към начална страница “военно издателство”
към “военноисторически сборник”
към съдържание вис бр.3. 2004.
СЪЗДАВАНЕ НА ВОЕННОТО КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕ В БЪЛГАРИЯ ПРЕЗ 1915 г.
Станчо СТАНЧЕВ, полк.
Разработването на историята на специалните служби е интересна, но също и трудна за изпълнение задача. Останалата достъпна за изследователите архивната документация през годините поради политически, конюнктурни или личностни цели понякога инертно, а по-често целенасочено и планомерно е унищожавана, “прочиствана” или “редактирана”. Затова малкото публикации по проблема са лишени от конкретика и им липсва точност. Издадената през последните години мемоарна литература в голяма степен носи политическите пристрастия на времето и е белязана от субективизъм при оценките на авторите.
Подобно на разузнаването военното контраразузнаване като дейност възниква успоредно със създаването на въоръжените сили на отделните държави. Специализирани органи за осъществяване на тази дейност се структурират значително по-късно, след развръщането на щабовете за ръководство на масовите национални армии.
Началото на германското военно контраразузнаване се поставя на 11 ноември 1867 г. В създаденото към Генералния щаб Разузнавателното управление се развръща Отдел ІІІ/Б, който се занимава с въпросите на контраразузнаването и провеждането на специални операции в Германия и на териториите на нейните вероятни противници. Този отдел по-късно става двигател на цялата разузнавателна и контраразузнавателна дейност в германската армия[1].
В Австро-Унгарската империя разузнавателната и контраразузнавателната дейност са съсредоточени в т. нар. „Евиденцбюро". Неговото организационно изграждане завършва през 1891 г. и се състои от Руска група, Балканска група и Италианска група – за работа по съответните държави и региони. Според характера на изпълняваните задачи дейността се разделя на офанзивна, представляваща активното разузнаване, и дефанзивна, която се занимава с контраразузнаването[2].
Английското разузнаване набляга не на количеството, а на качеството на информацията. В навечерието на Първата световна война наред с военното разузнаване МИ-6 е създадено управление за контраразузнаване МИ-5. Контраразузнавателни функции изпълнява и специалното полицейско управление на Скотланд Ярд.
В края на XIX в. френското военно контраразузнаване е компрометирано от участието в прословутото „дело Драйфус". Доказва се, че то е фабрикувало фалшиви документи, предназначени да докажат мнимата „виновност" иа офицера от Генералния щаб Драйфус, неправилно обвинен в шпионаж в полза на Германия[3].
Началото на руското военно контраразузнаване се поставя на 2 януари 1907 г., когато началникът на Генералния щаб на руската армия възлага на Управление “Военни съобщения” задачата “... да установи наблюдение над чуждестраннте военни щпиони”[4].
На 5 септември 1916 г. секретната служба на италианската армия претърпява реформа. На съществуващото бюро „И", което се преименува в „Разузнавателна служба на Главното командуване", се възлага и контраразузнаването, което се съсредоточава в отдел за контрашпионаж и военна полиция[5]. Интересно е да се посочи, че в началото на XX в. в Япония с шпионаж и контрашпионаж се занимават не само държавни органи като военното и морското ведомство, но и финансирани от богати аристократи частни „патриотични дружества"[6].
Началото на организираната контраразузнавателна дейност в българската армия се поставя през 1911 г. В свой рапорт от 22 юни 1912 г. до началника на Щаба на армията началникът на Адютантската секция капитан Павел Тасков посочва: “Основата на контрашпионската служба сложихме миналата година, защото дотогава нямаше никакъв институт, който да се занимава с нея. Шпионите се разхождаха свободно и бяха много дръзки, доказателства за което са опитите за атентати и нападенията на няколко склада за оръжие.” Той предлага да се гласува закон срещу шпионството и да се създаде контрашпионска служба в армията. Мотивите са, че навсякъде в развитите държави се отделят значителни финансови средства за противодействие на чужите разузнавания[7].
Ударите, които България получава след края на Балканските войни и активизирането на чуждите разузнавания в процеса на подготовката и разпалването на Първата световна война засилват убеждението в българското военно ръководство за необходимостта от създаване на самостоятелна структура в армията, която да се занимава с военното контраразузнаване.
В отчета за дейността на Разузнавателната секция през едногодишния период от демобилизирането на армията до 1 октомври 1914 г. се посочва, че контраразузнавателната служба поради наличието на голямо количесто агенти на чуждите разузнавания на територията на страната е получила развитие. По това време контраразузнавателната дейност се осъществява от 8 тайни агенти: четирима в София, един във Варна, един в Дедеагач и по един в Цариброд и Горна Джумая[8].
Ген. Иван
Фичев 
Ген. Православ
Тенев
Ген. Климент
Бояджиев
Отчитайки голямото значение на тази служба още от мирно време, на 14 април 1914 г. началникът на Щаба на армията генерал-майор Иван Фичев изпраща Предписание № 303 до армейските и дивизионни области с искане на предложения за създаването на централизирана структура и система за подготовката и воденето на контраразузнавателната дейност в армията[9]. На базата на направените предложения през февруари 1915 г. майор П.Тасков изготвя и внася в Щаба на армията проект на Правилник за изпълнение на контрашпионската служба в армията.
Там се посочва, че целта на контрашпионската служба е да разкрива начините за действие на чуждите разузнавания при събирането на информация от военен характер и да набелязва мерки за организирано противодействие срещу тях. За осъществяването на тази дейност се предвижда сформирането в състава на Разузнавателна секция при Щаба на армията на Контрашпионско бюро под ръководство на началника на секцията. Той е длъжен чрез началника на Оперативното отделение да представя докладите по контрашпионската служба на Началника на щаба на армията. По правилника непосредствената организация и провеждането на дейностите по контрашпионажа се възлагат на помощник-началника на Разузнавателната секция по контрашпионската служба. На него са подчинени тайните агенти в София[10].
Правилникът регламентира контрашпионски бюра да се разкрият и към военните комендантства на по-големите гарнизони и към част от граничните гарнизони. Там, в бюрата на регионално ниво, под ръководството на комендантските адютанти, трябва да се съсредоточи цялостното ръководство по контрашпионската служба[11].
В отчет от април 1915 г. на Оперативното отделение при Щаба на армията, в състава на което е Разузнавателната секция, се посочва, че освен Правилника за контрашпионската служба е съставен и Законопроект за летенето във въздуха, с конкретни мерки за противодействие на противниковите разузнавателни средства. Разработва се също Законопроект за контрола над чужденците във връзка с изменение и допълнение на Закона за поданствата и е съставен бюджет за разузнавателната и контраразузнавателната служба с щат за различните вътрешни и външни тайни агенти[12].
До отделянето на контрашпионската служба от Разузнавателна секция дейността º се ръководи от началника на секцията. Докладите преминават през няколко инстанции, докато достигнат до началника на Щаба на армията, за когото са предназначени. Това забавя предоставянето на оперативната информация и затруднява запазването на нейната секретност. Няколко са събитията от първите месеци на 1915 г., които освен засилената дейност на чуждите разузнавания в страната, подтикват военното ръководство да направи следващата крачка в организационното развитие на контраразузнаването.
На 1 февруари 1915 г. в софийското градско казино се извършва атентат, насочен срещу цар Фердинанд. Царят остава невредим, но загиват няколко души, между които поручик Н. Бояджиев, син на генерал Климент Бояджиев, и дъщерята на действащия военен министър Иван Фичев. По същото време руското разузнаване успява да се добере до получена информация в австро-унгарския генерален щаб с анализи за състоянието и боеспособността на руската армия. Става ясно, че анализите са дело на българския военен аташе в Санкт Петербург майор Григор Преславски, отразени в негов доклад до Щаба на армията и станали достояние на имперското разузнаване благодарение на приятелските връзки на австро-унгарския военен аташе в София – хърватинът полковник Виктор Лакса, с представители на българското висше военно ръководство. Това се потвърждава от публикуваните по-късно донесения на полковник Лакса, където той ясно афишира връзките си с военния министър генерал Фичев, полковник Луков и информацията, която е получавал от тях[13].
Това са част от причините, които карат началника на Щаба на армията генерал-лейтенант Православ Тенев да издаде едно от последните си разпореждания от този пост. На 21 април 1915 г. със Заповед № 47 Контрашпионската служба се отделя от Разузнавателна секция и се включва в състава на Адютантската секция. За началник на службата е определен майор Павел Тасков. Той е подчинен непосредствено на началника на Щаба на армията и на неговия заместник и изготвя докладите си лично до тях[14].
Контрашпионската служба се изпълнява от назначени щатни тайни агенти със съответна месечна заплата или от временно наети за изпълнение на отделни задачи. Имената и броят на агентите се пазят в строга тайна. За изплащането на техните заплати началникът на Контрашпионската служба съставя ведомост, където се посочват само номерата на агентите, без да се споменават имената им[15].
На 8 май 1915 г. новоназначеният началник на Щаба на армията генерал-майор Климент Бояджиев поставя следната задача на завеждащия Контрашпионската служба майор Тасков: “Предвид на това, че от известно време насам са се появили много чужди шпиони в Царството, които систематически работят против интересите на народната отбрана и държавната сигурност, Щабът на армията Ви предлага да произведете, г-н майор, дознание с цел за разкриване на тия шпиони и установяване по какъв начин събират сведенията си в страната, в какво се състоят тия сведения и как ги предават на своите правителства.”
Във връзка с изпълнението на задачата майор Тасков моли генерал Бояджиев да издейства чрез Софийския военнополеви съд разрешение за проверка на "частната кореспонденция на заподозрените лица, откъдето и ще да произхожда тя, с изключение на тази на чуждестранните представителства в Царството". Въпреки отрицателното становище на прокурора, който смята, че "трябва да се назначи предварително дознание, за да могат действията на следователя да са под контрола на прокурора и съда", Софийският военнополеви съд разрешава на водещите разследванията по дела за шпионаж да работят с личната кореспонденция на заподозряните лица[16].
В архивните дела се срещат данни за разработка от страна на Контрашпионската служба и на офицери, заподозрени в служба на чужди разузнавания. В преписка от 3 септември 1915 г. се обвинява завеждащият информационната служба по границата, че без разрешение на своите командири е представил в австрийската легация сведения, които представляват държавна и военна тайна[17].
Промененият статут на Контрашпионската служба по отношение на нейната подчиненост и разширеният обхват на изпълняваните задачи налагат разработването на нов регламентиращ документ за нейната структура и дейност. До средата на юни 1915 г. завеждащият службата майор Павел Тасков изготвя Правилник за служба по безопасността на държавната отбрана при Министерство на войната, който с писмо на началника на Щаба на армията от 27 юни е изпратен до ведомствата, имащи отношение по проблема за съгласуване[18].
В правилника се посочва, че за изпълнение на служба по безопасността на държавната отбрана при Министерство на войната се формира специално контрашпионско бюро, ръководено от началник офицер на действителна служба. В състава на бюрото влизат още: един пом.-началник – чиновник (офицер от запаса), и определен брой агенти (постоянни, временни, подвижни и неподвижни) по изработен според средствата и нуждите щат.
Началникът на бюрото се назначава с Височайша заповед по избор от началника на Щаба на армията и предложение от министъра на войната. Началникът на бюрото е пряко подчинен на началника на Щаба на армията. Интересно е да се отбележи, че съгласно правилника началникът на Разузнавателната секция при Щаба на армията е длъжен да предоставя всички получени чрез военните аташета сведения, които “биха спомогнали за откриване, преследване и залавяне на чужди шпиони и злонамерени за държавната отбрана личности”, на началника на Контрашпионското бюро[19].
Задълженията на бюрото са формулирани много подробно. То трябва да ръководи всички дейности, свързани с борбата с чуждестранния шпионаж, да предизвиква недоволство в обществото към чуждите шпиони с цел облекчаване на задачите на полицията за тяхното разкриване, преследване и залавяне, да органиизра тайно наблюдение на всички чиновници и служащи в Министерството на войната, с особено внимание към тези от Щаба на армията. Възлага му се да изучава намиращите се в страната чужди кредитни учреждения, понеже голяма част от персонала им са резиденти на своите страни, да проверява постоянно и временно пребиваващите в България чужденци, да следи нашата и чуждестранната преса за публикуване на военна информация и при необходимост да информира Дирекция на пресата за по-нататъшни действия. Бюрото следва да наблюдава социалистическите организации, синдикати и съюзи, както и политическите партии, в програмата на които са предвидени насилствени действия против държавата, да следи всички жени с леко поведение, които имат близки отношения с персонала на чуждестранните представителства и на чужденки от вертепите, театрите и пр., които се стремят да завържат приятелство с военнослужещи, да контролира по законен ред международната кореспонденция, особено тая, принадлежаща на подозрителни чужденци и др.[20].
В дивизионните области контрашпионската дейност се организира от началниците на разузнавателните отделения, а отговорност за нейнто осъществяване носят дивизионните и полковите командири.
Тайните агенти се подразделят на три разряда и четири категории (постоянни, временни, подвижни и неподвижни). Първоразрядните постоянни агенти според щата се намират при централното управление и при щабовете на дивизионните области. Те не се ограничават в своята дейност, имат широк простор на действие и пълна инициатива, стига само да постигнат поставената цел. Първоразрядните временни агенти се наемат само в случай на нужда за специална работа. Докато трае тяхната дейност, се ползват с правата на постоянни агенти, с тази разлика, че на тях се плаща не заплата, а възнаграждение, размерът на което зависи от успешното изпълнение на възложената им задача. Второразрядните агенти биват подвижни и неподвижни. Подвижните изпълняват задълженията си като се движат от пункт на пункт. За такива агенти се наемат кондукторите на влакове и параходи, странстващи артисти и актриси, проповедници, контрабандисти и търговци. Треторазредните агенти се наемат от долната класа на обществото[21].
Интерес представляват заложените в правилника условия, на които трябва да отговаря кандидатът за агент. Те дословно са следните: “Да е български поданик (допуска се в известни случаи да е и чужд поданик); да е пълновъзрастен, подвижен и напълно здрав; да е честен, с добро поведение, непорочно минало и до висша степен скромен; да бъде хитър, тънкодосетлив, наблюдателен, издръжлив и умствено развит; да умее да изпълнява не само една известна роля, но при всяко едно положение да знае как да се постави, без да се губи и предава на отчаяние; да бъде упорит и предан към службата[22].”
При постъпване на служба всички агенти и чиновници от контрашпионските бюра полагат клетва за вярност към службата със следното съдържание "Обещавам пред всемогъщия Бог, че ще насоча усилията към издирването на лицата, които се занимават с дейност, вредна за държавната сигурност. Ще изпълнявам всички нареждания и заповеди, произходящи от Щаба на армията и ще пазя в абсолютен секрет всички тайни сведения, които ми бъдат поверени по тази служба. В уверение на гореизложеното, подписвам настоящото клетвено обещание”.[23]
Агентите са цивилни, въоръжени с револвер, който употребяват в краен случай. Те правят редовно своите доклади устно или писменно. За прослужени години и за отлична служба агентите се повишават от един разряд в друг, а за особени заслуги, освен заплатите си, получават и парични възнаграждения.
На 9 септември 1915 г. по предложение на министъра на войната и съгласно Постановление на МС, взето на заседанието му от 3 септември 1915 г., се издава Царски указ № 94, с който се утвърждава Правилник за службата по безопастността на народната отбрана. Всички законоустановени власти в Царството се задължават чрез своите органи да оказват пълно съдействие на Службата по безопастност на народната отбрана при МВ-ЩА. Полицията при взаимодействие с органите на службата е длъжна да изпълнява заповедите на началника на службата. На 20 септември 1915 г. със заповед на министъра на войната генерал-майор Никола Жеков Височайшият указ е приведен в изпълнение в армията[24].
Включването на България в Първата световна война и мобилизирането на армията довежда до създаването, съгласно мобилизационните планове, на военнополицейски секции в щаба на действащата армия и в Министерството на войната. Това са органите, които ще осъществяват контраразузнавателната дейност на фронта и във вътрешността на страната по време на войната.
ЛИТЕРАТУРА