към начална страница “военно издателство”
към “военноисторически сборник”
Военните музеи
Непознатото богатство
или какво съхранява едно военно поделение във Враца
Соня Димитрова
Дори НВИМ в София няма танк Т-62. Във Враца е съхранен единственият останал в България екземпляр
Полковите военни музейни сбирки имат дълга история. Възникнали в началото на ХХ в., те преживяват години на подем през 20-те, 30-те и 80-те години на ХХ в. В началото на ХХI в. сме свидетели на постепенната им разруха.
Как се раждат?
В приетия през 1911 г. „Закон за старините“1 за първи път става дума за музеи при военни учреждения. В чл. 40 се казва, че „...окръжните съвети, общините и културните дружества, училищата..., духовните и военните учреждения имат право да образуват музеи. Определени са условията, при които това може да става: да имат правилник или устав, съобразен със закона и утвърден от Министерството на народното просвещение; да са осигурени условия за съхранението и подреждането на паметниците; да имат инвентарен опис; да имат утвърден от министъра на народното просвещение уредник; да отчитат ежегодно състоянието, дейността и постъпилите предмети пред Министерството на народното просвещение.
Този текст остава самотен в българското културно-образователно законодателство. Само в още един нормативен акт се споменава за военни музеи – Закона за изменение и допълнение на Закона за народното просвещение от 1909 г.2 Съгласно чл. 395-398 от него създаденото през 1908 г. Управление за поддържане къщите музеи и паметници на признателността към Русия със седалище гр. Плевен преминава под ръководството на Министерство на народното просвещение. Определена е целта на тези музеи – да събират и запазят за потомството реликвите, свързани с великата саможертва на руските воини, паднали за нашето освобождение.
С това се изчерпва, за съжаление, държавната законодателна грижа за зараждащото се военномузейно дело. Тя визира само най-общи положения и не отграничава профилите музеи. Друг е въпросът, че по това време на историческата сцена изобилстват археологическите музеи –сбирки към дружествата и прохождащите Народен етнографски и Народен археологически музей, което донякъде обезсмисля профилирането. А доколко правилно е решението за предаване на военноисторическите къщи-музеи и паметници на Министерство на народното просвещение, говори по-късното им непрекъснато митарстване между него и Министерство на войната.
Полковите музеи, както и Главният военен музей (днешният Национален военноисторически музей) възникват, офомят се и съществуват на основата на ведомствени актове на Министерство на войната.
Първият
На 23 април 1904 г. в Казанлък се открива първият полкови музей – на 23-и шипченски пехотен полк3. Негов основател е поручик Петър Ив. Топузов. С неговото име са свързани създаденият през 1901 г. в града исторически музей „Искра“4 , първата провинциална художествена галерия и местният вестник „Искра“. Създаването на полковия музей става със заповед по полка № 114/ 23.04.1903 г. В нея се определя какво и как ще се събира, кой ще завежда музея и как ще се издържа. Определено е да се събират документи от историята на полка; портрети на отличили се войници, унтерофицери и офицери; оръжия; картини и вещи от Руско-турската война 1877–1878 г. и Сръбско-българската война 1885 г., свързани с полка; различни полкови старини; старини от 9 и 10 опълченски дружини на Българското опълчение, от които е образуван полкът; стари оръжия; бъдещи военни трофеи на полка. Определено е след набавяне на средства пред входа на музея да се издигне бронзова статуя на опълченец в пълно бойно снаряжение. Съвсем основателно за завеждащ музея е назначен началникът на дружинен военен район от 23-то полково военно окръжие поручик П.Топузов. Разходите по устройството и поддържането на музея е решено да се вземат от собствените пари на полка. Разпоредено е за всеки разход да се представя на командира на полка разчет в докладната книга на частта. След одобрение да се разрешава разходът. Като начало е решено събраните старини да се държат в шкафове в щаба на полка. Първият експонат на полковия музей е златен църковен кръст, подарен на свещеника на Българското опълчение Амфилохий. По време на Съединението на Княжество България и Източна Румелия той го подарява на казанлъшкото поборническо-опълченско дружество “Шипка“, а то – на музея. С този кръст 23-и шипченски пехотен полк участва в Балканските войни5 . Срещу предаваните предмети се издава разписка и се отправя от името на полка публична благодарност. По идея на пор. Топузов имената на всички, които подаряват нещо, се записват в специална книга, поставена на видно място за спомен за вечни времена. Самите вещи били изложени в стъклени шкафове в сградата на щаба на полка, до полковото знаме. През 1921 г. вещите на музея са предадени на градския исторически музей „Искра“6 .
Има ли ги днес полковите музеи?
В търсене на отговора посетихме едно врачанско поделение. Поразява изключително добре поддържаната техника в малкото хале, скромно наричано „нашият музей“.
Поделението е 24310 – Враца. „Музеят“7 е открит на 27 септември 1980 г. по повод 20-годишнината от създаването на поделението. В него благодарение на любовта, знанията, професионализма и чуството за историзъм на офицерите и старшините, работили в поделението и в тогавашното Бронетанково управление на ГЩ на БА, са събрани около петдесетина образци автомобилна и автобронетанкова техника, на които днес могат да завидят музеи от цяла Европа. И това не е самохвалство. Част от експонатите са били на въоръжение в Българската армия през 40-те години и по време на войната срещу Германия 1944–1945 г. Всички машини могат да бъдат приведени в движение и са в отлично състояние, редовно им се провежда техническо обслужване. Много висок е процентът на автентичност при възстановяването им, само на места (ел.инсталации и уплътнения) са допускани „заменки“.
Скоро след събирането на едно място на това богатство, през 1986 г., на посещение в поделението идва съветски генерал. Днес поддържащият техниката потомствен военен Димитър Войнов не помни неговото име. Но добре помни, че когато влязал и видял съхранената САУ 76 М се разплакал. Това била машината, на която той започнал службата си. В името на братската дружба била направена първата и единствена размяна в историята на „музея“. Вместо САУ-то е получена линейка „Феномен-Гарант“.
В специалната книга стоят подписите на български и чужди офицери с различини чинове и от различно време. Едно нещо само е еднакво – уважението им към усилията на хората, успели да съберат това богатство на едно място и да го запазят от унищожителната сила на времето и на невежеството.
Няма да забравя как преди няколко месеца с колеги посетихме едно друго поделение край София, в което само преди десетина години имаше чудесна сбирка от свързочна техника. От подредените някога различни образци и модели бяха останали зеещи врати, изкорубени машини и разхвърляна документация. Кой унищожи историческата памет, за да се сдобие с нищо непотребни лампи на по 50 години... Тъжна картина.
Затова отговорността, с която хората от поделение 24310, Враца – от командира подполковник Трънски до старшина Войнов, се отнасят към техниката, въпреки недостига на средства и персонал, им прави чест. Техни верни съмишленици са офицерите от КМТО на ГЩ – не мога да не спомена полковник Цанев. Благодарение на български войни като тях днес са съхранени тези, макар и на фона на голямата история, прашинки памет за стъпките на автомобилните и автобронетанкови части на армията.
Какво води до западането на полковите музеи и имат ли бъдеще?
Едва ли някой еднозначно може да отговори защо едни полкови музеи просъществуват, а други загиват. Защо загиващите са повече от оставащите? Какви са били дедите ни, та през 1916 г., в разгара на най-кръвопролитната воина в новата ни история са намерили време, воля и сила, за да създадат българския военен музей?
Мащабните промени доведоха и до реорганизация в армията ни. Някои структури се разформироват, други се пребазират, трети се окрупняват. В цялата тази суматоха на кого му е до полковата сбирка...
„Полковите сбирки“ се създават във време, в което частта има определена уседналост, тя почти непрекъснато обитава един район. В него сякаш създава история и гради идентичност. В онези години, когато се създават, „полковите сбирки“ непрекъснато се попълват, за съжаление, в многото войни, които армията ни води. Духът на вещите, когато те носят белезите на героизма на бойното поле или на мирния ден, е различен. Явно и българинът, свикнал да отвоюва всяко късче от своята земя с война, цени повече мириса на барут.
Точно сега обаче е нужна специална грижа за тези полкови сбирки. Защото това е паметта на армията ни, паметта на народа ни.
Какво трябва да се направи?
Необходимо е да се регистрират всички вещи във все още останалите сбирки в поделенията. Това е изключително наложително, тъй като всичко – оръжие, техника, имущество, което днес се намира в тези „полкови сбирки“ или „музеи“, се води като „материално средство“. Отчита се по Наставлението за отчитане на материалните средства в армията (НОМСА), сиреч, ако е доведено до негодност, се бракува. А всички вещи в тези „музеи“ навсякъде са V категория (т.е. подлежащи на бракуване). Това дава възможност да се унищожават и изнасят, без това да се счита за нарушение, с което отново допираме само до фактори като съвест и отговорност. В повечето сбирки дори няма книга за наличността.
Какво значи регистрация?
Не просто описване на сбирките и наличностите. За да могат да бъдат защитени като памет, те трябва да получат статут на „движим паметник на културата“. Според българската нормативна уредба начинът е един – чрез вписване в инвентарната книга на музей. Единствената музейна структура в Министерство на отбраната и Българската армия с юридически признат статут на музей е Националният военноисторически музей със своите филиали. И той е длъжен да извърши това в най-кратки срокове. Веднъж записани в инвентарните музейни книги, експонатите могат да бъдат предадени със съответните актове на поделението донор. Така ще се постигне не само сигурност. Ще се създаде информационна база какво, къде и в какво състояние се намира в поделенията. Тази информация ще стане достъпна за всички. А споделеното знание е и споделена грижа. Аргументите, че по този начин частите няма да могат да се грижат за техниката си, са несериозни. Още повече, че с напредването на възрастта на експонатите грижата за тях ще трябва да е изключително професионална и специализирана, каквато може да предложи само реставрационно ателие. Грижата не се мери със собствеността, защото това богатство не принадлежи на Националния военноисторически музей или на която и да е военна част. То е нашата национална памет и сме длъжни заедно да я съхраним.
Бележки:
1 Държавен вестник, бр. 37, 18 февруари 1911 г. - Указ № 7 от 10 февруари 1911 г.
2 Държавен вестник, бр.87, 21 юли 1921 г. - Закон за изменение и допълнение на Закона за народното просвещение
3 Петров, Ив. Първият полкови военен музей у нас и неговия основател, ВИСб., кн.1, 1969, с. 80; Ханджиев, П. Полкови военни музеи, тяхното устройство, организация и общественото им значение, сп. Военни известия, бр.87, 1913, с.5
4 Топузов, П. Казанлъшкият музей за старини и изкуства. Юбилеен сборник 50 години от Освобождението на Казанлък. С, 1928, с. 197 и следващи.
5 Бойдев, Т. Д. Исторически бележки по организацията и живота на военните части, квартирували в гр. Казанлък от освобождението на България до днес, Юбилеен сборник по случай 50- годишнината от освобождението на Казанлък. „Казанлък в миналото и днес“, Годишник, кн. 3, София, 1928, с. 438-450
6 Сп. Училищен преглед, София, кн. № 8-9, 1921, с. 225 - Доклад №16818 от 23 юли 1921 г. на министъра на народното просвещение
7 „Музей“ е условно понятие, защото намиращото се в него попада в категорията материални средства, категория V, никога не е описвано и водено в регистър
към начална страница “военно издателство”