към начална страница “военно издателство”

към “военноисторически сборник”

към съдържание вис бр.3. 2004.

Българските военни комуникации от Освобождението до Балканската война 1878–1913 г.

 

Светлозар Елдъров, проф. д.и.н.

 

Необходимостта от обмяна на информация и начините за нейното осъществяване от най-дълбока древност съпътстват всички етапи от еволюцията на армията като институция и на войната като обществено явление. Значението на военните комуникации нараства особено в модерната епоха, когато научните и техническите открития коренно преобразяват организацията на войските и характера на войните. Увеличаването на числеността на армиите, навлизането на нарезното огнестрелно оръжие и въвеждането на механичната сила налагат нова стратегия и тактика, в която управлението, основано на информационния обмен, започва да играе решаваща роля. В човешката история с всяка отминала война техническите нововъведения в сферата на комуникациите печелят нови периметри за сметка на традиционните средства и начини за съобщения. В това отношение втората половина на ХІХ в. бележи истинска революция в развитието на военните комуникации с последователното приложение на телеграфа, телефона и радиото.

 

 Българска свързочна част по време на Балканската война (1912-1913 г.)

 

България възкръсва на европейската политическа карта точно в разгара на техническото усъвършенстване на военните съобщителни средства. За българската армия това обстоятелство изиграва двойствена роля със съответните позитиви и негативи. От една страна, тя трябва да догонва по-напредналите армии на своите съседи и бъдещи противници, но от друга, има възможност да черпи готови модели, технически концепции и практически опит от армиите на великите сили, които са генераторът на нововъведенията. Създаването и организационно-техническото усъвършенстване на военните комуникации в България е тясно свързано с развитието на българската армия. Като структурен компонент в организацията и управлението на въоръжените сили същевременно те споделят основните етапи в развитието на българската държава и търпят последствията от промените в нейното политическо битие.

 

Руското наследство

1977–1878 г.

 

Както българската армия изобщо, така и българските военни комуникации в частност се изграждат върху основите на руската военна теория и практика. Специално за комуникациите обаче това наследство е твърде бедно, за да осигури такова развитие, което да съответства на желанията на българските държавници и на потребностите на българските национално-политически интереси от модерна армия.

В руската армия новите технически системи за комуникация навлизат сравнително късно и твърде бавно си пробиват път, възпирани от традиционните средства за свръзка – пеши и конни куриери, летящи отряди, хелиографи и свързаните с тях структури, личности и интереси. Комплексното въвеждане на телеграфа става едва в навечерието на Руско-турската война от 1877–1878 г., когато са сформирани 9 военнотелеграфни парка, снабдени с техника и личен състав. Военнотелеграфните паркове влизат в организационната структура на инженерните войски и разполагат с 6 стационни карети с телеграфна техника. В състава на парка има проводник и стълбове за изграждане на линии с обща дължина 100 версти. Обичайна практика е личният състав да се окомплектова от пехотинци, които не познават теорията и практиката на телеграфното дело и трябва да се обучават в движение. Числото на военните телеграфисти е недостатъчно и не достига за попълване на щата. За телеграфисти се назначават войници, служили в държавните телеграфни учреждения, или такива, обучени в телеграфните паркове. Обучението на последните обаче е твърде незадоволително, повечето са малограмотни, не могат пълноценно да си служат с техника и да пишат бързо и четливо¹.

Телеграфните апарати, използвани от руската армия във войната през 1877–1878 г., са от системата "Воронцов–Веляминов". Те демонстрират значителни несъвършенства, като ниска пропусквателна способност – 150 думи за 2 часа, неудобни са за транспортиране и имат твърде много външни части, които често се повреждат или губят. Като токоизточник се използват три типа елементи – "Даниел", "Майдингер" и "Лекланше", от които първите бързо се сулфатизират, вторите при сътресение престават да действат, а третите лесно се чупят, тъй като са поставени в глинени съдове².

Шест от общо деветте военнотелеграфни парка на руската армия вземат участие в бойните действия, а три от тях оперират на българска територия. Въпреки слабостите на организацията и дефектите на техниката, военнотелеграфните паркове изиграват съществена роля като средство за свръзка и за управление на войските. В хода на бойните действия турската телеграфна мрежа като цяло е разрушена и подменена с руска, която обикновено следва същото трасе и по-рядко изгражда линии по нови направления.

В Руско-турската война от 1877–1878 г. телеграфът се използва преди всичко като средство за свръзка между висшите щабове. Непосредственото ръководство на боя в частите обаче става с традиционните способи за свръзка – команди и сигнали с тръба и барабан, сигнализация с флагове и фенери, оптическа връзка. Широко се използва пешата и конната куриерска служба чрез ординарците в полковете или летяща поща за щабовете на корпусите³.

 

Полагането на основите

1878–1885 г.

 

За основа на телеграфо-пощенската комуникационна система на младата българска държава служи военновременното наследство, усъвършенствано и доразвито по време на деветмесечната руска окупация. Със заповед на Отдела за пощите и телеграфите при руската Действаща армия от 1 юли 1879 г. на гражданското телеграфно управление в България се предават за експлоатация всички телеграфни и пощенски станции с наличната техника, като подмяната на кадрите става постепенно. По този начин българската държава става собственик на 1630 км телеграфни линии, 26 телеграфни и 39 пощенски станции със зачисления към тях инвентар.

 Станция на гълъбовата поща в навечерието на Балканската война

 

В организационно отношение развитието на българските военни комуникации е обвързано със създаването и развитието на свързочната служба. Първото свързочно поделение е сформирано през септември 1878 г. в Горна Оряховица. Това е телеграфният взвод към учебната рота на Българската земска войска. До 14 март 1879 г. взводът е попълнен с личен състав от 57 души. За командир на свързочния взвод е назначен поручик Саммер от 5-и телеграфен парк на руската армия, който доставя необходимата техника – 3 телеграфни станционни карети, 7 коли материали, 3 коли за запасни части и вещево имущество, стълбове, кабели и токоизточници. Телеграфните апарати са от системата "Воронцов–Веляминов", на въоръжение в руската армия.

Основните характеристики на периода 1878–1885 г. в развитието на българските военни комуникации се изчерпват с търсене на подходяща организационна структура, подготовка на кадри и модернизация на техниката. През 1880 г. телеграфистите са събрани в учебен клас, който през 1883 г. се оформя в телеграфна команда, а през 1885 г. прераства в телеграфна група. През този период морално остарелите и практически негодни руска апарати от войната се подменят с нова по-съвършена техника. За нуждите на свързочната служба от Германия са внесени 4 чернопишещи телеграфа "Сименс и Халске", 6 хелиографа "Манс", кабели и друго оборудване⁴.

През септември 1885 г. във връзка с обявяване на Съединението между Княжество България и Източна Румелия всички руски офицери са отзовани от българската армия. Командването на телеграфната рота се поема от поручик Янков. През ноември ротата заминава от Русе за Търново Сеймен (дн. Симеоновград), за да осигурява свръзката между частите от Източния корпус, а след започването на Сръбско-българската война е изпратена в района на Сливнишката позиция. На този етап обаче българските командири все още нямат ясна представа за ролята на военните комуникации и не умеят да си служат пълноценно с техническите средства. Те предпочитат да работят с традиционните средства за свръзка в лицето на конните и пешите ординарци. На телеграфната рота се гледа като на ненужен баласт, още повече че нейният личен състав не е въоръжен със стрелково оръжие. Едва при Пирот на телеграфната рота е заповядано да осигури хелиографна и телеграфна връзка на двата фланга с щаба на отряда, който преследва сръбската войска⁵.

Сравнително добре е организирана комуникационната система в обсадената Видинска крепост, която се основава на централизирана телеграфна връзка с три станции, дублирана с куриерска служба и постоянно визуално наблюдение. За стратегическото управление на войските и бойните действия пълноценно се използват и гражданските телеграфни линии. По време на Сръбско-българската война е организирана, макар и в недостатъчна степен, военна поща от фронта за тила и обратно. Създадени са военни телеграфо-пощенски станции и подвижни военнопощенски писалища⁶.

 

Ускорено модернизиране

1885–1912 г.

 

От 1885 до 1912 г. българските военни комуникации търпят ново развитие по отношение на организацията и техническите средства. Под влиянието на западноевропейската военна теория и практика в българската армия започва да се обръща по-голямо внимание на развитието на системите за свръзка. Телеграфната рота е включена в състава на пионерния полк и е дислоцирана в Русе. През 1890 г. е сформирана велосипедна рота, която бележи малка революция в куриерската служба, изпълнявана дотогава от конни и пеши куриери. В телеграфната рота през 80-те години на миналия век се води интензивна подготовка, за целите на която са изградени трасета от централната станция в казармата на 5-и пех. Дунавски полк в Русе до лагера на пионерния полк на 8 км по шосето за Бяла и до полковия лагер на 15 км извън града. За практическите занятия с хелиографната техника е изградена оптическа хелиографна връзка между Русе и Свищов с една междинна станция. По-късно телеграфната рота се установява на местоквартируване в София, а от 1900 г. прераства в телеграфен парк, който функционира самостоятелно като отделна част, подчинена на Инженерната инспекция. През 1909 г. паркът е преустроен в телеграфна дружина и радиотелеграфно отделение.⁷

  Схема на полеви телифон

Успоредно с организационното развитие на военните комуникации върви и теоретичната разработка на проблемите за тяхното приложение в мирно и военно време. В българския военен печат сравнително рано се появяват сведения за техническите свързочни нововъведения на чуждите армии. Първата оригинална статия за използването на телефона за военни цели е публикувана още през 1897 г., а на радиото – през 1904 г.⁸.

Силен тласък за развитието на военните комуникации както в световен мащаб, така и в българската армия, дава Руско-японската война през 1904–1905 г. В нея особено ясно проличава изключителната роля, която са призвани да играят военните комуникации за развитието и изхода на бойните действия. В това отношение японската армия демонстрира значително по-висока материално-техническа осигуреност от руската и чрез широкото приложение на телеграфа, телефона и радиото закономерно печели успех в редица боеве, които иначе биха могли да имат друг изход. Например до войната руснаците нямат телефони в пехотните, артилерийските и кавалерийските части, докато японците използват телефонната връзка от щабовете до най-предните части и позиции. Военните специалисти от цял свят внимателно изучават техническите нововъведения във войната, в частност в сферата на комуникациите, за да ги прилагат в съответните армии. Явното несъответствие между съобщителните средства на руската и японската армия с необходимите изводи и поуки намира отражение и в българския военен печат, въпреки че симпатиите на авторите емоционално клонят на страната на Русия.

Българските военни комуникации са осигурени с достъпната по онова време съобщителна техника. Такива са чернопишещите телеграфни апарати от системата "Сименс и Халске", германско производство. Линиите се прокарват с въздушен меден проводник или с изолиран полски кабел. През 1907 г. се изпробва двуколка за развиване и навиване на проводника по опита на японската войска от последната война.

Телеграфната дружина разполага с хелиографни апарати, които предават хелиограми с помощта на слънчева, лунна или газова светлина. Те са от системата "Манс", предназначена за действие през деня, и "Манжен", приспособена за денонощно действие. Холограмите се предават по системата на морзовата азбука чрез отразени лъчи, които падат върху плоското огледало на хелиографния апарат. При благоприятни атмосферни условия с мансовия хелиограф може да се установи оптическа връзка на разстояние до 35 км⁹.

До началото на ХХ в. командният състав на българската армия не оценява преимуществата на телефона като техническо средство във военната комуникация, въпреки че по това време той вече си пробива път в гражданските съобщения. Първата постоянна телефонна връзка в България е установена през 1879 г. в Пловдив между кабинета на генерал-губернатора Алеко Богориди и канцеларията на чиновниците от Областното управление с дължина на линията 200 м. Първото градско телефонно съобщение в София датира от 1886 г., когато с инсталирането на един 5-линеен номератор са свързани в обща комуникационна система Дворецът, Министерският съвет, Военното министерство, един полицейски участък и едно търговско представителство. Общата дължина на линиите, които се използват изключително за военни, полицейски и административни нужди, възлиза на 3,8 км. През 1887 г. 5-линейният номератор е заменен с 10-линеен, през 1891 г. – с 20-линеен, а през 1892 г. – с 50-линеен. Първите телефонни номератори са от системата "Декерт–Хомолка", а следващите – от "Сименс и Халске". В същата година се открива телефонната линия София–Пловдив, през 1895 г. – линията София–Русе, а през 1898 г. – линията Варна–Русе. Увеличаването на градските абонати и разширяването на междуселищната телефонна мрежа отваря широки перспективи за навлизането на телефона в стопанската и битовата сфера¹⁰.

С по-бавни темпове се развива военното приложение на телефонните съобщения, въпреки че започва да се проявява известен теоретичен интерес към тях. През лятото на 1900 г. в околностите на София по време на артилерийски учения за първи път е експериментирана телефонна връзка. Едва от 1908 г. телефонът е въведен официално като свързочно средство в българската армия. По начина на повикването на насрещната станция телефонните апарати се делят на фонични, индукторни и комбинирани. Телефонните апарати, използвани по онова време в българската армия, са от различни системи и модификации – френските "Байо", германските "Сименс и Халске", шведските "Ериксон". Теглото им варира от 3 до 6,5 кг и се захранват с галванични батерии от по 2–3 елемента с напрежение 1,5 волта всеки. Проводните телефонни линии се строят чрез макари с трижичен кабел. Един комплект е със 100 м дължина и с тегло до 10 кг¹¹.

За нуждите на радиовръзката, най-новият технически способ на българските военни комуникации през този период, са доставени 6 товарни и 4 возими радиотелеграфни апарата от системите "Радиоелектрик" (2+2), "Пилзен" (2+2) и "Телефункен" (2+2). Захранват се с мотори от 1 до 3 конски сили. Поради малката си мощност радиотелеграфите са в състояние да покрият разстояния само до 40 км¹².

Техническото оборудване и организационното изграждане на българските военни комуникации се извършват успоредно. През този период се появяват първите инструкции, правилници и указания за използването на свързочните средства. Организират се курсове за офицерите с лекции по теорията на телеграфа, телефона и хелиографа. В българския военен печат се появяват преводни и оригинални статии по проблемите на военните комуникации, следят се чуждите специализирани издания, изучава се опитът на европейските армии. В навечерието на войната се поставя и въпросът за използването на радиото за военни цели. Военното министерство командирова няколко офицери на специализация във Франция и Германия за изучаване и усвояване на техниката.

През първото десетилетие на ХХ в., въпреки че стартира от по-късни позиции, България вече успява да се изравни, а в някои отношения и да надмине своите балкански съседи по отношение на комуникациите. Специално телеграфната мрежа е много добре развита и през 1912 г. възлиза общо на 5725 км. По същото време България разполага с 2022 км телефонни линии и 2972 телефонни поста. Телефонната мрежа е свързана с европейската чрез Румъния през Русе–Гюргево (от 1903 г.) и чрез Сърбия през Цариброд–Пирот (през 1910 г.). Дирекцията на пощите и телеграфите обаче не съгласува трасетата на телеграфните и телефонните линии с Военното министерство. В това отношение Османската империя е по-напред, доколкото нейните комуникации в пограничните райони на Тракия и Македония са повече с военно, отколкото с гражданско предназначение. Например срещу 8 български телеграфни станции в близост до границата в Източна Тракия турците разполагат с 18 телеграфни и 2 хелиографни станции. Турските военни и граждански власти са мотивирани от такова развитие на комуникациите поради необходимостта от по-ефективна борба с навлизащите от България чети¹³.

 

 

Комуникациите във военно време

1912–1913 г.

 

Българските военни комуникации търпят ново развитие в Балканската война. Във връзка с военновременните щатове след обявяването на мобилизацията през септември 1912 г. телеграфната дружина се разгръща в 13 телеграфни полуроти с общ личен състав от 3890 души. Три телеграфни полуроти (прерастнали по-късно в роти) са придадени към армиите, 9 – към дивизиите, а една е оставена като допълваща. Формирано е радиотелеграфно отделение с четири радиостанции – една при Главната квартира, останалите към щабовете на трите армии. Към Главната квартира е придаден и специален телеграфен парк.

В състава на телеграфната полурота се числят 8 чернопишещи телеграфни апарата “Сименс и Халске”, 8 мансови хелиографни апарата и 8 магнитни телефонни станции. Материалната част на радиотелеграфното отделение се състои от 4 возими и 6 товарни радиостанции система “Радиоелектрик”, “Пилзен” и “Телефункен”.

В началото на войната телеграфният парк към Щаба на Действащата армия (ЩДА) се намира в Стара Загора, а радиотелеграфното отделение е стационирано в Ямбол и Търново Сеймен. Дълго време централната система за комуникация бездейства и едва на 28 октомври 1912 г. на телеграфния парк е заповядано да построи линия от Мустафа паша (Свиленград) до Кърклисе (Лозенград), където междувременно се пренася ЩДА. По тази линия се поддържа пряка телеграфна връзка между Главната квартира в Лозенград, щаба на 2-ра армия в Свиленград и оттам по държавната телеграфна линия – с Министерския съвет и Военното министерство. По-късно е изградена военна телеграфна линия и между Свиленград и Димотика.

В ЩДА няма общ ръководител на комуникациите. Началникът на телеграфния парк не поддържа непрекъсната връзка с щаба и не познава състоянието на телеграфните линии в района на отделните армии. Поради това в решителните моменти паркът бездейства, както например става в разгара на бойните действия при Люлебургаз–Бунархисар, когато ЩДА в течение на пет денонощия няма връзка с щабовете на 1-ва и 3-та армия. Както в телеграфния парк, така и в армейските телеграфни роти и дивизионите телеграфни полуроти линейното имущество е недостатъчно. Например 1-ва армейска телеграфна рота разполага само с около 36 км въздушна жица и 17 км полски кабел. Много често свързочните средства на армиите с дивизииите не се използват по предназначение, а за осигуряване на връзка с ЩДА. Това обстоятелство играе отрицателна роля при управлението на войските в звената от армия–дивизия надолу. Като следствие заповедите от армиите пристигат в дивизиите с голямо закъснение и управлението на бойните действия става неефективно. Недостатъчната проводна свръзка между армиите и дивизиите налага все по-често да се прибягва до традиционните средства за комуникация като конните куриери. Целият конен полк при 3-та армия например е използван предимно за изпълнение на свързочни, а не на бойни задачи.

Още по-ограничено е използвана телеграфната връзка в звената дивизия–бригада и бригада–полк. Причините за това се крият в маневрения характер на бойните действия, а също и в липсата на материална част и недобрата организация. В началната фаза Балканската война има подвижен характер. При тези условия телеграфните полуроти към дивизиите едва успяват да догонят полковете и да устроят проводна свръзка, когато настъплението ги принуждава да събират техниката и отново да догонват частите¹⁴.

По-добро приложение телеграфната връзка получава в позиционните действия при обсадата на Одрин. Там щабът на 2-ра армия успява да изгради проводна свръзка с дивизиите, а те – с частите и подразделенията до звено дружина. Най-добре са устроени комуникацииите в Източния сектор, командван от генерал Георги Вазов, който лично обръща внимание на тяхното значение. По негова заповед е изработена специална наредба за осъществяване на телефонната връзка и за поддържане на инсталациите. Само в един бригаден участък от Източния сектор има 55 телефонни поста. Добре организираните военни комуникации дават възможност за пълноценно управление и взаимодействие на войските, което изиграва важна роля за превземането на Одринската крепост¹⁵.

Телеграфната проводна свръзка се основава на постоянни линии – налични, новопостроени, покачени и ремонтирани. Общо през Балканската война на Източния (Тракийския) оперативен театър са изградени около 3500 км телеграфни и телефонни линии: 970 км от свързочните части на 1-ва армия, 590 км – на 2-ра армия, 700 км – на 3-та армия, 550 км – на 4-та армия и 697 км – на телеграфния парк при ЩДА. Забелязва се стремеж проводната връзка да се използва интензивно от щабовете и за това свидетелства обстоятелството, че само във 2-ра армия са предадени и получени над 110 000 телеграми. За тяхната големина не се спазва никаква норма, което е сериозен недостатък. Няма и степенуване на телеграмите по важност¹⁶.

По инерция от миналото и поради недобрата ефективност на техническите средства куриерската служба си запазва широк сектор във военните комуникации. Тя се осигурява от обикновени конни подразделения и от колоездачни роти, придадени към армиите. Най-слабо приложение като елемент на военните комуникации през Балканската война получава радиото. Съгласно разпорежданията на ЩДА към щабовете на 2-ра и 3-та армия са придадени по една возима радиотелеграфна станция за връзка помежду им и с Главната квартира в Стара Загора. Задачата по осигуряването на радиовръзката обаче не е изпълнена поради повреда в моторите на радиостанциите, отстранена чак в средата на ноември. Липсата на инструкции за използването на радиотелеграфните станции във време на война създава условия за хаос в тяхната експлоатация. Екипажите на радиостанциите са слабо подготвени, липсват и запасни части.

По време на Балканската война се правят опити за радиосмущения и за подслушване на противниковия радиообмен и приемане на бюлетините на международните агенции за нуждите на военното разузнаване. При обсадата на Одрин българските радиотелеграфисти прихващат радиообмена на турския гарнизон с Цариград на вълни 600 и 1200 м и се опитват да го смущават, като излъчват на същата честота. Тези опити имат само частичен ефект, тъй като по признания на пленените впоследствие турски радиотелеграфисти се оказва, че смущенията са били ефективни само когато Цариградската радиостанция се захранвала с по-малкия мотор от 8 конски сили. При включване на по-мощния мотор от 12 к. с. българските радиостанции не били в състояние да пречат на приемането на сигнала в Одрин. Освен това, за да избегнат смущенията, турските радиотелеграфисти започват радиоомбена на 600 м и след като българските станции се включват, те преминават на вълна 1200 м. Българските радиотелеграфисти не проумяват тази елементарна военна хитрост и до падането на Одрин продължават да заглушават сигнала само на вълна 600 м. Въпреки че пълно прекъсване на радиовръзката между Одрин и Цариград не се постига, усилията на българските радиотелеграфисти остават първия документиран опит за преднамерено организирано смущение на противников радиообмен по време на бойни действия.

Друго основно приложение на радиостанциите в българската войска е да прихващат радиограмите на турските и европейските радиотелеграфни станции. Но и този начин на действие не се използва ефикасно, защото не достигат преводачи от турски език. По тази причина турските радиограми, прихванати от двете радиостанции на Македоно-одринското опълчение при Шаркьой и Малгара, остават непреведени и неизползвани за целите на военното разузнаване, въпреки че противникът води радиообмена на ясен текст¹⁷.

Телефонът също намира приложение в свойството си на подслушвателна техника. Успешни опити в това отношение са правени при обсадата на Одрин и особено на позициите на 13-ти и 7-и артилерийски полк при Булаир и Шаркьой¹⁸. Радиосмущенията и подслушванията обаче нямат преднамерен и организиран характер, а се прилагат само инцидентно.

По време на войната хелиографната връзка има ограничено приложение. Командването избягва да я използва поради възможността от разкриване на местоположението на частите. Свръзката с кучета и гълъби, въпреки че в мирновременния период е предвиждана и разработвана такава, по време на войната не намира практическо приложение.¹⁹

Балканската война в най-голяма степен разкрива предимствата и недостатъците на българските военни комуникации. Преди всичко поричава изключително ниското равнище на техническата култура на командния и войнишкия състав по отношение на средствата за комуникация. Затова повредите по проводната свръзка се дължат не толкова на действията на проивника, колкото на българските войски. Често срещано явление е българските войници да изсичат телеграфните стълбове за огън и да използват проводниците за спъване на конете или за върви на навущата си. Не са по-компетентни и техните началници. По заповед на командира на българска кавалерийска част е прекъсната телеграфната линия между Енидже и Селиолу, построена от 1-ва армейска телеграфна рота. След отминаването на кавалеристите надзорникът на линията извършва “поправка”, като свързва кабелите така, както се връзва обикновено въже – на възел. Такива анекдотични случки не са рядкост в свързочната практика по време на войната²⁰.

Слабостите на българските военновременни комуникации се коренят не толкова в тяхната организация и техника, колкото в непълноценното и неправилното им използване. Твърде незадоволителна е и подготовката на техническия персонал. С малки изключения сред командването на различните равнища е вкоренено силно предубеждение към новите технически способи за комуникация и изявено предпочитание към традиционните средства и методи от миналото. В хода на маневрена война като Балканската тези недостатъци осезаемо рефлектират върху управлението и ефективността на бойните действия. При една избистрена комуникационна стратегия и по-комплексна подготовка в мирновременния период резултатите от бойните действия в редица боеве и операции щяха да бъдат много по-различни от тези, познати от историята.

Опитът от Балканската война е използван максимално от българското командване, което извлича поука от собствените си грешки. Въпреки кратковременния мирновременен период през 1913–1915 г. са положени усилия проявените недостатъци в организацията, материално-техническата база и функционирането на военновременните комуникации да бъдат максимално коригирани. Внасят се съществени подобрения в организационната структура, увеличава се личният състав, подобрява се неговата квалификация, усвоява се по-модерна техника. През 1913 г. на специализация във фирмата “Телефункен” в Германия са изпратени двама офицери и двама подофицери, а през следващата година в “Радиолектрик” във Франция – още един офицер и двама подофицери. В резултат българските военни комуникации намират своето истинско приложение в Първата световна война, в която основната тежест при осигуряване на свръзката е изнесена от телеграфа и телефона, като за първия остава повече стратегическия тил, а вторият напълно триумфира на бойното поле. Хелиографите, кучетата и гълъбите остават като екзотичен спомен от миналото.²¹

 

Бележки

 

¹ Илиев, А. Телеграфната свръзка през Освободителната война (1877–1878 г.). – Военноисторически сборник, 1960, № 1, с. 66–67.

² Пак там, с. 76.

³ Калоянов, И., Г. Ханъмов. История на свързочните войски в българската армия. С., 1969, с. 12.

⁴ Военна техника и технически служби в българската войска и в БНА. С., 1986, с. 115–116.

⁵ Ханъмов, Г., Д. Куруджиев. Средствата за свръзка в управлението на войските от българската армия през 1885–1918 г. – Военноисторически сборник, 1980, № 3, с. 95–99.

⁶ Кочов, Л. Свръзки и първи български военни пощи през Сръбско-българската война 1885 г. – Известия на военноисторическото научно дружество. С., 1974. Т. 17–18, с. 240–249.

⁷ Ханъмов, Г. Принос към историята на свързочните войски в българската армия. – Военноисторически сборник, 1960, № 5, с. 54–56.

⁸ К. М. Носими телефони. – Военен журнал, 1897, № 10, с. 673–681; Телеграф без жица, назначението му във военното дело, постепенното му развитие. – Военен журнал, 1904, № 6, с. 581–593.

⁹ Ковачов. Военни съобщения. Ръководство за офицерите от инженерните войски. Ч. З. Технически средства за съобщение (свръзка). С., 1922, с. 16–78.

¹⁰ Бърнев, В. Техническото развитие на телефона в България. – Военно-инженерен и свързочен преглед, 1940, № 5–6, с. 121–125.

¹¹ Танев, Д. Телефонни апарати, използувани в нашата армия през Балканската и Първата световна война и съхранени в Националния военноисторически музей. – Известия на Националния военноисторически музей, 1984, Т. 6, с. 157–179.

¹² Илиев, И. Въоръжението и бойната техника на българската армия по време на Балканската война 1912–1913г. – Известия на Националния военноисторически музей, 1984, Т. 6, с. 127.

¹³ Бърнев, В. Пос. съч., с. 135; Хамънов, Г., Д. Куруджиев. Пос. съч., с. 99.

¹⁴ Ханъмов, Г. Пос. съч., с. 51–56.

¹⁵ Ханъмов, Г., Д. Куруджиев. Пос. съч., с. 100–104.

¹⁶ Ранков, В. Дейността на телеграфните части през войната с Турция в 1912–1913 г. – Военен журнал, 1914, № 11, с. 13–23.

¹⁷ Ханъмов, Г. Пос. съч., с. 61–63.

¹⁸ Бърнев, В. Подслушване на телеграфни и телефонни линии. Подслушвателни апарати. – Военно-инженерен и свързочен преглед, 1940, № 3–4, с. 118–124.

¹⁹ Юруков, В. Телеграфните части на война. – Военен журнал, 1914, № 4, с. 492–494.

²⁰ Ханъмов, Г. Пос. съч., с. 60.

²¹ Вж. по-подробно Eldarov, S. Bulgarian Military Communication (1878–1948). – Balkanmedia . Vol. VI (4), 1997/1998, pp. 1–16.

към начална страница “военно издателство”

към “военноисторически сборник”

към съдържание вис бр.3. 2004.