации зад закрити врати. Поради икономическата зависимост на Западна Европа в началото на 50-те години Съединените щати най-често имат „контролния глас“ при извоюване на приемлив за водещата суперсила консенсус по възлови спорни въпроси. Най-често това става с цената на известна „размяна“ по второстепенни проблеми, удовлетворяващи по-малките съюзници. Този гъвкав механизъм на известни отстъпки и компромисни решения е характерен за променливото развитие на трансатлантическите отношения в следващите десетилетия и допринася за преодоляване на възникнали сериозни кризи във взаимоотношенията между съюзниците.

Първостепенна роля за приобщаването на Балканите към евроатлантическата отбранителна зона изиграва оказването на американска военна помощ за Турция и Гърция (в размер на 400 млн. щатски долара) след обявяването на Доктрината „Труман“ през март 1947 г. Непосредствено след подписването на Вашингтонския договор през април 1949 г. американският президент Хари Труман пише до турския премиер Исмет Иньоню: „Създаването на Северноатлантическия пакт същевременно увеличава сигурността на Турция“. Правителствата на двете балкански страни представят искане за приемане в НАТО през септември 1950 г. Тази тема е засегната в заседание на Военния комитет на НАТО през декември с.г. По същото време ръководните среди в алианса дискутират и други проблеми, свързани с необходима реорганизация на командните военни структури и разширяване на отбранителните отговорности на пакта, включително създаване на Средиземноморско или Близкоизточно обединено командване; въоръжаване и използване на западногермански дивизии в интерес на общата западноевропейска отбрана; предоставяне на по-голяма военна помощ на Тито при противопоставянето му на Сталин и дори за приобщаване на Югославия към пакта. По-късно се приема, че евентуално политическо обсъждане в НАТО на въпроса за Югославия може да срещне съпротива от Италия поради спорния проблем със статута на Триест. По този, както и по други деликатни въпроси консултациите се провеждат в рамките на „триумвирата“ от водещите държави в алианса – Съединените щати, Великобритания и Франция, който функционира до разрива между тях по време на Суецката криза през октомври 1956 г.

Въпросът за създаване на Близкоизточен или Средиземноморски отбранителен блок като сателитна на Северноатлантическия съюз регионална организация първоначално конкурира идеята за прякото включване на Гърция и Турция в НАТО. Това отговаря по-скоро на нескритите амбиции на Великобритания и Франция за продължаване на собственото си влияние в региона. На срещата на алианса в Отава през септември 1951 г. надделява становището на САЩ за присъединяване на Труция и Гърция към НАТО, което е окончателно оформено с Лондонския протокол от 22 октомври 1951 г. Три години по-късно с приемането на Парижките споразумения е решен и въпросът за присъединяване на Федерална република Германия към съюза.

Първото разширение на НАТО показва, че в началния период от съществуване на организацията в условията на ожесточено двуполюсно противопоставяне на преден план излизат геостратегическите цели и интереси. Недостатъчната оперативна съвместимост, липсата на утвърдени демократични вътрешнополитически норми и процедури, социално-политическата и икономическата изостаналост и трудно преодолимото разделение на обществото в двете балкански държави не играят толкова голямо значение при вземането на решение в рамките на съюза. По-късно други държави като Испания например именно по вътрешнополитически причини изчакват четвърт век включването си в НАТО. САЩ за пръв път повдигат въпроса за приемане на Испания през 1955 г., а страната е приета едва след падането на франкистката диктатура и общонароден референдум през 1981 г.

В условията на Студената война проблемът за т.нар. „неутралитет“ също има своите различни нюанси и проявления. Много изследователи тълкуват избрания от финландските управляващи среди „принудителен“ неутралитет, „дружелюбен“ към могъщия източен съсед, като избор на „по-малкото зло“. В документацията на финландското външно министерство могат да се срещнат аргументи, че при глобална война Финландия не би имала избора да остане неутрална. Създаването на НАТО променя политиката и на шведското правителство в посока на установяване на т.нар. „едностранен“ неутралитет. В строга секретност през март 1951 г. шведският военен министър обменя с британския си колега военна информация за отбранителните планове на своята страна. По същото време е установен канал за обмен на военна информация между шведското министерство на отбраната и Северното командване на НАТО в Осло. Управляващите среди в Швеция полагат значителни усилия в разгара на Студената война да намерят някакъв среден път между „изолирания неутралитет и открития ангажимент към Запада“. В края на 50-те години окончателно е обоснована и американската позиция, изразена в Директива 6006/1 на Съвета за национална сигурност на САЩ по следния начин: „При сегашните условия шведското членство в НАТО не е необходимо за западната отбрана… В случай на едностранна агресия на Съветския блок срещу Швеция САЩ са готови да подпомогнат Швеция като съставна част от НАТО или като отговор на ООН срещу агресията“.

Първият по-сериозен политически проблем, възникнал между съюзниците от НАТО, е свързан с включването на комунисти в правителството на Исландия през май 1956 г. и последвалото искане на новото исландско правителство за изтегляне на американските войски от острова. Казусът е разрешен с активно посредничество на генералния секретар на НАТО лорд Исмей, който предлага своеобразно „джентълменско споразумение“ – исландските представители в алианса доброволно да се откажат да участват в строгосекретни заседания и да получат конфиденциална информация по военни въпроси. Без да притежава свои въоръжени сили (освен брегова охрана), до началото на 60-те години Исландия играе „жизненоважна роля“ в стратегическите концепции на НАТО поради своето местоположение и наличиeто на голяма американска военновъздушна база в Кефлавик. Това нейно геостратегическо значение отслабва с въвеждането на въоръжение на междуконтиненталните балистични ракети.

Отказът на администрацията на президента Дуайт Айзенхауър да подкрепи англо-френската военна интервенция в района на Суецкия канал през октомври 1956 г. предизвиква първата сериозна криза в Северноатлантическия съюз. Препоръките в доклада на „тримата мъдреци“ (външните министри на Канада, Италия и Норвегия) от 17 ноември 1956 г. за осъществяване на по-ефективно политическо сътрудничество и усъвършенстване на политическите структури на алианса са предназначени да преодолеят възникналото недоверие и колизия в отношенията между водещите съюзници. По сходен начин десет години по-късно приемането на Доклада „Армел“ (1967) се тълкува като успешен опит за неутрализиране на поредната криза в съюза, породена от излизането на Франция от военните структури на НАТО.

Управляващите среди в САЩ посрещат меморандума на ген. Шарл дьо Гол от март 1966 г. с „гняв и възмущение“, въпреки че още години преди това Франция е дала категорични сигнали за самостоятелна отбранителна политика, особено в областта на придобиване и използване на ядрени оръжия. От началото на 1966 г. френските въоръжени сили не участват и в общи учения на НАТО. Както посочват някои американски изследователи обаче, министърът на отбраната на САЩ Робърт Макнамара използвал действията на ген. Дьо Гол като удобен повод за „хармонизиране“ на отношенията на САЩ с по-малките съюзници в алианса и изграждане на по-ефективна отбранителна система, включително и в Комитета за отбранителна политика и новоучредената Група за ядрено планиране. Разкритите в последните години документални данни от Архива на НАТО за периода 1949–1969 г. още веднъж показват многообразието на двустранни, регионални и многостранни отношения в рамките на Северноатлантическия съюз в годините на Студената война.

Разгарянето на нов военнополитически конфликт в зоната на действие на алианса през този период създава за пръв път сериозната дилема за начало на въоръжени действия между две от съюзните държави в НАТО. Ескалирането на напрежението по време на Кипърската криза на три пъти (1964, 1967, 1974) предизвиква реална опасност от пряк военен сблъсък между турската и гръцката армия. Въпреки че кризисната ситуация не е разрешена или преодоляна, според изследователите в този комплициран случай НАТО е демонстрирала своите способности за урегулиране по мирен път на възникнали сериозни противоречия на страни – членки на организацията. Нещо, което не е бил в състояние да постигне другият основен военнополитически блок по време на кризите в Унгария (1956) и Чехословакия (1968).

Краят на Студената война и разрушаването на двуполюсния конфронтационен модел на блоково противопоставяне поставят на дневен ред въпроса за бъдещата архитектура на европейската сигурност и дори за съществуването на Северноатлантическия съюз. Както подмятат язвително известни анализатори, най-разочаровани от разпадането на СССР и преустановяване дейността на Варшавския договор били някои натовски политици и генерали, тъй като се били лишили от основанието и смисъла за съществуване на НАТО. Илюзиите за една нова универсална регионална организация за колективна сигурност в лицето на новосъздаващите се институционални структури на Съвещанието за сигурност и сътрудничество в Европа (от 1994 г. ОССЕ) скоро са сменени от скептицизъм, породен и от спомена за провала на Обществото на народите и усилията за изграждане на система за колективна сигурност в Европа през междувоенния период. Ефективността на механизмите за вземане на решения, интегрираността на военните структури и капацитетът на бойните способности на НАТО продължават да бъдат съществено основание за продължаващо функциониране на алианса в новите международни условия. Тези констатации накараха редица експерти да издигнат призива: „Старото НАТО е мъртво. Да живее новото НАТО!“.

Два са главните фактори за преосмисляне ролята и мястото на Северноатлантическия съюз след края на Студената война и радикалното преустройство на съюза от организация за колективна отбрана в организация за колективна и международна сигурност. Ако старото НАТО бе рожба на Студената война, новото НАТО, както посочи в своя лекция през декември 2003 г. помощник заместник генералният секретар на алианса по външните отношения Джейми Ший, е „дете“ на Балканите. „Прераждането“ на организацията е мотивирано в много отношения от войната на Балканите през 90-те години на ХХ век, довело до трансформиране на отбранителния регионален съюз в миротворческа организация. За пръв път по време на „югокризата“ НАТО използва свои въоръжени сили извън териториите на страните членки и с това се създават предпоставки за преосмисляне на фундаментални концептуални и стратегически концепции и възприемане на принципа „Non-Article 5“ за военни действия извън условията на чл. 5 от Вашингтонския договор.

За пръв път в своята история НАТО използва свои войски във въоръжени действия през февруари 1994 г., когато във въздушното пространство на Босна са свалени 4 сръбски самолета. Военната операция на алианса в Косово пет години по-късно внася съвършено нови елементи в развитието на Северноатлантическия съюз, а ръководството на военните мисии в Босна (IFOR, SFOR), Косово (KFOR), Афганистан (ISAF) трасира пътя за новата миротворческа роля на съюза в съвременния свят чрез организиране на операции в отговор на кризи и по поддържане на мира.

Вторият фактор, който доведе до коренно преустройство на НАТО, е политиката на „протегнатата ръка“ с ясно изразена решимост за сътрудничество с бившите противници от Източна Европа. В резултат на тази далновидна линия само за 15 години Северноатлантическият съюз нараства на 26 страни членки, 40 % от които са принадлежали по време на Студената война към противостоящата военнополитическа организация. Този процес е същевременно изключително необходим за интеграцията между двете разделени в миналото части на Европа и съществена предпоставка за осигуряване на по-голяма стабилност и сигурност в цялото евроатлантическо пространство.

Още на срещата на Съвета на НАТО в Лондон през юни 1990 г. е направено първото предложение към всяка една от страните членки на все още съществуващия Варшавски пакт за установяване на дипломатически отношения и преки връзки на най-високо равнище с централата в Брюксел. Унгарският министър-председател Йожеф Антал е първият източноевропейски държавен лидер, който само месец по-късно прекрачва прага на Главната квартира на НАТО. През май 1991 г. Комитетът за планиране на отбраната на НАТО отправя ново предложение за засилени политически и военни контакти с Източна Европа, а на срещата на високо равнище в Рим през ноември 1991 г. е лансирана идеята за Северноатлантически съвет за сътрудничество. В рамките на тази инициатива през май 1992 г. се случват „две безпрецедентни събития в следвоенната европейска история“, както ги охарактеризира генералният секретар на НАТО Манфред Вьорнер – първи срещи на министрите на отбраната и на началниците на генералните щабове на страните членки и новите източноевропейски партньори.

Следваща ключова стъпка е обявяването през 1994 г. на новата по-мащабна инициатива „Партньорство за мир“, а от 1997 г. и на Северноатлантическия съвет за партньорство. С тези инициативи се появяват три съществено нови момента, стимулиращи също преосмислянето на новите функции, цели и мисии на алианса. За пръв път в процеса на сътрудничество и интеграция в сферата на сигурността и отбраната са включени страни извън Европа – бившите съветски републики в Кавказ и Централна Азия. Това допринася за разширяване на интереса и отговорностите на НАТО в значително по-широката геостратегическа среда на „Евразия“. За пръв път се включват със собствен принос към инициативата „Партньорство за мир“ и традиционно неутрални страни като Австрия и Швейцария. Това дава основание до 2002 г. генералният секретар на НАТО Джордж Робъртсън да се обърне към генералния секретар на ООН Кофи Анан с шегата: „Аз имам това, което ти все още нямаш – Швейцария!“.

Третият същностен момент, възникнал скоро след разпадането на Варшавския пакт, е за неизбежното разширяване на алианса в източна посока. Може да звучи парадоксално, но още през декември 1991 г. първата публична заявка за членство в НАТО идва неочаквано от страна на руския президент Борис Елцин, а следващата – година по-късно – е отправена от самоизолиралата се за десетилетия малка балканска държава Албания. Всъщност първите сериозни дискусии относно евентуално разширение на организацията са инициирани през 1992–1993 г. и се отнасят до трите централноевропейски страни Чехия, Полша и Унгария.

В началото на обсъжданията по темата за вероятното разширение в средите на НАТО са изтъкнати някои резерви срещу подобно решение. Те се свеждат до следните общи аргументи: 1. Подобно разширение ще доближи НАТО плътно до границите и традиционните сфери на влияние на Русия, което би могло да създаде условия за ново напрежение. 2. Разширението на алианса със страни в преход към демокрация би затруднило ефективното използване на принципа за консенсус при вземане на решения. 3. Липсата на достатъчни ресурси и оперативната несъвместимост на въоръжени сили и въоръжения би представлявало допълнително бреме за страните членки. 4. Нестабилната политическа и етно-национална обстановка в евентуалните кандидатки за членство в съюза биха породили нови рискове и заплахи за сигурността на съюзните държави. 5. Държавите от Централна Европа не са застрашени от непосредствени заплахи за своята сигурност и поради това не се нуждаят от спешно присъединяване към северноатлантическата организация за колективна отбрана.

Провеждането на задълбочено проучване относно разширението на НАТО (1995) и впоследствие изготвянето на ясно формулирани правила и критерии за членство в алианса, както и подписването на споразумение за сътрудничество между НАТО и Русия (1994) допринасят за възприемането на категорично решение в полза на разширението на съюза. С последователното приемане на трите централноевропейски държави през април 1999 г. и на още седем източноевропейски страни, сред които и България, през март 2004 г. успешно завършва изключително важен етап в радикалното преустройство на НАТО след края на Студената война.

Паралелният процес на преустройство на военните структури на НАТО и развитие на самостоятелни отбранителни способности и сили на Европейския съюз и „двойното“ разширение на тези две регионални организации в Източна Европа породиха едновременно нови проблеми и перспективи. Те изискват много по-ясно определяне, съгласуване и разделяне на отговорностите и задачите на ЕС и НАТО в сферата на общата сигурност и отбрана. Наред с това едновременното приемане на голям брой източноевропейски държави в тези две организации се тълкува от редица изследователи като предпоставка за създаване на нови импулси за взаимодействие и изграждане на нови мостове за преодоляване на възникналите по време на последната иракска криза колизии в трансатлантическите отношения.

В някои нови публикации проблемът за продължаващото разширяване и променяне на НАТО е описван като „краят на историята или новото начало“ на тази най-успешна в съвременния свят регионална организация за колективна сигурност. Ако разгледаме дневния ред на Съвета на НАТО днес, ще открием, че темата за Европа заема относително все по-малко място в разискванията, които разглеждат въпроси за сигурността в Африка, Близкия изток, международния тероризъм, Олимпийските игри... Някои предричат загубата на бойните способности и ефективността на организацията, превръщането й в „мини-ООН“ или в своеобразна „кутия с инструменти“ за военно планиране и оперативна съвместимост. Не е възможно да се поставят и крайна граница и дата на процеса на бъдещото разширение на алианса. До края на десетилетието възможни нови членки са сегашните балкански кандидатки Албания, Хърватия и Македония, а може би също Украйна. Вече се дискутира въпросът за следващо разширение извън границите на Европа – към Грузия и Азърбайджан в Кавказ. Някъде в тази посока в рамките на инициативата „Партньорство за мир“ следва да се търсят и неизбежното сътрудничество и партньорство с единствената европейска страна, воювала с НАТО – Сърбия и Черна гора, както и с предишния главен противник и втора световна ядрена сила – Русия.

Както всеки друг обществен субект в обкръжаващия ни свят, Северноатлантическият съюз е обречен да се променя или да остане в историята. Глобализационните процеси в човешкото развитие в резултат на новата информационно-технологическа революция предопределиха свалянето на „европоцентристките“ доспехи на НАТО, преобразуването на съюза от организация за колективна отбрана в организация за кооперативна сигурност и мотивираха новата й мисия като важна движеща сила в съвременната глобална система за сигурност на ХХI век.

Бележки:

¹David Reynolds /Ed./, The Origins of the Cold War in Europe. International Perspectives, (Yale University Press, 1994).

²Michael Hogan /Ed./, The End of the Cold War. Its Meaning and Implications, (Cambridge University Press, 1994).

³Jeffrey Simon, NATO Enlargement & Central Europe. A Study in Civil-Military Relations, (NDU Press, Washington, 1996).

⁴David Yost, NATO Transformed. The Alliance’s New Roles in International Security, (United States Institute of Peace, Washington, 1998).

⁵Lawrence Kaplan, The Long Entanglement: NATO’s First Fifty Years, (Praeger, Westport, 1999).

⁶Gregory Pedlow /Ed./, NATO Strategy Documents. 1949-1969, (Brussels, 1999).

⁷Gustav Schmidt /Ed./, A History of NATO. The First Fifty Years, Vol. 1-3, (Palgrave, London, 2001).

⁸S. Victor Papacosma; Sean Kay; Mark Rubin /Ed./, NATO After Fifty Years, (SR Books, Wilmington, 2001).

⁹Sabina Crisen /Ed./, NATO and Europe in the 21^st Century: New Roles for a Changing Partnership, (The Woodrow Wilson Center, Washington, 2001).

към начална страница “военно издателство”

към “военноисторически сборник”

към съдържание вис бр.2.2004 .