към начална страница “военно издателство”
към “военноисторически сборник”
Втората световна война
1940: ГОДИНАТА НА БЛИЦКРИГА
Румен НИКОЛОВ, ст.н.с. II ст. д-р
След приключването на полската кампания на Вермахта и на съветско-финландския сблъсък Втората световна война наистина се превръща в „странна“. Макар Лондон и Париж да са от 8 месеца в състояние на война с Берлин, мобилизираната френска армия и Британският експедиционен корпус, който се прехвърля във Франция още през септември 1939 г., не предприемат никакви действия срещу германски войски, които им отвръщат с аналогична пасивност. Продължителното затишие наистина се оказва като пред буря, развихрила се във формата на Блицкриг1 . Същността на този начин за водене на бойни действия се изразява в нанасяне на внезапен мощен удар срещу определен участък на противниковата отбрана с максимална концентрация на собствените сили при активно взаимодействие между авиацията и механизирани сухопътни сили. След постигнатия пробив се излиза на оперативен простор и настъплението се развива в дълбочина с максимална бързина до достигане на противниковия тил с последвало обкръжаване и унищожаване на неприятеля.
В началото на пролетта на 1940 г. до практическата реализация на този начин на водене на война, изглеждащ толкова елементарен като теоретична концепция, остават броени седмици и дни. Преди да се стигне до него обаче, вниманието на стратезите на Третия райх се съсредоточава върху Скандинавския полуостров.
* * *
Берген
Скандинавският въпрос заема съществено място в сферата на англо-германско противопоставяне още от самото начало на Втората световна война. Само няколко дни след началото й Чърчил отбелязва: „Скандинавия трябва да бъде освободена от заплахата за германско нахлуване и да попадне в британската система дори ако няма желание за активно участие във войната“. Единствените мерки, които обаче се планират в тази насока, са миниране на норвежките крайбрежни води и стоварване на малочислени морски десанти в Ставангер, Берген и Трондхайм. Но дори тяхното осъществяване постоянно се отлага във времето, докато се оказва безнадеждно закъсняло.
Защото в Берлин не само мислят, но и действат по въпроса за настаняване в Скандинавския полуостров. На 10 октомври 1939 г. главнокомандващият ВМС адмирал Рьодер изтъква пред Хитлер огромното значение на норвежките пристанища за германския надводен и подводен флот и опасността за германските интереси от изпреварващо английско проникване там. Веднага след това започва планиране на операция под кодовото название „Weseruebung“, чиято цел е окупирането на Норвегия и Дания, за да се попречи „на англичаните да се утвърдят в Скандинавия и на Балтийско море... и с оглед на войната срещу Англия да се разширят изходните позиции на военноморския флот и авиацията“. На 7 март 1940 г. е утвърден окончателният вариант на операцията, който предвижда „прекосяването на границата с Дания и стоварването на десант в Норвегия да се осъществят едновременно“, с голяма бързина и крупни сили, с което да бъдат изненадани „северните държави и западните противници“. Провеждането на операцията е възложено на генерал от пехотата Н. фон Фалкенхорст, а за нейно начало е определена датата 9 април. Няколко дни преди това от различни германски пристанища започват масово да отплават натоварени с оръдия и танкове транспортни съдове, маскирани като търговски кораби.
На 7 април английска подводница докладва за необичайно активно движение на германски плавателни съдове в пролива Скагерак, след което в британския военноморски флот незабавно бива обявена обща тревога. Две бойни ескадри спешно отплуват от базата Скапа Флоу и поемат курс към южното норвежко крайбрежие, започва и спешно товарене на войски.
Норвегия
Рано сутринта на 9 април германските посланици в Осло и Копенхаген връчват на съответните правителства ноти, в които намеренията на Райха да ги окупира са представени като предприемане на мерки за защитата срещу инвазия от страна на Англия и Франция. Дания се подчинява на исканията практически без каквато и да е съпротива, с което входовете в Балтийско море попадат в германски ръце.
В акваторията на Норвегия обаче германският флот се сблъсква със сериозни затруднения. Английски подводници и самолети още през първия ден от операцията потопяват крайцерите „Карлсруе“ и „Кьонигсберг“. Силният огън на норвежката брегова отбрана в района на Осло унищожава и крайцера „Блюхер“. Едва след стоварването на морски и въздушни десанти в района на пристанищата Осло, Кристиансен, Ставангер, Берген, Трондхайм и Нарвик съпротивата започва да отслабва. Междувременно приближаващите норвежкото крайбрежие британски бойни и транспортни съдове се насочват към Нарвик с намерение да изтласкат оттам завзелите го германски части. В едноименния фиорд започва ожесточен морски бой, в който и двете страни търпят тежки загуби. Въпреки превъзходството си в сили и средства и установеното господство по море англичаните се бавят със стоварването на десант, което позволява на германците да увеличават числеността на гарнизона и да укрепват позициите си. Едва на 28 май, след като са струпали над 20 000 английски, френски, полски и норвежки бойци, съюзниците превземат Нарвик. Рязкото изостряне на обстановката във Франция обаче ги принуждава само след няколко дни да вземат решение за напускането му. Задържането на Нарвик става безсмислено и се пристъпва към неговата евакуация. Заедно с гарнизона отпътуват норвежкият крал и членовете на правителството.
С окупирането на Норвегия Третият райх си осигурява благоприятни предпоставки за по-нататъшното водене на войната, но значителните флотски загуби по време на кампанията се отразяват отрицателно на възможностите на Кригсмарине в битката за Атлантика.
* * *
Мълниеносното нахлуване в Норвегия и Дания показва, че Хитлер е решил да сложи край на „странната война“ и се насочва с недвусмислени намерения към Западна Европа. Тя изглежда много уязвима с оглед незначителния военен потенциал на Холандия, Белгия и Люксембург, единствената преграда между Германия и Франция. При това, стремейки се да не предизвикват своя все по-агресивен съсед, тези неутрални държави дори не предприемат съществени отбранителни мероприятия. Въоръжените им сили единствено демонстрират незначително присъствие в граничните райони, срещу които се съсредоточават германските войски.
Планът за нападение срещу Франция под работното наименование „Sichelschnitt“ („Удар със сърп„), се разработва в продължение на половин година от екип под ръководството на генерал Ерих фон Манщайн. Неговата основна идея е заобикалянето от север на силно укрепената френска отбранителна линия „Мажино“, като мощна високомобилна войскова групировка нанесе главния удар срещу Франция през Люксембург и Ардените и след като форсира р. Маас в района на Седан, продължи настъплението си по долното течение на р. Сома и излезе на френското атлантическо крайбрежие в района на Ламанш. Същевременно на десния фланг на германския Западен фронт действа друга войскова групировка, чиято задача е да елиминира съпротивата на холандската армия и да сковава англо-френските войски в Белгия до окончателното им обкръжаване. Докато на левия фланг на фронта трети юмрук на Вермахта с непрекъснатата си активност и имитация на решително настъпление блокира разположените по „Мажино“ френски войски.
Люксенбург
Въпреки съпротивата на традиционно мислещите генерали, този план е възторжено приет от Хитлер, който заповядва осъществяването му. Едновременно се планират и провеждат ред дезинформационни акции, които затвърждават в съюзническото командване увереността, че германците ще разиграят отново „План Шлифен“ от 1914 г., когато армиите им нападат Франция през Холандия и Белгия.
За реализацията на този замисъл Вермахтът концентрира крупни военни сили: 136 дивизии (от тях 10 танкови и 6 моторизирани), 2580 танка, 3824 самолета, 7378 оръдия. Те биват организирани в предвидените от оперативния план (който в своя окончателен вариант е диференциран на два етапа - съответно Fall Gelb и Fall Rot) три армейски групи: „B“ (под командването на ген.-полк. Федор фон Бок), „A“ (на ген.-полк. Герд фон Рундщедт) и „C“ (на ген.-полк. Вилхелм фон Лееб).
Англо-френските войски са в състав от 111 дивизии, 3100 танка, 3500 самолета. Белгийската армия разполага с 23, а холандската с 8 дивизии. Те се разполагат според очакванията на съюзното командване да бъдат повторени събитията от Първата световна война. Най-мощната групировка (Първа група армии) се развръща по протежение на френско-белгийската граница със задача при започване на германско нападение срещу Белгия и Холандия да се разположи по линията р. Маас–Намюр–Лиеж– Антверпен и опирайки се с десния си фланг на укрепената линия „Мажино“, да създаде непрекъснат отбранителен фронт. Втора група армии заема позиция на линията „Мажино“, а зад нея се развръща Трета група армии. По Арденското направление, смятано за непреодолимо поради пресечения релеф, гъстите гори и липсата на пътища, се разполага най-слабата войскова концентрация – едва няколко дивизии.
В Белгия Алберт канал
Рано сутринта на 10 май 1940 г. над 2000 самолета на Луфтвафе атакуват едновременно около 70 цели във Франция, Белгия и Холандия. В района на Хага и Ротердам е стоварен въздушен десант от 4000 парашутисти. Те установяват контрол върху летищата, на които със самолети и планери са прехвърлени още над 20 000 десантчици, които овладяват най-важните мостове през р. Маас, като ги удържат до пристигането на предните отряди на Вермахта. На 12 май германските бронирани части са вече в района на Ротердам, два дни по-късно холандската армия капитулира, а правителствто се евакуира в Лондон.
Десантът над Ротердам
Също на 10 май германски парашутен десант завзема два ключови моста на канала „Алберт“ в Белгия, което позволява на германските войски да заобиколят Лиеж и да излезнат на оперативен простор и да се развърнат за мощно настъпление към Брюксел. Белгийската армия изоставя своите укрепени пригранични рубежи и отстъпва на запад, накъдето се насочват почти всички съюзнически войски, очаквайки провеждането на решителна битка за Белгия. Между тях е и 9-а френска армия, която почти в пълен състав се устремява към Намюр, изоставила определения й за отбрана участък от френско-белгийската граница около Седан. Именно там обаче привечер на 12 май се появяват първите германски танкове, преминали за два дни над 120 км.
На следавщия ден под прикритието на авиация започва форсирането на р. Маас по три переправи. След което бронираните дивизии от танковата група „Фон Клайст“ се устремяват към крайбрежието на Ла Манш и на 20 май го достигат в района на Абвил. На 22 май е завладян Булон, а на следвищя ден – Кале. Съюзническите войски в Белгия се оказват отрязани от своя тил, а германските бронирани колони са на около 30 км от Дюнкерк, единственото пристанище, което все още свързва британските експедиционни сили с родината. Ден по късно, когато германските танкове са вече на рубежа Бетюн–Сент Омер–Гравлен (на 16 км от Дюнкерк), те получават заповед от командващия армейската група фон Рундщедт да преустановят настъплението си. Тази заповед, дълго време приписвана еднолично на Хитлер, се дискутира и анализира в продължение на десетилетия след края на войната. Напоследък започва да надделява базираното на документи мнение, че зад нея не се крият никакви задкулисни интриги между Берлин и Лондон. Просто Рундштедт решава да даде кратък отдих на бронетанковите съединения преди нанасянето на окончателен удар срещу Франция. Смятайки, че обкръжените и притиснати до морето британски войски са вече лесна плячка за Луфтвафе, което няма да допусне извозването им. Но след ожесточени боеве и с цената на много жертви англичаните съумявят да евакуират не само ядрото на своя експедеционен корпус (без бойната техника), но и над 100 000 френски и белгийски военнослужещи.
Дюнкерк
Докато трае „Дюнкеркското чудо“, обкръженият ляв фланг на френската армия капитулира. И към началото на юни за водене на отбранителни действия по 360-километровата фронтова линия – от „Мажино“ по течението на реките Ена и Сома до Ламанш – в разпореждане на френското командване остават само 49 дивизии.
На 5 юни рано сутринта германски войски форсират р. Сома в района на Амиен. Танковите дивизии на Вермахта се придвижват стремително, помитайки безсилните френски опити за оказване на съпротива. За да спасят столицата си от бомбардировки, деморализираните французи се отказват от всякакви опити да отбраняват Париж и на 14 юни го предават без бой. На 16 юни френското правителство, прехвърлило се в Бордо, взима решение да помоли германското за прекратяване на бойните действия. На 22 юни 1940 г. мирният договор между двете страни е подписан в железопътен вагон в Компиенската гора, същата, в която през 1918 г. тогавашният френски главнокомандващ маршал Фош приема германската военна делегация, пристигнала да се моли за мир.
Франция 1940 В Париж
Резултатът от наистина светкавичната война, продължила малко повече от месец, е окупацията на близо 2/3 от територията на Франция. В германски ръце попадат индустриалният Север и цялото Северно и Западно френско крайбрежие, превърнато бързо във форпост за борба против Великобритания. Единственото гнездо на по-скоро символична френска съпротива остава създаденият от генерал Дьо Гол в Лондон комитет „Свободна (от юни 1942 – сражаваща се) Франция“.
След разгрома на Франция силите на Вермахта вече са на няколко десетки километра от територията на своя останал единствен европейски противник – Великобритания. Разделят ги само водите на Ламанш…
* * *
Още от самото начало на Втората световна война генерал-полковник Франц Халдер, началник на генералния щаб на сухопътните войски на Третия райх, не престава да изтъква: „Продължителната война е свързана с изостряне на обстановката, особено в областта на политиката. … Всеки момент са възможни изненади. … Особено от страна на Русия и Америка. … Най-бързият способ за завършване на войната е стоварването на десант в Англия. … Успешният десант с последвала окупация на Англия ще доведе до бърз завършек на войната…“.
По въпроса се работи усилено и три седмици след светкавичния разгром на Франция (на 16 юли 1940 г.) Хитлер подписва Директива № 16 относно провеждането на десант в Англия – операция „Морски лъв“ („Seelоеwe„), чиято реализация е възложена на генерал-фелдмаршал Герд фон Рундщедт.
Замисълът на „Морски лъв“ се изразява в следното: шест пехотни дивизии от 16-а армия на генерал Ернст Буш се товарят на плавателни съдове в района на Па дьо Кале и се стоварват на английския бряг между Рамсгейт и Бексхил; четири дивизиии от 9-а армия на генерал Адолф Щраус пресичат Ламанш от района на Льо Хавр и дебаркират между Брайтън и остров Уайт; три дивизии от 6-а армия на генерал-фелдмаршал Валтер фон Райхенау потеглят от района на Шербур и десантират в залива Лайм. След като те се укрепят на английския бряг започва прехвърлянето на войските от втория ешелон на силите за нахлуване (6 бронетанкови, 3 моторизирани и 2 въздушнодесантни дивизии). Следва мълниеносно настъпление на дебаркиралите сили в три направления: на югоизток към Саутхямптън, на север към Бристол и на изток към устието на Темза. По който начин да бъде блокиран Уелс, отрязани Девън и Корнуел (където са съсредоточени основните сили на Британската армия) и Лондон да бъде обкръжен. Според върховното командване на Вермахта на север от рубежа Бристол–Лондон не са разположени значителни английски сили и по това направление настъплението може да продължи с малкото войски, които няма да се ангажират с обсадата на Лондон.
Още по време на детайлизирането на „Морски лъв“ обаче главното командването на германските ВМС си признава, че не е по силите му да проведе операция на толкова широк фронт – повече от 200 мили: през бурния Ламанш, пред очите на превъзхождащия по мощ британски военен флот и при липсата на категорично германско превъзходство във въздуха. Защото само за превозването на войските и бойната техника са необходими огромни количества плавателни съдове – не по-малко от 1700 баржи, 1160 моторни катера, 470 буксира и 155 транспортни съда; а осигуряването на безопасно придвижване на тази армада е категорично извън възможностите на германския боен флот. С оглед на това на фюрера бива предложено реализацията на операция „Морски лъв“ да бъде отложена най-малко до лятото на 1941 г. В случай че все пак бъде взето политическо решение за незабавно действие, главнокомандващият военноморския флот се ангажира единствено с успешно провеждане на десант на крайно стеснен участък от английското крайбрежие – между Дувър и Фолкстън, най-много до Ийстбърн на запад. И то не по-рано от средата на септември 1940 г.; и единствено при условие че масираните нападения на Луфтвафе върху Южна Англия приведат противниковата брегова отбрана в състояние да не може да защитава пристанищата и направленията от тях към вътрешността на страната.
Идеята на „моряците“ обаче е категорично неприемлива за „пехотинците“. Генерал-полковник Франц Халдер нарича предложението за десант на ограничен участък от британското крайбрежие “истинско самоубийство“ и го сравнява с „прекарване на десантиралите войски през месомелачка“. (В личния си дневник Халдер е съвсем откровен: нашият флот … не ще да чуе за десант западно от Портсмут, защото изпитва непреодолим ужас от британския надводен флот!).
Така висшето военно ръководство на Третия райх бива изправено пред тежка дилема: При опит за десант на широк фронт би могло до се стигне до тежък провал вследствие масово потапяне на германските плавателни съдове по време на переправата; десантът на тесен участък от крайбрежието, следователно и с по-малко десантиращи войски, може да бъде отблъснат и издавен в морето!
Тези аргументи очевидно оказват въздействие върху Хитлер, защото на 1 август 1940 той подписва нова Директива – № 17 (Относно воденето на въздушна и морска война против Англия). С нея на германските ВВС се разпорежда, смятано от 5 август, „с привличане на всички налични средства да разгромят колкото е възможно по-скоро английската авиация“.
Ниската ефективност на започналите въздушни нападения на Луфтвафе придава допълнителна тежест на аргументите на военноморското командване и постепенно Хитлер става все по-възприемчив към идеята за десант на ограничен участък от английското крайбрежие. В поредната негова Директива относно провеждането на операция „Морски лъв“ вече бива целеуказано десантиране в четири пункта в отсечката Фолкстън – източно от Портсмут с последвало настъпление на север и излизане на рубежа Портсмут – устието на Темза. Любопитен момент в този вариант на „Морски лъв“ е, че действителният десант по южното британско крайбрежие трябва да бъде съчетан с крупномащабна демострация на сила по източното с цел отвличане на вниманието на противника. Предвижда се в навечерието на деня на десанта мощна германска военноморска група с множество (празни) транспортни съдове да имитира повишена активност в акваторията между Абърдийн и Нюкасъл… За начало на операцията е фиксирана датата 21 септември 1940 г.
Започват активни приготовления за провеждането на „Морски лъв“, които обаче се сблъскват с ред трудности: проблемите по набавянето на необходимото количество плавателни съдове за транспортирането на хората и бойната техника; непрекъснато влошаващите се метеорологични условия; и преди всичко – английската авиация и военноморският флот все по-настойчиво пречат на съсредоточаването на плавателни средства, атакувайки непрекъснато „обекти по цялото крайбрежие между Льо Хавр и Антверпен“. Реализацията на „Морски лъв“ започва да става все по-проблематична, докато на 19 септември 1940 г. Хитлер снема операцията от дневния ред на Вермахта.
Какво трябваше да очаква Островът, ако тя се бе провела и увенчала с успех? Според специално разработената директива „Разпореждане относно организацията и функционирането на военната администрация в Англия“ предвижда: „годното да носи оръжие мъжко население на Англия на възраст от 17 до 45 години подлежи на интерниране“; всеки англичанин, уличен в антигерманска пропаганда, подлежи на незабавен разстрел; същото очаква и всеки, който в срок от 24 часа не сдаде на военните комендантства притежаваното огнестрелно оръжие и радиоприемник…Сред мерките за борба с антигерманската дейност е и незабавното „обезвреждане“ на 2300 видни личности от обществено-политическия живот – като се започне с Чърчил, членовете на кабинета му и лидерите на опозицията, и се стигне до писателите Хърбърт Уелс и Вирджиния Уулф.
Казват, Чърчил често обичал да размишлява върху това, какво би се случило, ако германците бяха дебаркирали на Острова. И винаги стигал до заключението, че би започнало истинско „клане, страшно и безпощадно, без състрадание и жалост…“
* * *
Докато Германия установява господство върху Западна Европа, същото, но без да прибягва към крупномащабни военни действия, върши и СССР в другите краища на континента. За броени месеци в негови съставни части се превръщат балтийските държави Естония, Латвия и Литва, както и значителни дялове от Румъния – Бесарабия и северна Буковина. Двата колоса трупат материален и териториален ресурс, подготвяйки се за неизбежния си сблъсък…
Използвана литература:
Der Zweite Weltkrieg 1939-1945: Kriegsziele und Strategie der grossen Maechte. Mтnchen, 1996; Hitlers Weisungen fuer die die Kriegsfuehrung. Dokumente des Oberkommandos der Wehrmacht. Frankfurt am Main, 1962; Jacobsen, H.-A. Der Zweite Weltkrieg im Chronik und Dokumenten. Darmstadt, 1961; Halder, F. Kriegstagebuch: Taegliche Aufzeichnungen des Chefs des Generalstabes des Heeres 1939-1942. Band 1: Vom Polenfeldzug bis zum Ende der Westoffensive (14.8.1939-30.6.1940). Stuttgart, 1962.
1 Blitzkrieg (нем.) – светкавична, мълниеносна война
към начална страница “военно издателство”