Елисавета Димитрова; Военнопленническата служба в българските лагери през Първата световна война

Военнопленническата служба в българските лагери през Първата световна война

Елисавета Димитрова

През Първата световна война хиляди войници и офицери попадат в плен, където живеят при неимоверно тежки условия. Правителствата на воюващите страни ги използват умело в сложни политически и дипломатически маневри въпреки наличието на Хагските и Женевските конвенции. Високопрокламираните в тях хуманност и грижи за военнопленниците в по-голямата си част остават само добри пожелания.

Събитията в България през 1918 г. привличат вниманието на цялата българска общественост. Вълнуващ и болезнен за нея и българското правителство е проблемът за освобождаването на българските заложници и военнопленници в съглашенските армии. Подписаните в Солун на 29 септември 1918 г. военни конвенции не решават благоприятно този въпрос. Особено тежък за България и българската армия е чл. 5 на явната конвенция, според който включените в състава на 11-а германска армия, намиращи се западно от Скопския меридиан, български войски, с изключение на офицерите, трябва незабавно да бъдат обезоръжени и “ще се считат... военнопленени...”¹. Регламентира се задължението да бъдат “употребени за работа в Ориента от съюзните армии”. Упоменава се, че съюзническите военнопленници в България “ще бъдат веднага предадени на съюзните власти, а интернираните граждански лица ще бъдат напълно освободени да се върнат по домовете си”.

По силата на този член част от 1-ва Софийска пехотна, 6-а Бдинска пехотна и Сборната дивизия, включените в състава на 302-ра германска дивизия български части с принадлежащите им тилни и обозни формирования остават в заложничество. Броят им е около 100 000 души войници и офицери².

Български войници, задържани в плен като заложници след края на Първата световна война

Липсата на документални източници е била и ще бъде основна пречка при проучванията по проблема за българските военнопленници. Малко са запазените документи от български произход с данни за съдбата им. При това положение чуждите документални източници³ ще играят все по-важна роля в бъдещите проучвания. Принос в издирванията по развитието на българския военнопленнически въпрос след примирието от 1918 г. имат направените до настоящия момент публикации⁴.

В Дирекция “Централен военен архив” – В. Търново, се съхраняват документи за попадналите в заложничество български войскови части, в които преди всичко се проследява техният брой. В бюлетините на Щаба на Действащата армия (ЩДА) и донесенията на Командващите армии се фиксира числото на пленените от съглашенските армии чинове и взетите трофеи (оръдия, муниции, коли, коне) по бойните полета. Във фонда на “Бюрото за военнопленници” (ф. 20) са комплектовани 324 архивни единици за периода 1912–1945 г. с изключителна информация за движението и състоянието на чуждите военнопленници в българските депа. Особен интерес представляват заповедите и бойните дневници на лагерите в градовете: София (1917 –1920 г.), Плевен (1917–1919 г.), В. Търново (1917–1921 г.), Орхание ([Ботевград] 1912, 1917–1918 г.), Сливен (1916 г.), Хасково (1916–1918 г.), Ст. Загора (1917–1919 г.), Ямбол (1917–1918 г.), Г. Панчарево (1918 г.) и на 1-ва армейска военнопленническа дружина (1945 г.)^*.

Богатият документален материал, както и малкото изследвания по този въпрос провокира интереса ни към темата. Цел на изложението е да се покаже отношението на българското военно командване към чуждите военнопленници, от една страна, чрез действащите по време на Първата световна война нормативни актове, а от друга, да се проследи тяхното отражение върху пленниците и интернираните в депата. За илюстрация поднасяме по-пълен преглед на документите на Търновското депо, които напълно отразяват военнопленническата служба в останалите депа и отделения към тях.

Както в повечето държави, така и за България въпросът за третирането на военнопленниците се урежда с постановления по вътрешното законодателство, както и с нормативни документи по Военното ведомство^** (ВВ). Правилникът за военнопленниците, обявен със Заповед № 548 от 26 септември 1915 г.⁵, урежда всички страни на службата във военнопленническите депа. Инструкцията за прилагането му подробно изяснява задачите и целта на Бюрото за военнопленниците⁶ при Министерството на войната (МВ) – ръководен орган на службата. Регламентира се редът в депата и отделенията към тях по дивизионни области. Взисква се редовна отчетност на движението на пленниците и на вещите, конфискувани от тях, редовното попълване на ведомостите за разхода на хранителните продукти и раздаденото облекло и обувки, попълването на разпитни листи още в момента на залавянето, допълвани с данни при пристигането им в страната. Учреденото през октомври 1916 г. “Специално разузнавателно бюро” при Разузнавателната секция в ЩДА организира работата на органите по събиране на допълнителната информация. Задачите им се определят с “Временен правилник за службата на преводачите по разузнаването”⁷.

Казармите и подходящи жилища в населените места се преустройват в депа, които съответстват на “достойнството” на военнопленниците. Изискват се системни грижи за хигиената в тях от обитателите. Войскови команди от частите в гарнизона поддържат охраната по депа. Към военнопленниците се прилага дисциплинарният устав на българската войска.

С параграф 43 от Правилника за военнопленниците, допълнен с окръжно по ВВ⁸, се урежда и въпросът за военнопленническата кореспонденция. Определя се броят на писмата (по 2 на седмица), размерът им до 4 страници, форматът на пощенската карта и големината на колетите – до 5 кг, които имат право да получават от близките си. Върху кореспонденцията упражнява специален контрол цензурна комисия, създадена при ЩДА през ноември 1916 г.

Пленниците имат право на културни развлечения, дава им се право да четат книги и водят бележки, да пишат спомени (с цензура), да държат беседи с научен или религиозен характер, да се разхождат и спортуват (в депото).

Надзорът върху военнопленниците се урежда с Инструкция⁹, обявена със заповед от юли 1917 г. по ВВ, която допълва Глава ІІІ от Правилника за военнопленниците “Надзор на военнопленниците”. В т. 4 от нея се определя отличителният знак върху облеклото им – на левия ръкав цветен знак върху бял плат, показващ от кое дивизионно депо или отделение е лицето.

Военнопленниците се използват от държавата като работници. Работата трябва да съответства на физическото им състояние, служебното положение и професионалните качества. Наетите в държавните предприятия и от частни лица работници получават част от заработените надници. Остатъкът от тях постъпва в обща каса на депото, води се сметка по ведомости и се ползва при нужда за подобряване на бита по преценка на началника на дивизионната област.

Със Заповед № 135 от 27 март 1918 г. по ВВ¹⁰ Правилникът от 1915 г. се заменя с нов. Допълва се определението за военнопленник и интернирани, според което освен сражаващи се редовни части попадат и несражаващи се, избягали от частта си военнослужещи. Интернираните са от окупираните от България области, граждани и цели семейства, които се третират като военнопленници. Жените и децата се използват за работа като мъжете.

Още на втория ден след обявяването на мобилизацията Директорът на Бюрото, д-р Бончев¹¹, докладва до МВ за началото на дейността му. Формират се първите депа в страната – София, Стара Загора и В. Търново. Превозването по железниците става по Правила¹², валидни във военно време, безплатно, със засилена охрана по гарите. От столична гара Подуяне пленниците преминават през дезинфекционни пунктове във: Кюстендил, Фердинанд (Монтана), Кадиин мост и Радомир.

Постепенно депата се разрастват в останалите градове – Орхание, Сливен, Казанлък, Пловдив. Общият брой на пленниците в тях е 14 741 (59 офицери и 14 682 войници) по данни на Бюрото. В Търновското депо се установяват 2123 души, от които 2 офицери и 2121 войници¹³. Най-голям е броят на сърбите – 1358 души, има 689 българи от Македония, 41 руси, 34 турци.

През 1917 г. се откриват депа и клонове към тях в Станимака (Асеновград), Шумен, Враца, Дупница, Ст. Загора, Хасково, Плевен, Кърджали, Добрич, Лом. Съблюдават се задължително дезинфекция и дезинсекция в специалните пунктове за предпазване от епидемии на населението. Болните и инвалидите, неспособни да служат в армията, по уговорка на воюващите страни се предлагат за размяна. С писмо от 20 ноември 1915 г.¹⁴ началникът на Политическото отделение при МВРиИ до ЩДА съобщава условията, предложени от английското правителство за подобна размяна. През юни 1916 г. френското правителство също предлага да сключи с България спогодба за взаимно репатриране на тежко ранените военнопленници съгласно постановленията на чл. 2 от Женевската конвенция. В отговор на това се дават указания да се преведат в Софийското депо негодните, осакатените и тежко болните английски и френски военнопленници за репатриране. С Конвенция от 7 февруари 1918 г.¹⁵ между Германия, Австро-Унгария, Турция, България и Русия се подписва съглашение за размяната на военнопленници инвалиди и връщането им в родината.

През септември 1917 г. в София се провежда конференция¹⁶, организирана от Пленническо-работническата инспекция¹⁷, формирана през март с.г. при Канцеларията на МВ, с предназначение да инспектира дейността в депата. На нея присъстват началниците на военнопленническите депа и клоновете им. Отчитат се пропуски и слабости по вътрешния ред, дисциплината, санитарното и битовото състояние. Набелязват се мерки за отстраняването им и се въвеждат нови отчетни форми за движението на пленниците (пристигнали, завърнали се от болницата, умрели, в бягство, завърнали се от бягство, на работа по обекти и т.н.).

За резултатите от инспекторския преглед в 4-та и 5-а дивизионна област през октомври 1917 г. съобщава инспекторът на Инспекцията. Конкретно за Търновското депо¹⁸ се дава описание на устройството му – вън от града, с бараки за около 2000 души. Към датата на проверката в него пребивават 665 души. Голяма част от тях се изпращат на работа в Русе, което налага създаването там на пленническо отделение, като част от Търновското депо. В битово отношение се отчита, че бараките са без нари, което принуждава пленниците да спят върху слама на земята. Препоръчва се направата на такива, както и доставянето на изкърпени дрехи и обуща, редовна дезинфекция на помещенията.

Дневниците за военните действия на Търновското депо¹⁹ за военнопленници са от 1917 и 1918 г. и дават подробни сведения за личния състав на депото, състоящ се от: началник на депото и команда от войници (среден брой 106 души), пленници (офицери и долни чинове). Сред тях са и затворниците от Търновския окръжен затвор (133 души). Бараките в депото са дървени, покрити с цигли. Обитават се от 15–20 души. Наровете са покрити с рогозки. Пленниците сами поддържат хигиената в помещенията. Отходните места са на 100 м от бараките. Пералнята е от дълги дъсчени корита. Кухните са на 150 м от депото с ежедневна топла храна, най-често чай на закуска и чорба за обяд. Рядко се предлага ядене от овче месо. В лагера има и две малки постройки, които служат за читалня и лавка. На две седмици в Търновската местна военна болница се извършва дезинфекция и дезинсекция на пленниците. Зимно време един път месечно къпането се извършва в градската баня, а лятно време – в р. Янтра. При поява на епидемии се прилагат карантинни мерки. Пленниците се разделят в 6 взвода с ежедневна сутрешна и вечерна проверка. Охраната се състои от 7 дневни и 10 нощни постове.

Средният брой на пленниците е от 500 до 800 души, предимно сърби, македонци, румънци, гърци, руси, французи. На работа най-често се наемат в кожухарската фабрика на братя Рибарови и гарнизонната кухня, Захарна фабрика в Горна Оряховица, мина “Принц Борис” в Тревненския балкан, гара Козаревец, гара Две могили, Кара Кръстец, с. Павликени, Захарна фабрика – Русе.

В заповедните книги²⁰ на Търновското депо се дават сведения за раздаденото облекло и обувки всеки месец, изразходените суми за храна, ежедневното движение на пленниците, ведомости за постъпилите от държавните предприятия и частни лица заработени дневни надници. Последните се използват за “Фонд за военнопленници” при нужда от подобрения в депото.

Пленниците и интернираните се ползват с правото на отпуск до 24 часа, свиждане с близки, получаване на писма и колети с продукти и дрехи.

Сред отчетните документи на Търновското депо не се откриват данни за раздадени суми, размерът на които с Предписание от 1917 г.²¹ на началник канцелария при МВ се определя дневно за пленници и интернирани на тежка държавна работа. С рапорт от 14 април 1919 г. началникът на Варненския гарнизон до МВ донася за изпратени 16 руски военнопленници в Търновския лагер, инвалиди, с ампутирани долни и горни крайници, за които следва полагането на специални грижи и се определя размерът на полагаемата им се парична помощ. През май 1920 г.²² в Търновското депо се зачисляват на инвалидна помощ в размер на 50 лв. освидетелствани от гарнизонната комисия руски пленници.

В санитарните отчети на Търновското депо се дават данни²³ за заболелите от началото на войната до 1919 г. от заразни болести като “петнист” и “възвратен” тиф.

След Първата световна война с демобилизацията на войската през януари 1919 г. се дават указания²⁴ за демобилизиране на Инспекцията и закриване на депата за военнопленници. Изключение правят тези в София, В. Търново и клонът във Варна. На гара София се открива етапен пункт²⁵ при Депото за военнопленници за улесняване на движението на пътуващите към границата. Остава да действа като мобилизирано Бюрото при МВ²⁶. Основната причина е забавянето на извозването на руските пленници от страната през гр. Варна. Част от желаещите да останат да живеят в България се освобождават с открити листи срещу условието да се издържат със собствени средства. Търновското депо продължава да функционира до решаване на проблема с последните пленници през март 1921 г. С Предписание № 349 от 25 март 1921 г.²⁷ на МВ то престава да съществува. Архивата на Русенското пленническо отделение и Търновското депо заедно със счетоводните книги и паричните суми се сдават на Ликвидационния щаб при бившата 5-а дивизионна област, Русе, смятано от 1 април с.г. От същата дата Бюрото за военнопленници²⁸ се подчинява на Главната ликвидационна комисия. Дейността му се ограничава по уреждане на гробовете на чуждите военнопленници, починали у нас, и по събиране на сумите от неиздължилите се работодатели. Наред с това Бюрото събира сведения за българските военнопленници от различни учреждения – Щаба на армията, Канцеларията при МВ, МВРиИ, Военно-санитарната част, Червения кръст. Именно това налага тази дейност да се възложи само на едно от тях. Предстои разрешаване на въпроса по пренасяне на останките на починалите в България френски и румънски военнопленници, за което техните правителства настояват. Всичко това налага Бюрото да функционира, докато не се репатрират окончателно последните пленници и не се привърши работата със съглашенските комисии, натоварени по прилагане на чл. 105 и чл. 117 от Мирния договор.

На фонда на Търновския гарнизон (ф. 1641) не се откриват свидетелства за службата и дейността на Търновското депо. Два документа разкриват връзката на обществеността в града с военнопленниците. С писмо от 25 декември 1919 г.²⁹ на Българския народен спортен съюз, клон София, Фонд “Нашите пленници” благодари на родолюбивите търновски пожертвуватели за събраната сума от 14 110,60 лева за подпомагане на военнопленниците. На 28 януари 1920 г.³⁰ по заповед на началника на гарнизона се събират на гара Търново всички файтони и кабриолети от града, за отвозване на тежко болните 150 руски инвалиди – военнопленници в Търновската държавна болница.

БЕЛЕЖКИ

1. Дипломатически документи по участието на България в Европейската война, т. 2, 1915–1919 г. (до примирието), С., 1921, с. 1054–1056, 1062–1063, 1065, 1087–1088, 1090–1091; Кесяков, Б. Принос към дипломатическата история на България 1879–1925 г., т. 1, С., 1925, с. 142.

2. Христов, Х. България, Балканите и мирът 1919, С., 1984, с. 23; Митев, Д. Съглашенските държави и Солунското примирие през 1918 г., ИПр, 1988, 2, с. 14; Кръстев, П. Заложническата трагедия през 1918 г., Видин, 1923; Българските пленници в Гърция и Сърбия, С., 1920; Евстатиева, Е. Към въпроса за числения състав и загубите на българската войска по време на Първата световна война, ВИС, 1956, 6, с. 33–39; Йонов, М. Отношение към заложниците и военнопленниците, пострадалите и загиналите през войните 1912–1918 година, ВИС, 1991, 6, с. 144.

3. Митев, Д. Британски документ за съдбата на българските военнопленници след Първата световна война, ВИС, 1990, 2, с. 164.

4. Кръстев, П. цит. съч.; Димитров, П. За нашите пленници, Сливен, 1919 г.; Робев, Мих. Животът на 8-и пехотен полк през време на заложничеството (ЦВА, ръкопис, инв. № 3570); Кантарджиев, В. В заложничество и у дома, С., 1927, с. 51; Христов, Х. цит. съч.; Евстатиева, Е. Положението на македонските българи и военнопленници от сръбската армия в Австро-Унгария и отношението към тях на австро-унгарското и българското правителство, ВИС, 1968, 5, с. 20; Захов. Спомени от заложничеството и бягството от него през есента на 1918 г., ВИС, 1937, 31, с. 18; Рухчев, Д. Две години по пленническите пътища на Европа (1915–1917), ВИС, 1997, 6, с. 96; Атанасова, Е. Борбата на БКП за защита и освобождаване на пленниците заложници след Първата световна война и проявите на пролетарска солидарност и интернационализъм, ВИС, 1964, 2, с. 24; Тишев, Д. Борбата на БКП за освобождаване на пленниците заложници след Първата световна война, Трудове на академията “Г. С. Раковски” – общ. дисциплини, 1962, 4, с. 51.

* вж. ЦВА. Пътеводител на архивните фондове 1877–1945, С., 1976, т. 1.

** Министерство на войната.

5. ЦВА, ф. 40, оп. 2, а.е. 1543, с. 130–141.

6. Пак там, ф. 20, оп. 1, а.е. 4, с. 31.

7. Пак там, ф. 23, оп. 2, а.е. 334, с. 269–275.

8. Пак там, ф. 40, оп. 2, а.е. 1556, с. 79–81.

9. Пак там, ф. 1, оп. 5, а.е. 438, с. 3–8, 14.

[1]0. Пак там, ф. 1, оп. 5, а.е. 441, с. 162–259.

[1]1. Пак там, ф. 20, оп. 1, а.е. 4, с. 31–32.

[1]2. Пак там, ф. 24, оп. 3, а.е. 49, с. 208–214.

[1]3. Пак там, ф. 20, оп. 1, а.е. 4, с. 40–43.

[1]4. Пак там, а.е. 35, с. 35, с. 1–3, 5, 26.

[1]5. Пак там, ф. 40, оп. 2, а.е. 1558, с. 3–6.

[1]6. Пак там, ф. 20, оп. 1, а.е. 23, с. 165–170.

[1]7. Пак там, ф. 1, оп. 5, а.е. 439, с. 122.

[1]8. Пак там, ф. 20, оп. 1, а.е. 23, с. 118–119; а.е. 50, с. 109–114.

[1]9. Пак там, а.е. 170, 173.

20. Пак там, а.е. 169, 171, 172, 174.

2[1]. Пак там, а.е. 33, с. 99.

22. Пак там, а.е. 174, с. 61, 68.

23. Пак там, а.е. 108, с. 36.

24. Пак там, а.е. 51, с. 341.

25. Пак там, а.е. 159, с. 1.

26. Пак там, ф. 1, оп. 1, а.е. 142, с. 16.

27. Пак там, ф. 20, оп. 1, а.е. 174, с. 129.

28. Пак там, оп. 3, а.е. 5, с. 31–33.

29. Пак там, ф. 1641, оп. 1, а.е. 21, с. 30.

30. Пак там, с. 13.

към начална страница “военно издателство”

към “военноисторически сборник”

към съдържание вис бр.3. 2004.