към начална страница “военно издателство”

към “военноисторически сборник”

към съдържание вис бр.2.2004.

100 години от Руско-японската война

Японският отговор на идеята за жълтата заплаха

по време на Руско-японската война

Акира Иикура, професор по международни отношения в Жосайски международен университет, Япония

1. Въведение

Жълтата заплаха, най-общо казано, е идеята за навдигането на жълтата раса като заплаха за бялата раса. По-специфично може да бъде определена като схващане за навдигането на жълтите нации, особено на китайската и японската, които, веднъж еманципирали се от доминацията и влиянието на Запада и въоръжени с модерни оръжия, биха могли да наложат господството си над Изтока и дори над целия свят. Тази идея започва да печели привърженици през деветдесетте години на ХIХ в.

Тъй като войната между Япония и Русия се смята за неизбежна, в началото на ХХ в. на Стария континент идеята за жълтата заплаха се разпространява много бързо. Руската, френската и германската преса я представят като установяване на японско господство в Азия. Тази представа е още по-популярна след избухването на войната. Според някои автори победа на Япония над Русия ще превърне жълтата заплаха в реалност. На противното мнение са английски, американски и японски писатели и политици, които отричат възможността за жълтата заплаха като японски контрол над Азия. Някои от тях се опитват да убедят света, че Русия е тази, която заплашва световния мир чрез контрола си над Китай. Може да се каже, че тази „славянска“ заплаха е друга разновидност на жълтата заплаха. Трябва да се признае, че заплахата, независимо дали хората вярват в нея или не, по време на войната се превръща в тема за най-разгорещени дискусии¹.

2. Реакция на японците към идеята за жълтата заплаха вътре в страната

Идеята за жълтата заплаха е посрещната с презрение и ирония от японците. През ноември 1903 г. Мори Огай, голям писател от онова време, в лекция за жълтата заплаха се опитва да я развенчае. Лекцията служи за основа на книгата му „Очертания на концепцията за жълтата заплаха“, публикувана през май 1904 г. В нея Огай се позовава на немска книга, озаглавена Die gelbe Gefahr als Moralproblem („Жълтата заплаха като морален проблем“) с автор Херман фон Самсон-Химелстиерна, и подробно я анализира.

Японският император

В началото на книгата си Огай заявява: „Както знаете, думите „жълта заплаха“ са изковани по време на борбите между бялата и жълтата раса и изразяват чувствата на първата към втората. Аз вярвам, че ние трябва да изследваме детайлно тези чувства“ . И обяснява: „... [ние] се съюзихме с Англия и се опитахме да задържим мира в Изтока. С изключение на нашия съюзник и САЩ, които дълго време проявяват към нас симпатия, бялата раса като цяло смесва японците с другите жълти народи и гледа на нас с омраза и подозрение. Следователно ние не можем да пренебрегнем съдбата си и да не се противопоставим на белите. Ако споделяте това мнение, изучаването на т.нар. “жълта заплаха“ е разузнаване на враговете...“².

След като отбелязва неизбежността на войната с Русия, Огай допълва: „Ако тази война завърши неблагоприятно за нас, те, белите, ще триумфират, защото ще са успели да неутрализират отчасти жълтата заплаха преди нейното разпространение. Ако тази война завърши благополучно за нас, те, разбира се, ще се опитат да намалят печалбата от победата ни и ще възродят концепцията за жълтата заплаха като крайно средство. Изучаването на жълтата заплаха в такъв случай не е ли от жизнена необходимост?“³.

Според коментарите на Огай на първо място англосаксонците се разглеждат като част от бялата раса, която защитава идеята за жълтата заплаха. Разбира се, те не са изключение. Например яростно антиазиатско настроение, асоциирано с жълтата заплаха, в края на XIX век се появява и в САЩ. И така, защо Огай и другите от бялата раса, с изключение на англосаксонците, пропагандират жълтата заплаха? Вероятно те не желаят да провокират потенциално негативно отношение в иначе доброжелателно настроените англосаксонски страни. Нещо повече, една-две години преди Руско-японската война в тези страни не се забелязва увеличаване на пропагандата във връзка с жълтата заплаха.

На второ място в разсъжденията на Огай прозира негативното му отношение към бялата раса. Фразата „съдбата ни да се противопоставим на бялата раса“ е показателна за убедеността му в противоборството между бялата и жълтата раса. Той дори агитира, предупреждавайки: „Ако не знаеш, че си бил оскърбен, как можеш да планираш средствата, с които да се предпазиш от оскърбления? Първото нещо, което читателите на тази книга („Очертания на концепцията за жълтата заплаха“), трябва да направят, е да запомнят това“⁴.

В текста на писателя, от трета страна, личи силно чувство на национална гордост, което е обратната страна на расовия антагонизъм. Сякаш скрито присъства не само съперничеството с бялата раса, но и презрението към другите жълти раси. Той подчертава, че бялата раса, с изключение на англосаксонците, очевидно принизява японците до равнището на останалите народи от жълтата раса.

Цитираните откъси от немската книга повдигат и други въпроси, като Огай признава, че очертаните рамки на жълтата заплаха са от гледна точка само на една от теориите, допълвайки, че „читателите трябва да могат да разберат теориите за жълтата заплаха по тези рамки“⁵. Изглежда че е избрал книгата на Самсон-Химелстиерна като стандартно описание на явлението. То обаче въобще не изглежда стандартно.

Всъщност в книгата си Самсон-Химелстиерна, без да отчита фактора население и територия, твърди, че Китай има огромно предимство в своя морал, интелектуални способности, политика, образование, стопанство, индустрия и цивилизация. Напротив, Япония му отстъпва във всяко отношение. Според него японците не притежават способността да мислят и затова имитират западните технологии. Тъй като не им е присъщ морал, те са материалисти в лошия смисъл на думата. Образованието им е предназначено само за елита. Японците не са настроени войнствено. Японската търговия не е развита. Японската цивилизация не е уникална, а заимствана от западната, но заимстването не е нито задълбочено, нито достатъчно. Според автора сравнението между двете държави доказва, че Европа вече е изпитвала японската заплаха и затова, ако колосът Китай бъде събуден, опасността от него ще бъде неизмеримо по-голяма⁶.

В същото време Самсон-Химелстиерна критикува агресивната европейска политика спрямо жълтата раса и като учен етик подчертава, че Европа трябва да се поучи от Китай, особено от неговия морал⁷.

Очевидно Огай се е подразнил именно от този контраст. Той твърди, че Самсон-Химелстиерна „боготвори Китай и мрази Япония“⁸. И продължава: „Причината да мрази Япония е, че тя вече се е превърнала във враг. Ситуацията може да бъде описана така: Западът, въвлечен в борба-сумо с Япония, се е вторачил в голямата сянка на Китай и се страхува от него. Въпреки че Западът заговори за жълтата заплаха, защото се страхува от Япония, привържениците й твърдят, че Япония вече не е заплаха. Сега витаят съмнения за потенциалната опасност от страна на Китай. Ще разберете, че теориите за жълтата заплаха не са нищо друго освен страхливи разсъждения [от страна на Запада]⁹.

Въпреки че Огай отрича съществуването на жълтата заплаха, той казва, че Западът трябва да се моли тя да не се превърне в реалност. Дори допълва, че „ако жълтата раса надмогне бялата, ще настъпи справедлива и законна победа“. И продължава с иронията: „По-добре да беше казал [Самсон-Химелстиерна] „жълтата надежда“, а не „жълтата заплаха“ и да бе приел с благодарност т.нар. китайски реформи“¹⁰. След което заявява: „Аз знам, че в света съществува „бялата заплаха“. Но не знам да има „жълта“¹¹.

Огай, смята, че немският автор е ползвал недостоверни източници и има предразсъдъци към Япония. Но ако е така, защо Огай представя такава проблематична теория за жълтата заплаха, която силно се отличава от стандартните схващания за нея?

На този въпрос трудно може да се отговори. Привържениците на идеята за жълтата заплаха проявяват тенденция да преувеличават опасността и да надценяват способностите на азиатците. Немският автор също надценява китайския потенциал и определя Япония като по-слаба от Китай. Противоположно на мнението му, Огай вярва, че японците превъзхождат не само китайците, но и всички други народи от жълтата раса. Следователно освен предполагаемото превъзходство на бялата раса Огай очевидно не приема и това омаловажаване на японците. Опитва се да покаже на японците „колко ги презират белите хора“.

Тази комбинация от национална гордост и осъждане на теориите за жълтата заплаха е характерна не само за Огай. Шимада Сабуро, либерален политик и журналист, през 1904 г. публикува във февруарски и мартенски брой на списание статия под заглавието „Земята на народите“. Коментирайки твърденията за превъзходството на белите и техния расизъм, той казва: „Хората, които съдят само по цвета на кожата и смятат, че след като те [японците] са азиатска жълта раса, то тяхното издигане е заплаха за човешкото съществуване, са абсолютни невежи“. В същото време заявява, че „голяма отговорност на японската нация е да докаже на бялата раса, че расовите различия са самоизмама“. Нещо повече, той описва Япония като „лидер на жълтата раса“¹².

Разсъжденията на Огай и Шимада вероятно допринасят за навдигащата се вълна на национализъм в Япония. Японският национализъм, предшестващ войната с Русия, се заражда като реакция срещу нарастващото влияние на Запада и е опит да се отстои японската идентичност. Сега целта му е да убеди света в превъзходството на Япония.

Въпреки че съществуват подобни критики към идеята за жълтата заплаха, през юли 1904 г. кореспондент на „Таймс“ в Токио съобщава за равнодушната реакция на японците. Той пише „За тях [японците] расов конфликт между Запада и Изтока е нежелателна и немислима перспектива“. Но авторът предупреждава, че „ако Европа продължава да изолира японците от западното общество, най-накрая ще ги подтикне да играят ролята, която несправедливо и необосновано им е била отредена; може да ги принуди да организират съпротива на жълтата раса срещу този нецивилизован остракизъм“. В тази статия се цитират и изказвания на японския премиер Катсура относно заплахата, който казва, че „позицията на Япония по време на Боксьорската криза би трябвало да я предпазва от подобни подозрения“. И допълва, че „точно за да не привлича вниманието към Китай, Япония не е преставала да настоява за целесъобразността от спазване на стриктен неутралитет“¹³.

На по-късен етап от войната кореспондент на „Таймс“ в Токио все така високо оценява „златното мълчание на японците“ по отношение на доктрината за жълтата заплаха с думите: „Те очевидно мислят, че разпространявани слухове не служат на полезни цели“¹⁴. Златното мълчание обаче вероятно е в резултат и от правителствените ограничения, наложени на пресата, с цел нападки срещу чужденците в страната да не влошат отношенията на Япония със западните държави. Може да се предположи, че създадените настроения на ксенофобия срещу жълтата заплаха остават скрити за японците.

3. Японската съпротива спрямо идеята за жълтата заплаха в западната преса

В сравнение със саркастичните разсъждения на Мори Огай коментарите на японците в чужбина относно демона на жълтата заплаха са много по-сдържани и аргументирани. Веднага след избухването на Руско-японската война японското правителство изпраща в западните страни двама свои посланици – Суйематсу Кенчо и Канеко Кентаро, с цел създаване на благоприятно отношение към Япония. Суйематсу Кенчо, зет на Генро (олигарха) Ито Хиробуми, е изпратен в Европа, а Канеко Кентаро – в САЩ¹⁵. Най-важната задача на тяхната мисия е да предотвратят разпространението на идеята за жълтата заплаха в Европа и Америка¹⁶.

В инструкциите на японското правителство, дадени на Суйематсу преди заминаването му за Европа, се казва: „Тъй като идеята за жълтата заплаха витае скрито в мисленето на европейците и американците, а Русия всячески я подсилва, налага се да предотвратим по-нататъшното й разпространение“. Този пасаж от инструкциите се допълва от убеждението, че „една от най-важните причини японското правителство да посъветва китайското да остане напълно неутрално е предотвратяването на нова вълна от настроения срещу жълтата заплаха“¹⁷.

Основен повод за това поведение сякаш е страхът от възобновяване на съвместна интервенция на западните сили. Трите поредни намеси след Китайско-японската война са голямо унижение и японците са убедени, че в основата им стои идеята за жълтата заплаха на канцлера Вилхелм II. „Всички вие трябва да знаете – пише Шимада Сабуро до японските читатели, че страхът от жълтата заплаха е сформиран за оправдаване на тройната интервенция“. Меморандум за мисията на Суйематсу, написан от него самия, още по-ясно изразява тревогите на правителството: „Ти трябва да положиш всички усилия да опровергаеш доктрината за жълтата заплаха и да предпазиш Япония от съвместна интервенция на европейските държави“¹⁹.

Други японски дипломати, политици и дори цивилни също са ангажирани с оборването на идеята за жълтата заплаха. На 18 февруари, след първата яростна пропаганда на заплахата в пресата на Стария континент, Курино Шиничиро, оттеглилият се японски посланик в Русия преди да напусне Берлин, пише: „Виждам как германската преса раздухва неоснователна паника, че ако победим Русия, ще затръшнем отворената врата към Европа и Америка и ще издигнем лозунга „Азия за азиатците“. Япония няма такива намерения“. Бившият посланик продължава: „Идеята, че Япония планира да обедини жълтата раса с цел разгромяване на белите сили в Азия, е нелепа фантазия. Който си позволява да изпитва страх от „жълтата заплаха“ е в неведение за пропастта, разделяща японския и китайския народ“. След което Курино подчертава: „Всъщност Китай се отнася към японците като към традиционни врагове и в този момент отношението на Китай силно притеснява Япония. Боя се, че за Китай ще е много трудно да поддържа вътрешния ред в близост до бойната зона“²⁰.

Макар това обвинение да изглежда преувеличено, статията е отпечатана на първата страница на „Ню Йорк Таймс“, точно над статията, описваща пропагандирането на жълтата заплаха в Париж.

Японският посланик в САЩ Когоро Такахира в мартенския брой на „Норт Американ Ривю“ също публикува статия, озаглавена „Защо Япония се противопоставя на Русия?“. Той заявява: “За мислещите японци няма по-голям повод за учудване от предположението, че успехът на тяхната страна може да бъде предвестник за ново прегрупиране на расите, включващо, от една страна, Азия, а от друга – Запада. За тях това не е нищо друго освен химеричен сън, навяващ спомени за времето на Чингиз хан, който е невъзможно да се сбъдне в днешните по-добри времена на близки взаимоотношения и обща взаимозависимост между всички държави“²¹.

В „Ню Йорк Таймс“ са публикувани и мненията на други японци за заплахата. В текст до редактора на вестника е цитирано писмо, в което пише: „Както възобновените преговори и изключването на допълнителните територии от юрисдикцията премахнаха временната бъркотия с невъзприемане на чужденците... така и приятелското отношение, масово проявявано от англосаксонците, ще ни излекува от тесногръдите азиатски схващания повече от всичко друго. Нищо не може по-сигурно да пробуди „жълтата заплаха“ от страха и мълвата за нея“²².

Най-активен сред японците в САЩ, които се опитват да убедят Запада в абсурдността на жълтата заплаха, е Канеко Кентаро. „Ню Йорк Таймс“ в броя си от 21 февруари 1904 г. публикува коментарите му в статия, озаглавена „Барон Канеко за жълтата заплаха“. Алонсо Стюарт, взел интервюто и подготвил статията, още в началото й заявява, че „страхът от жълтата заплаха лежи само под бялото наметало на Русия. Тази мисъл най-силно се е запечатала в съзнанието ми след следобедната ми визита при барон Канеко...“. В статията Канеко придава голямо значение на политиката на „отворените врати“ и на запазване на целостта на китайската империя, като заявява, че именно руско превъзходство над Китай ще бъде заплаха не само за Азия, но и за Европа. Независимо от истинските му намерения, все пак Канеко дава доказателства на подръжниците на идеята за жълтата заплаха. Например с думите: „Целостта на Китай може да бъде запазена само чрез обучение на китайците по модерните методи на цивилизацията, а кой може да бъде по-добър учител от Япония?“. И заявява: „Китайските студенти в нашите военни колежи, изглежда, научават модерните военни тактики по-бързо и по-качествено, отколкото тези в континентална Европа“²³.

Причината за всичко това може да се търси в непоследователността на твърденията му. В статия в „Ню Йорк Таймс“, озаглавена „Спасението на Азия е залогът за войната“, Канеко пише: „Ако се провалим... усилията ни през последните петдесет години, борбата за просвещение, търговските отношения с целия свят ще бъдат напълно унищожени и надеждата за подобряване на ситуацията в Азия ще умре. Има и други народи, които биха последвали стъпките на победоносна Япония... Япония, която толкова достойно се опитва да се превърне в една от гордите цивилизовани нации в света“. В същото време, за да опровергае опасността от жълтата заплаха, той уточнява: „Що се отнася до „жълтата заплаха“, преди 500 години Кублай хан нахлу в Европа и Япония. Последната пострада най-много. Отново и отново се борим с „жълтата заплаха“, а сега сме заплашени от „бялата заплаха“²⁴.

Начинът, по който Канеко се опитва да опровергае заплахата, е най-ясно представен в статията му „Жълтата заплаха е златна възможност за Япония“, публикувана в „Норт Американ Ривю“. В нея той се пита защо източните народи да не възприемат принципа „Азия за азиатците“. И допълва, че „ако има заплаха в Изтока, тя не е „жълтата заплаха“, а ‘бялата’; първата е просто мит, а втората – наблюдавана реалност“²⁵.

Разглеждайки жълтата заплаха като реакция срещу разпознаването на Япония като велика сила, Канеко продължава: „Една нация, за да запази независима позиция в международните противоборства, трябва да разполага с различни източници на сила, които ще изпълнят другите нации не само с респект, но и със страх. Страхът е свидетелство за притежаваната от нацията голяма мощ и тази мощ, справедливо или несправедливо, може да бъде разглеждана като потенциална заплаха. Следователно жълтата заплаха е израз на признаването на Западните сили, че Япония най-накрая е заела дълго търсеното си място сред Великите сили“²⁶.

Макар за привържениците на идеята за жълтата заплаха този пасаж да изглежда по-скоро провокативен, отколкото убедителен, Канеко уточнява че японската цел е „да представи на далечния и дълго време пренебрегван Изток благословията на Западната цивилизация“. В заключение заявява: „тревогата за жълтата заплаха придобива характера на златна възможност за Европа и Америка да се запознаят с истинската мощ и амбиции на Япония“. И привършва: „Нещо повече, тази тревога, целяща да ни нарани и унижи, дава златна възможност за Япония да покаже на света, че егоистичните амбиции не са част от стремежите на японците“²⁷.

Говори се, че коментирайки статията на Канеко, американската общественост и периодичните издания в САЩ смятат, че тя ефективно опровергава теорията за заплахата²⁸. Трудно е обаче да се изчисли до каква степен Канеко и останалите са успели да убедят американската общественост в абсурдността на идеята за жълтата заплаха.

Като цяло в САЩ аргументите срещу заплахата се водят на политическо и фактологично ниво. Докато в Европа Суйематсу предизвиква серия от научни дискусии и японската гледна точка по въпроса е публикувана в „Таймс“ и други периодични издания.

В майското издание на „Фортнайтли Ривю“ Алфред Стед се опитва да обори преувеличаването на заплахата от страна на Русия и държавите на Стария континент чрез позоваване на различни японски източници. Според неговата статия, Окума Шигенобу, лидерът на опозиционната партия, смята, че истинската жълта заплаха идва от попадането на монголците под руско влияние. Шимада Сабуро, цитиран в същата статия, от своя страна е убеден в следното: „Нашата амбиция не е да сме в опозиция на белите, а да издигнем западналата хуманност на Азия до присъщото й величие“. Самият Стед критикува идеята и пита „дали не изглежда така, сякаш Япония, с нейните задълбочени познания за миналото и настоящето на Китай, ще бъде по-сигурен водач от Русия“²⁹.

В същото време Хаяши Тадасу, японският посланик в Лондон, в свое писмо от октомври 1904 г. до един писател, по-късно цитирано в статия на „Найнтийн Сентчъри енд Афтър“, подчертава: „Според теорията за жълтата заплаха азиатците стават опасни за западните нации в процеса на своето цивилизоване, но аз въобще не мога да го разбера, защото, ако азиатците станат цивилизовани, то европейците ще ги третират като равни, така както са равни навсякъде в Европа и Америка. Цивилизацията просвещава хората, независимо от расата и цвета на кожата, а един цивилизован Изток означава разширяване на световната общност на цивилизованите“³⁰.

В Европа най-енергично се опитва да дискредитира абсурдността на жълтата заплаха Суйематсу Кенчо. Веднага след пристигането си във Великобритания през март 1904 г. неговото становище получава широка гласност сред обществеността чрез кореспондент на „Ройтерс“. Той казва: „Това, което наричат жълта заплаха, ми изглежда като кошмар... Нашите усилия са насочени към асимилиране на европейските идеи и модерната европейска цивилизация, както и към изкореняване на расовите предразсъдъци. С други думи, ние се стремим към добри отношения със Запада и към възприемане на западния начин на мислене и разсъждения“³¹.

Въпреки че британската преса като цяло е благоразположена към Япония, някои издания, начело с „Ривю ъф Ривюс“, са толкова критични към нея, колкото и към Русия. В специално интервю, публикувано в изданието от юли 1904 г., Суйематсу пита интервюиращия какво означава жълтата заплаха. Той отговаря: „Ако Япония победи, ще предприеме японизация на Китай и четиристотинте милиона китайци, организирани и подготвени от японците, ще провъзгласят Азия за азиатците и тогава къде ще се озове Европа?“. Суйематсу незабавно отговаря: „Това предполага, че ние сме азиатци... и че само защото Япония може да организира японците, тя може да организира и азиатците. Но едното не следва от другото“. И продължава: „Нито пък може да се предположи, че тъй като Япония е в състояние да въоръжи победоносен флот и армия, азиатските народи могат да направят същото“. След това сравнява Япония с другите азиатски държави, като заявява: „Те са различни от нас, както и китайците са много различни. Те са от друга раса. Ние сме войнствени, а те са най-миролюбивите. Ние изпитваме дълбока национална гордост. За тях патриотизъм като нашия е непознат. Те никога не са завладявали никого. Те само искат да бъдат оставени на мира“. „Ами Чингиз хан...“, прекъсва го интервюиращият. „Той не е китаец – отговаря Суйематсу и добавя – наследник на великия татарски завоевател е по-скоро Русия, отколкото Япония. Той покорява китайците и разграбва страната им“³². Интервюиращият не знае, че самият Суйематсу е автор дори на книга за идентичността на Чингиз хан, в която любопитно твърди, че той всъщност е популярният японски герой Минамотоно Йошитсуне³³.

Като китаист, Суйематсу поставя ударение върху неспособността на китайците да воюват и се опитва да докаже, че заплахата не е нищо друго освен химера. Той изнася редица публични речи и публикува много статии в Европа. Между тях е речта му пред Централноазиатското общество в Лондон от януари 1905 г., която може да се приеме за най-силното и многословно развенчаване на жълтата заплаха. По-късно речта е публикувана в неговата книга „Изгряващото слънце“.

В друга своя реч, озаглавена „Исторически преглед на китайската експанзия“, Суйематсу твърди, че „Китай винаги е заемал отбранителна позиция“ и че „завоеванията му всъщност са ефект от влиянието на неговата цивилизация“. Според Суйематсу китайската цивилизация по своята същност е миролюбива. Той е убеден, че „Китай не се стреми към агресивност по своя воля“. Оттук окачествява жълтата заплаха като „нищо друго, освен безсмислена и злонамерена агитация“. И пита: „Как е възможно Китай да се надигне сам и да се превърне в източник на заплаха... за останалата част от човечеството?“³⁴.

Суйематсу отхвърля и възможността за паназиатска заплаха под лидерството на Япония, пишейки: „Японците също са миролюбиви, но характерните черти, възгледите и желанията на японците и китайците са толкова различни, че между тях е абсурдно да се получи обединяване в името на обща кауза. А това, което се отнася до китайците, важи с още по-голяма сила за останалите азиатски народи. Нещо повече, Япония се стреми да се възвиси и да върви по същата цивилизационна пътека, по която вървят западните страни.“

По-нататък Суйематсу задава нов въпрос: „Може ли някой да си представи как Япония ще инициира организиране на паназиатско движение, в което тя ще се довери и ще си сътрудничи с толкова много различни азиатски народи? Или че Япония безпричинно ще се изложи на риска да предприеме такова опасно начинание срещу най-могъщите държави в света?“. И добавя, че сега „условията за световно съществуване“ са много различни от времето на Чингиз хан или Тимур, като „Япония вече е изиграла своята роля в определянето съдбата на Изтока и много от азиатците ще запомнят японците като не по-малко опасни чуждоземни дяволи, отколкото са за тях западняците“³⁵.

Въпреки че Суйематсу и останалите я отричат, идеята за паназиатска заплаха, която кристализира като теория за жълтата заплаха, впоследствие се разглежда като японски паназиатизъм. Това може би е ирония на историята.

Съпротива срещу заплахата отеква и от Япония. През март 1904 г. в „Джапан Уийкли Кроникъл“ е публикувана статия на Канзо Учимура, „независим“ християнин и пацифист. В нея, озаглавена „Исторически поглед върху външната политика на Япония“, Учимура твърди, че „Япония като лидер на Изтока никога няма да се стреми към световен азиатизъм. Турция се опита... и сега е болникът на Изтока“. И по-нататък: „Така наречената „жълта заплаха“, с която европейските нации се занимават, се дължи на страха им, че Япония може да изиграе ролята на Турция, но на много по-грамадна сцена...“. Допълвайки: „Но тук идва японската отговорност и нужда от благородно въздържание. Япония играе ролята на пазител на Изтока и няма да позволи на някоя друга варварска сила да му посегне, но тя е и носител на европейската цивилизация, в която протича животът на човечеството. Не световно разпространение на азиатското влияние с акцент върху Азиатския изток, а разпространение на западното влияние в Изтока чрез недопускане на „европейските китайци със или без плитки [псевдоевропейци, поддържащи Русия], това трябва да бъде неизменно преследваната цел на Япония“³⁶.

Учимура, изглежда, също вярва, че заплахата е антоним на Западната цивилизация. Други японци са убедени в превъзходството на Запада и разглеждат заплахата като наследство от Източната цивилизация. Тук можем да открием силна и дори оптимистична вяра на част от японците в Западната цивилизация. За тях жълтата заплаха не е нищо друго освен отблъскващ лозунг.

4. Заключение

По време на Руско-японската война страхът от жълтата заплаха непрекъснато се появява на Стария континент. Характерно за този период е трансформацията на страха от жълтата заплаха в идеята за руско или японско лидерство, впоследствие само за японско. С наближаването на „изненадващата“ японска победа все повече и повече хора започват да изразяват своето притеснение. И идеята за жълтата заплаха под формата на японско лидерство придобива силни позиции дори в САЩ и в някои части на Англия.

Както видяхме, японските автори и политици са нащрек по отношение на идеята за жълтата заплаха. Ето защо, не само двамата японски посланици на Запад, но и други политици, писатели и цивилни разглеждат набеденото японско лидерство като форма на жълтата заплаха и се опитват да убедят световната общественост, че Япония няма намерение да я превръща в реалност.

Иронията е, че опитите им за опровергаване понякога съдържат силен елемент на национализъм. Още по-интересно е да се отбележи, че японските автори и политици оборват идеята за жълтата заплаха от гледна точка на цивилизационните теории. „Цивилизацията“, тоест Западната цивилизация, по това време се смята за най-добрата основа за оборване на заплахата. Някои от противниците на идеята сравняват Русия, Китай и Япония, наблягат на „полуцивилизоваността“ на Русия, на миролюбивия нрав на Китай и оценяват Япония като представител на Западната цивилизация.

След войната обаче на Япония започва да се гледа като на сила от друга цивилизация. Очевидно е, че идеята за жълтата заплаха и подобните й теории съдържат силната убеденост, че Япония е различна от Запада, въпреки че изглежда сходна. Дори сред позитивните представи за Япония започва да се прокрадва тенденция за наблягане върху хетерогенността на Япония и Запада. Веднага след приключването на Руско-японската война с подписването на мирния договор в Портсмут „Таймс“ в уводна статия, озаглавена „Мирът“, пише, че е сложен край на дългата полемика за жълтата заплаха. В нея се казва: „Ние непрекъснато се отнасяхме със заслужаващо презрение към всички форми на ‘жълтата заплаха“. Но в статията пише и друго: „В същото време никога не сме подозирали, че надигането на нация, чиято цивилизация съдържа елементи, които значително се различават от тези, изграждащи цивилизацията на Запада, може да упражнява непознато и толкова могъщо влияние върху манталитета както на Запада, така и на Изтока“³⁷.

Този пасаж внушава, че японската цивилизация се различава от западната. В сравнение с по-ранните му усилия да опише Япония като „цивилизована“ сила и като представител на Запада, сега „Таймс“ без съмнение се опитва да разграничи двете хетерогенни цивилизации. След като Русия е победена, западната преса фокусира вниманието си върху „различието“ между Япония и Запада, разглеждайки страната както позитивно, така и негативно. В спомената статия „Таймс“ търси причината за издигането на Япония в нейната национална култура. Заявява се, че „великият завършек на японското възпитание е в подчиняването на индивида на семейството, рода и държавата“. Вестникът високо оценява груповата култура на Япония: „тази доктрина за посвещаване на добруването на другите може да послужи като пример за преодоляване на крайния индивидуализъм в Западната цивилизация, който понякога показва тенденция към деградация“. Днес това сравнение между японския „групизъм“ и западния индивидуализъм е предмет на изследване на Наука за Япония. Но в началото на XIX в. то е непозната тема. Тогава западният индивидуализъм е в своя апогей. Понякога групизмът е израз на недоразвитостта на азиатските общества и на безличността на азиатците, който прониква и в теорията за жълтата заплаха. Въпреки че по това време „Таймс“ се изказва благоприятно за японския групизъм, по-късно той отново е дефиниран в негативна форма, а именно като тоталитаризъм и фашизъм. Тогава, подобно във времето на жълтата заплаха, възникват нови форми на същия този страх в страните, в които по-рано активно са разобличавали теориите за нея – САЩ и Англия.

Бележки:

¹ Три книги биха били особено полезни при изучаването на жълтата заплаха: Richard Austin Thompson, The Yellow Peril 1890–1924 (New York: Arno Press, 1978); Heinz Gollwitzer, Die gelbe Gefahr: Geschichte eines Schlagworts Studien zum imperialistischen Denken (Götingen: Vandenhoeck und Ruprecht, 1962) и Hasihikawa Bunzô, Kôka Monogatari (Tokyo: Chikuma-shobô,1976). Относно жълтата заплаха и Руско-японската война заслужават да се споменат задълбочените трудове на учения Матсумура Масайоши: Matsumura Masayhoshi, „Kôkaron to Nichirosensô “ („Жълтата заплаха и Руско-японската война“), Kokusai Seiji 71 (1982): 38–53, Nichirosensô to Kaneko Kentarô: Kôhôgaikô no Kenkyû (Tokyo: Shinyûdô, 1980) и Pôtsumasu heno Michi: Kôkaron to Yôroppa no Suyematsu Kenchô (Tokyo: Harashobô, 1987). Няколко книги отделят специално внимание на темата. Виж Jean-Pierre Lehmann, The Image of Japan: From Feudal Isolation to World Power 1850–1905 (London: George Allen & Unwin, 1978), Hirakawa Sukehiro, Wakonyô­sai no Keifu: Uchitosotokarano Meiji Nippon (Tokyo: Kawadeshobô-shinsya, 1987) и Hirakawa Sukehiro, Seiô no Shôgeki to Nippon (Tokyo: Kôdansha, 1985).

² Mori Ôgai, Kôkaron Kôgai (Tokyo: Shunyôdô, 1904). Преводът е на автора, но част от него е цитиран от Akira Iriye, Pacific Estrangement (Cambridge, Mass.: Harvard University Press, 1972): 103-104.

³ Ôgai, 540. Преводът е на автора.

⁴ Ôgai, 537. Преводът е на автора.

⁵ Ôgai, 537. Преводът е на автора.

⁶ Ôgai, 537–64. Преводът е на автора.

⁷ Ôgai, 564–67. Преводът е на автора.

⁸ Ôgai, 567. Преводът е на автора.

⁹ Ôgai, 567–68. Преводът е на автора.

¹⁰ Ôgai, 567. Преводът е на автора.

¹¹ Ôgai, 537. Преводът е на автора.

¹² Shimada Saburô, „Kokumin no Soyô“, Chûôkôron (февруари 1904 г.): 23–24 и (март 1904 г.): 10, 13. Преводът е на автора.

¹³ The Times – Жълтата заплаха, 11 юли 1904.

¹⁴ The Times – Златното мълчание на японците, 22 април 1905.

¹⁵ За услилията на Канеко и Суйематсу да опровергаят идеята за жълтата заплаха вж. двете книги на Матсумура Масайоши: Nichirosensô to Kaneko Kentarô и Pôtsumasu heno Michi.

¹⁶ В една телеграма от японския външен министър Комура Жутаро до японския посланик в Лондон Хаяши Тадасу ясно се изяснява мисията на Суйематсу. Nihon gaikô bunshô, 37/38, Nichirosensô 5, No. 441, Komura to Hayashi, 23 февруари 1904г. Вж. Ian Nish, The Anglo-Japanese Alliance: The Diplomacy of Two Island Empires 1894–1907 (London, 1966; Westport, Connecticut: Greenwood, 1976): 338. На Канеко Кентаро също е поверена подобна задача – да манипулира американската преса.

¹⁷ Nish, 339.

¹⁸ Shimada Saburô, 22 февруари. Преводът е на автора. Влиянието на идеята за жълтата заплаха върху интервенцията е преувеличена от Шимада и неговите съвременници, тъй като очевидно играе малка роля при взимането на решение за германска намеса.

¹⁹ Matsumura, Pфtsumasu, 11–12. Преводът е на автора.

²⁰ „No ‘Yellow Peril“, „New York Times“, 18 февруари 1904.

²¹ Kogorô Takahira, „Why Japan Resists Russia“, North American Review, 178 (март 1904): 327.

²² George Trumbull Ladd, „Japanese View of the War“, писмо, New York Times, 2 май 1904.

²³ Alonzo H. Stewart, „Baron Kaneko on the Yellow Peril“, New York Times, 21 февруари 1904. Канеко заминава за САЩ на 24 февруари 1904. Вж. Matsumura, Kaneko, 16.

²⁴ „Says Asia’s Salvation is Stake of the War“, New York Times, 20 март 1904.

²⁵ Kentarô Kaneko, „The Yellow Peril is the Golden Opportunity for Japan“, North American Review 179 (ноември 1904): 643–44.

²⁶ Kaneko, 646–47.

²⁷ Kaneko, 647–48.

²⁸ Matsumura, Kaneko, 200.

²⁹ Alfred Stead, „Problem of the Far East“, Fortnightly Review (май 1904 г.). Както е цитирано в Review of Riviews 29 (май 1904 г.): 459.

³⁰ Vambery, „Japan and the Mahometan World“, Nineteenth Century and After, 62 (април 1905г.): 574–75. Писмото на Хаяши от 1 октомври 1904 г. е написано до Вамбъри, за да изрази авторът
благодарността си за статията, озаглавена „Le Peril Jaune“, публикувана в La Revue d’Orient et de Hongrie. За отношенията на Вамбъри с японските дипломати вж. Matsumura Masayoshi, „Nichirosensōni okeru Nihon no ‘Gaikokushimbun Sojû’ Jou no 2“, Teikyôkokusaibunka 11 (1998): 84–92.

³¹ „Japanese Aims“, The Times, 15 март 1904. Според Матсумура той пристига във Великобритания на 13 март 1904 г. Вж. Matsumura, Pôtsumasu, 311.

³² „Special Interviews on Topics of the Time: II.— The Aims of Japan: Baron Suyematsu“, Review of Riviews 30 (юли 1904): 26.

³³ Вж. Matsumura, Pôtsumasu, 39, 302. Книгата е: K. Suyematsu, „The Identity of the great Conqueror Genghis Khan with the Japanese hero Yoshitsune“ (London: W. H. & L. Collingridge, 1879).

³⁴ Baron Suyematsu, The Risen Sun (London: Archibald Constable, 1905): 270, 288, 292-93.

³⁵ Suyematsu, 294-95.

³⁶ Uchimura Kanzô, „Foreign Policy of Japan Historically Considered“, Japan Weekly Chrônicle, 3 март 1904.

³⁷ „The Peace“, Editorial, The Times, 6 септември 1905.

към начална страница “военно издателство”

към “военноисторически сборник”

към съдържание вис бр.2.2004.