към начална страница “военно издателство”

към “военноисторически сборник”

към съдържание вис бр.2.2004.

ПОЛИТИКА И ВОЕННА СТРАТЕГИЯ 

Исторически поглед

Игнат Криворов, доц. д-р

Взаимодействието между политиката и военната стратегия възниква едновременно с появата на войната. То се обуславя преди всичко от обстоятелството, че войната е продължение на политиката с други, предимно насилствени средства. Войната винаги е била средство на политиката. Проявяващата се в нея военна сила открай време има значение понякога за образуването и запазването, а друг път за разрушаването на дадена държава. 

Проблемите във взаимоотношението политика–военна стратегия възникват не веднага с появата на войната. Те се  изявяват тогава, когато настъпва известно разделение на държавното (политическото) и военното ръководство. В древността и средновековието управлението на държавата не е много усложнено, а войната все още не засяга цялостния живот на страната. Тогава монарсите като водачи на държавата обикновено сами поемат командването и на армията. Те са пълновластни разпоредители с всички средства на държавата и имат възможност да подготвят нужната им за воюване армия. 

В по-ново време,  паралелно с усложняването на държавното управление, увеличаването на обхвата на войната и нарастването на нейните цели и задачи става невъзможно съчетаването на държавното и военното ръководство в едно лице. Затова държавните глави  започват да назначават за главнокомандващ на войските избран от тях генерал, който е подготвен да ръководи военните операции. Но веднага с поделянето на прерогативите се появяват първите „търкания“ между политика и стратега. Войната има свои нужди и интереси, понякога несъвпадащи с политическите. За задоволяването на тези интереси стратегията започва да търси начини за заобикаляне на политиката¹ . Появяват се опити и за  намеса на политиката върху непосредственото ръководене на военните действия. 

Отношението политика–военна стратегия е динамично в течение на времето. То се оформя и променя под влиянието на множество фактори и условия: съществуващата държавна система (монархия, република и техните разновидности) и установените органи за политическо и военно ръководство; общото състояние на страната след предишни военни конфликти; наличието на единство  в държавата и обществото по отношение на националните идеали, цели и задачи и пътищата за тяхното постигане; достигнатото равнище на теоретично изясняване и практическо усвояване на проблема и т.н. Те действат с различна сила в зависимост от конкретно стеклите се исторически и обществено-икономически условия.

От гледна точка на установените структури и органи в държавата най-благоприятно се оказва наличието на единен, при това колективен център за политически и военностратегически решения. По-добри условия създава републиканската форма на държавно управление главно поради това, че тя първа въвежда елементите на демокрацията и равенството пред закона. Разсъждения по тези проблеми имат Х. Лойд и Х. Леер, които показват предимствата във вътрешен и външен аспект на  управленията, създаващи условия за известно равноправие² . Особено пагубни са тоталитарните и диктаторските режими, които най-често водят до поражение във войната.  Главна причина за това е преследването на нереалистични цели и задачи.

От съществено значение е състоянието на  страната след завършен военен конфликт. Много често фанфарите от победата заглушават гласовете за допуснати пропуски и не позволяват извличането на правилни изводи. Успехите на Прусия в поредната война с Франция през 1871 г. свеждат противоречията между Бисмарк и Молтке до личностни, породили се по отношение на действията след победата при Седан и обсадата на Париж. 

Победите на Българската армия в Първата балканска война засилват авторитета и значимостта на генералите, които през  пролетта на 1913 г. се набъркват грубо в политическата стратегия, подчинявайки я на военната. Становището на Главното командване за война срещу бившите съюзници „на всяка цена“ не е най-далновидното. Политическото изкуство се игнорира от военните, и то при един затягащ се обръч от неприятели³ .

Още по-неблагоприятна е обстановката в страната след загубена война. Наложените от победителите тежки клаузи в мирните договори оставят дълбоки следи върху цялостното следвоенно развитие на държавата. Най-засегнати се оказват винаги въоръжените сили. През миналия век България   изпада два пъти в подобно положение – след балканските (1912–1913 г.) и след Първата световна война (1915–1918 г.). Обществото е в състояние на покруса и търси виновниците за националната катастрофа. В стремежа  си за спасяване от възмездието политици и военни си прехвърлят едни на други вината за загубената война. Необходим е период от време за стихване на страстите и създаване на обстановка за трезво анализиране на причините за поражението. 

Единството в държавата и обществото по основните приоритети на страната създава благоприятни условия за взаимодействието между политиката и военната стратегия. Още древните китайски мислители сочат, че на война се тръгва тогава, когато „мислите на народа са еднакви с мислите на владетеля, когато народът е готов да умре заедно с него, готов е да живее заедно с него, не познава нито страх, нито съмнение“⁴ .

След 1878 г. националният идеал на България са освобождаването и обединяването на териториите и населението, останали извън пределите на страната. До Първата световна война доминираща черта на българската политика е убеждението, че това обединение може и трябва да бъде осъществено чрез война, при това с помощта или най-малкото с одобрението на една или друга велика сила, на един или на друг от съществуващите на континента военнополитически съюзи. Включването на страната в Първата световна война към Централните сили определя параметрите  на последния мащабен и катастрофален опит за решаването на българския национален въпрос. През 1918 г. окончателно рухват надеждите за национално обединение с чужда помощ. След три войни и две национални катастрофи страната отново е на „изходна“ позиция по отношение на националната идея, но вече в далеч по-сложна международна обстановка, сред враждебно обкръжение и с крайно оскъдни средства. Налага се политиката за „мирна ревизия на Версайското статукво“. Задълбочава се убеждението във възможността българският национален идеал да бъде постигнат по мирен път⁵ .

Много важно е достигнатото равнище на теоретично осветляване на проблемите, отнасящи се до взаимоотношението военна политика–военна стратегия. Опитът показва, че лутането между „за“ и „против“ възгледите на Клаузевиц за политиката и войната води до нежелателни уклони, които дават приоритет ту на военната политика, ту на военната стратегия. Такива процеси се забелязват както в резултат на конкретни войни, така и вследствие на настъпили качествени промени в средствата за водене на въоръжената борба. Подобни лутания се отразяват неблагоприятно както на подготовката, така особено много и на воденето на войната.

В различни периоди от време отделни теории предоставят приоритет в разглежданото взаимодействие ту на външната, ту на вътрешната политика. Историческият опит показва, че в своята съвкупност политиката влияе върху стратегията главно като разкрива мястото и ролята на въоръжената борба за разрешаването на вътрешните и външните проблеми на държавата; създава законовата основа за подготовката и воденето на войната; определя общия характер на бъдещата война, начините и формите за нейното водене; определя общия характер на стратегията на държавата; определя количеството на армията и нейната снабденост със средства за воюване; провежда дипломатическата подготовка на войната; осигурява икономическата подготовка на войната; осъществява морално-политическата подготовка на войната; определя вероятния противник, началото и края на войната; очертава целите и задачите във войната.  

Още през древността войната  се приема като крайно средство. Сун Дзъ я определя като най-неизгодния и най-опасния начин за решаване на междудържавните отношения. Преди да започнат военни действия, трябва да се използват всички останали средства⁶  .

Българските автори също приемат, че политиката разполага с множество средства за решаване на възникналите между държавите проблеми, преди да се стигне до войната. В периода между двете световни войни за такива средства се сочат: преговори между дипломатите или специално назначени от двете страни комисии; преговори чрез посредничество на трета страна; сключване на договори за сътрудничество; решаване на проблемите в Обществото на народите; репресивни мерки (митническа война, налагане на ембарго, морска блокада) и др. Когато тези мерки не успеят, „прибягва се тогава до войната, която е последното средство в международните отношения за разрешаване на споровете между държавите“⁷ . При това всички предшестващи войната средства са толкова по-ефективни, колкото по-голяма е военната мощ, на която политиката се опира.

След края на Студената война настъпват промени по отношение на ролята на въоръжената борба като форма за разрешаване на външнополитически проблеми. Същността се свежда до отказ от настъпателна и предотвратяване на отбранителна война чрез въздържане на потенциалния противник с политически, икономически и военни средства. Този подход придобива все по-голяма популярност с усъвършенстването на междудържавните отношения. Неговото разработване води до интегрирането на военната стратегия с политическата и икономическата в рамките на единната стратегия за сигурност. То е свързано и с изясняването на други форми на въздействие с военни сили – заплаха със сила, демонстрация на сила, превантивно стратегическо развръщане, мироопазващи операции и други ⁸ .  

Важна задача на политиката, която рефлектира пряко върху военната стратегия, е разработването на законовата основа за подготовката и воденето на войната. Имат се предвид общите и частните закони, военните доктрини и други регламентиращи документи. Те се налагат в практиката особено след появата на масовите армии в резултат на въвеждането на задължителната военна повинност. Във войната вече  участва  целият „въоръжен народ“.

Много активна законодателна дейност се развива след Първата световна война. Със своя размах и изтощителен характер войната поставя нови изисквания не само към армията, но и към държавата като цяло. В западноевропейските страни се разработват закони, които организират цялата нация в подготовката и воденето на войната⁹ .  

Не прави изключение в това отношение и българската държава. От създаването на армията до Сръбско-българската война тя се ръководи от документи, издадени от руската администрация. След това и до Първата световна война се приемат няколко закона за устройството и дейността на армията. Както личи и от тяхното заглавие, те ангажират предимно въоръжените сили на държавата. След Първата световна война вече се появяват и закони, обвързващи цялостната дейност на страната. Значително по-късно във времето – чак в края на миналия век, след настъпилите демократични промени, се  разработват първите военни доктрини.  

От съществено значение е определянето на общия характер на бъдещата война, начините и формите за нейното водене. Не случайно Клаузевиц стига до извода, че „първият, най-важният и най-главният“ въпрос се свежда до това, че „държавният мъж и главнокомандващият, преди да започнат една война, трябва да си дадат точна сметка за характера, който тя ще приеме в зависимост от предшестващото я политическо положение, и след това да водят войната“^1 0. Тази задача политиката решава в тясно взаимодействие със стратегията. Способите и формите за воденето на войната трябва да съответстват на възприетата характеристика на войната, на икономическите възможности на държавата и на количественото и качественото състоянието на въоръжените сили. Като разкрива характерните черти на бъдещата война, политиката очертава и общия характер на военната стратегия.

Например наложената от Хитлер политика от средата на 30-те години на миналия век представя войната като „висш израз на народната воля за живот“. Разработва се теорията за „тоталната война“, която има преди всичко безпощаден и изтребителен характер. „Войната на бъдещето е тотална не само с напрягането на всички сили, но и по своите последствия… Тоталната победа означава пълно унищожаване на победения народ, неговото пълно и окончателно изчезване от сцената на историята“^1 1.

Политическото и държавното ръководство са тези, които определят количеството на армията и нейното снабдяване със средства за воюване. Клаузевиц е категоричен, че „абсолютният размер на военните сили се определя от държавата. С това определяне всъщност вече се започва военната дейност, тъй като размерът на силите е първият стратегически акт“^1 2. Решаването на тази задача е колкото важна, толкова и трудна. Тя зависи от икономическите и човешките ресурси на страната, от очаквания характер, целите и задачите на бъдещата война и други вътрешни условия. Понякога след загубени войни количеството на армията и нейното въоръжение се определят от страните победителки.

В българската история има достатъчно примери в това отношение. В края на ХIХ и началото на ХХ век, когато се поставя целта  за национално обединение, започва процес на нарастване на въоръжените сили и тяхното снабдяване с модерни средства за поразяване, естествено според възможностите на страната. След Първата световна война победителите налагат жестоки санкции, като съкращават до минимум българската армия и нейното въоръжение. В годините на Студената война въоръжените ни сили нарастват значително. Към края на миналия век започва обратният процес, който е обусловен от настъпилите промени в света и региона.

Политиката осъществява дипломатическата подготовка на войната. Външната политика „трябва да се стреми да командва събитията и да поддържа една политическа обстановка, благоприятна за собствената си страна“^1 3. Тя е тази, която отговаря за сключването на съюзи, създаването на коалиции от държави, осигуряването на неутралитета на съседите и т.н. Дипломатическата подготовка е непрекъснат процес, който започва далече преди началото на войната и завършва след нейния край.

При все че има правилно разбиране за мястото и ролята на дипломатическата подготовка на войната, българското политическо ръководство не винаги решава успешно този проблем. Допускат се грешки при избора на съюзника, неумение да се  осигури неутралитетът на съседите, пропуски в популяризирането на войната и създаване на положително отношение към страната от другите държави и т.н. Управляващите кръгове например допускат редица недомислия при създаването през 1912 г. на коалицията срещу Османската империя: прибързано изграждане на Балканския съюз и още по-припряното му вкарване във войната; прекалена доверчивост към думите на съюзниците, които не престават да бъдат и съперници; пренебрегване на дългосрочното външнополитическо осигуряване с оглед на възможното сблъскване както между съюзниците, така и между Великите сили; не се обвързва развитието на военните действия на различните „театри“ с териториално-политическите последици^1 4.

В особено трудно положение се оказва политиката, когато в региона се оформя насочена срещу страната коалиция. Така се получава в годините между двете световни войни, когато се формира Балканският пакт, пряко насочен срещу България. Тогава по всички канали се събира информация за съдържанието на подписаните политически договорености и военни конвенции, намеренията на съюзниците и етапа на достигнатата от тях подготвеност за война. Правилната оценка на всичко това позволява набелязването на мерки за подготовката на собствената страна и армия за опазване на националния суверенитет.

Успешното водене на войната е в тясна зависимост от икономическата подготвеност на страната. Това също е задача и приоритет на политиката. Тази зависимост нараства във времето, едновременно с развитието на средствата за поразяване и ангажирането във войната на все по-голяма част от населението на страната. Световните войни показват необходимостта от целенасочена икономическа подготовка. Икономиката на страната трябва да се развива, като отчита военностратегическите нужди на държавата и да бъде готова бързо да се  преустрои за работа във военна обстановка.

Политиката осъществява и моралната подготовка на войната. Ролята на моралния фактор е оценявана винаги от пълководците. Наполеон отчита, че победата в сражението зависи три четвърти от нравствените елементи и само една четвърт от другите условия. Колкото по-изтребителна е една война, толкова по-голямо е значението на моралния фактор. Като разработват теорията за „тоталната война“, германските фашисти отчитат, че тя ще се води от народа и неговата „духовна сплотеност в крайна сметка е решаваща за изхода на тази война“^1 5.

Всички войни са зависели в голяма степен от способността на държавата да поддържа постоянно високо морално състояние на армията и народа. Особено характерно е това за продължителните войни. Повишаването на моралния дух създава по-добри възможности за победа. Задачата на политическото и военното ръководство е да превърне тази възможност в действителност. 

Моралната подготовка на войната се осъществява в зависимост от политическата система в страната. Понякога  се провежда на идеологическа основа, което е особено характерно за тоталитарните режими. Тя винаги се опира на господстващите национални идеали. 

Политиката определя вероятния противник,  времето за започване и за завършване на войната. Особено важно е правилният избор на държавата или коалицията, срещу която ще се води войната. При решаването на този въпрос трябва да се вземат предвид преди всичко интересите на страната. Понякога обаче това решение се налага отвън. Така е през декември 1941 г., когато България обявява война на Англия и САЩ.

Политиката, подпомогната от стратегическото ръководство, взема решение за започването на войната. Обикновено при правилен избор на този момент стратегията постига по-големи военни резултати, а политиката извлича от тях най-голяма изгода. Известни са и обратни примери. Така Русия закъснява със започването на военните действия срещу Османската империя през 1877 г. Това позволява на последната да сключи мир със Сърбия и да организира армията си, а Англия също да укрепне. Дейността на стратегията е скована и политиката не може да извлече всички изгоди от военните успехи и да постигне поставените политически цели на войната^1 6.

Българската практика оставя примери с различна стойност и резултат. Първата балканска война започва с изпреварване на противника, когато той не е завършил стратегическото си развръщане. Благоприятно е началото на действията на нашата армия и в двете световни войни, макар че то се предопределя преди всичко от съюзника. Сръбско-българската война ни е наложена, а Втората балканска война е красноречив пример за несъгласуваност между политическо и военното ръководство с всички отрицателни последици от това. Пагубно за страната е отсъствието на далновидност и решителност в политическото ръководство да предприеме стъпки за своевременно излизане от  Първата световна война. Не го подпомага достатъчно в това отношение  и Главното командване на армията.

Особено важна е ролята на политиката по отношение на определяне на целите и задачите на войната. Политическите цели са тези, за които се  подготвят и водят войните. Те могат да бъдат най-различни – от войни за решаването на гранични спорове или наследствени въпроси, до войни, преследващи налудничави идеи за постигане на световно господство. Когато се формулира политическата цел,  трябва много добре да се познават характерът на войната, собствените и противниковите възможности, международната обстановка, при която ще се водят действията, популярността на войната в собствената страна и редица други изисквания и условия, с които е длъжно да се съобразява държавното и политическото ръководство. При това политическата цел трябва да създава най-благоприятни условия за  изпълнение от стратегията на стоящите  пред нея задачи. В зависимост от хода на войната целта може да се променя, получавайки по-малка или по-голяма решителност.

Основополагащите разсъждения върху политическата и стратегическата цел на войната принадлежат на Клаузевиц. Той отбелязва, че политическата цел, която е дала повода за войната, определя както резултата, който се преследва с военните действия, така и усилията, които трябва да се пожертват за нея. „И тъй като политиката е майка на войната, то естествено е, че в политическата цел се съдържа първият и главен мотив за посоката, която трябва да вземат военните действия“. Поради това „военното изкуство и главнокомандващият са в правото си да изискват от политиката посоката, която тя държи, и резултатите, които има предвид“. Политическата цел определя както „сумата от усилията, които трябва да се направят, така и военната цел, която трябва да се достигне“^1 7. Следователно последната изниква от политиката и се определя от нея.

От съществено значение за войната е определянето на изпълними и отговарящи на общата обстановка политически и стратегически цели. Една мъдра политика определя своите цели  главно според това, което е възможно. Особено важно е те да бъдат нравствено обосновани. Историята учи, „че само такива цели на войната са имали успех за дълго време…, които израстват от нуждите на народния живот и собствения народ ги е считал за нравствено обосновани“^1 8.

Показателни в нашата история са определените политически и стратегически цели в условията на създадената в България обстановка след Съединението през 1885 г. Политическите цели са ясни и свързани със защитата на съединението на страната. До формулиране на стратегическите цели, свързани преди всичко  с евентуалния противник и способа за действие на армията, се стига постепенно и с преодоляване на известни противоречия.  Командването на армията изпреварва политическото ръководство на страната по отношение на определянето на реалния противник. В този случай се натъкваме на твърде симптоматичното разминаване на политическите решения и военните действия, които трябва да ги материализират. В началото на Сръбско-българската война това противоречие бързо еволюира до остър сблъсък на мненията по време на военния съвет на 5 ноември 1885 г., когато се решава въпросът, къде да се даде решаващото сражение на противника^1 9. За чест на стратегическото ръководство на армията то налага правилното решение за  организиране на отбрана на Сливнишката позиция.

Като показателен пример за нереалистични политически и стратегически цели се сочи авантюрата на Хитлер през Втората световна война. Фюрерът всеки път се домогва до неограничени цели с ограничени средства, поставяйки на армията неизпълними задачи. Цялостното погазване на учението на Клаузевиц, включително и такава подробност, че Русия може да бъде временно завладяна, и то само при наличието на остри вътрешни размирици, довежда Германия до пълна катастрофа.

Политиката играе приоритетна роля и при определянето на пътищата за постигане на  целите на войната. Във всички случаи те се отнасят до разгромяването или овладяването на въоръжените сили, територията на противника и неговата воля за съпротива. За целта се използват военни, политически, дипломатически и икономически средства. Макар че във войната може да се върви по различни пътища, все пак, както отбелязва и Клаузевиц, боят остава единственото средство за реализирането на политическите и стратегическите цели. „По тази причина всичко винаги остава в зависимост от решението на оръжията“, а „унищожението на неприятелските въоръжени сили съставлява винаги и навсякъде най-важната и господстваща цел, която може да се зададе във войната“^2 0.

Обект на постоянен спор и разногласия е въпросът, докога политиката влияе върху военната стратегия. Очертават се две становища. Първото застъпва тезата, че политиката е доминираща преди, по време на войната и след нейното завършване. Второто твърди, че със започването на войната приоритетът е на военната стратегия. Ръководната роля на политиката е обоснована най-добре от генерал Клаузевиц. „Подчиняването на политическите гледища на военните – подчертава той – е противно на здравия разум, понеже политиката е породила войната. Тя, политиката, е умът, а войната е само инструментът, но не обратното. Следователно остава само едно: военното гледище да се подчини на политическото“. На другия полюс е генерал Лудендорф, който смята, че „цялата политика трябва да служи на войната“. Молтке е също на мнение, че „в операциите политиката не бива да се намесва насила“^2 1. Много представители  на генералитета застъпват становището, че със започването на войната политиката престава да влияе на стратегията. Това продължава включително и след двете световни войни, въпреки че те опровергават теориите за независимостта на военната стратегия от политиката.

Наистина много често по време на война политиката  е длъжна да  съобразява своите действия с това, до каква степен те спомагат за постигането на стратегическите резултати, които в крайна сметка водят до постигане на политическите цели на войната. В зависимост от военната стратегия е и икономическата борба, която в редица случаи се води с военни средства, за което стратегията понякога провежда дори и специални операции. При всичко това политиката про­дъл­жава да бъде определяща. Тя е тази, която създава условията за реализиране на стратегията.

Въпреки ръководната роля на политиката стратегическите решения в хода на войната  са приоритет на  военното ръководство. Още Сун Дзъ стига до  извода, че „побеждават онези, които имат талантлив пълководец, а владетелят не го ръководи“. Той настоява и за пълна оперативна самостоятелност на пълководеца. От негова гледна точка няма нищо по-лошо от личното вмешателство на владетеля в ръководството на армията^2 2. Историята на войните предоставя много примери, когато некомпетентната намеса на политици и държавници се отразява неблагоприятно върху хода на военните операции.

Строгото диференциране и разделяне на политическото и военното ръководство води до нежелани резултати. Преди Първата световна война политиците се гордеят, че не разбират нищо от военните работи, а военните гледат с пренебрежение на политиците. Затова още в първите месеци на въоръжения конфликт всички се оказват неподготвени за изискванията на модерната война и им е необходимо време, докато се ориентират и подготвят за нея. Това е резултат от нарушеното изискване политиците да познават военното дело, а стратезите да могат да се ориентират в политиката.

Взаимоотношението политика–военна стратегия е историческа категория. Известно е неговото начало – появата на войната като средство за решаване на междудържавните отношения. Развива се неравномерно и се активизира особено при усложняването на въоръжената борба. В същото време то е в пряка зависимост от вътрешни и външни фактори и условия. За водеща в това взаимоотношение се признава в крайна сметка политиката. Влиянието на политиката върху военната стратегия е проява на същността на войната като средство на политиката. Колкото последната е в състояние по-добре да изпълнява   ръководна си роля, толкова стратегията  е в по-благоприятна обстановка да реши своите и на политиката цели и задачи.

Бележки:

¹ Д а с к а л о в, Т. Подготовката на държавата за война. С., 1943, с. 67–68.

² Л е е р, Х. Опыт критико-исторического исследования законов и искусства ведения войны. Санкт Петербург, 1877, с. 322–323.

³ М а р к о в, Г. Поуките от Балканските войни 1912–1913 г. – Военноисторически сборник, 2003, № 1, с. 27.

⁴ С у н  Д з ъ,  У д з ъ. Трактати за военното изкуство. С., 1995, с. 43–44.

⁵ Н и к о л о в, Ц. Еволюция на отношението политика–война–военна стратегия между двете световни войни. – Военен журнал, 2000, № 3, с. 130.

⁶ С у н  Д з ъ,  У д з ъ. П о с.  с ъ ч., с. 25.

⁷ Г е о р г и е в, Т. Стратегия. С., 1935, с. 25–27.

⁸ А в р а м о в, Й. Влияние на политиката върху военната стратегия. – Военен журнал, 1996, № 2, с. 88.

⁹ Г е о р г и е в, Н. Основи на подготовката за война и мобилизация. С., 1930, с. 6–10.

¹⁰ К л а у з е в и ц, К. Теория на голямата война. С., 2001, с. 59.

¹¹ История на Втората световна война 1939–1945. Т. 1. С., 1976, с. 214–215.

¹² К л  а у з е в и ц, К. П о с.  с ъ ч., с. 271.

¹³ Д а с к а л о в, Т. П о с.  с ъ ч., с. 33.

¹⁴ М а р к о в, Г. П о с.  с ъ ч., с. 24.

¹⁵ История на Втората световна война 1939–1945. Т. 1. С., 1976, с. 214.

¹⁶ Военна стратегия. С., 1971, с. 40–41.

¹⁷ К л а у з е в и ц, К. П о с  с ъ ч, с. 43–44; 55–56.

¹⁸ Ф ь о р ч, Х. Военното изкуство днес и утре. С., 1942, с. 11.

¹⁹ Н и к о л о в, Ц. Еволюция на отношението политика–война–военна стратегия във войните за национално обединение. – Военен журнал, 2000, № 2, с. 107.

²⁰ К л а у з е в и ц, К. П о с.  с ъ ч., с. 82.

²¹ Ф ь о р ч, Х. П о с.  с ъ ч., с. 17–18.

²² С у н  Д з ъ, У д з ъ. П о с.  с ъ ч., с. 139,231.

към начална страница “военно издателство”

към “военноисторически сборник”

към съдържание вис бр.2.2004.