Никола Костадинов, полк.о.з.; ПАРАШУТНАТА ДРУЖИНА

ПАРАШУТНАТА ДРУЖИНА

Никола Костадинов, полк.о.з.

Повече от 62 години живея със спомена, когато през май 1942 г. се явих в летище Враждебна като войник – кандидат за парашутист.

Родното ми село Казичане е близо до летището и винаги са ме привличали постоянният шум на самолетните мотори и огнената диря, която те оставят високо в небето. Мечтата ми всякога е била да стана летец, но уви, тя не се осъществи, ала затова пък станах парашутист.

И досега не изчезва от паметта ми една гледка – стълпотворението на плаца на летище Враждебна на войници, подофицери и офицери, кандидати да станат първите военни и десантни парашутисти на България. Броят им надминаваше пет хиляди.

Всеки от нас стискаше в ръце отправните документи от съответното поделение, които удостоверяваха правото му да кандидатства за парашутист. Назначената от щаба на ВВС приемно-изпитна комисия с участието на офицери, представители от немска страна, и наш състав от офицери летци, психолог, лекар и физкултурник, следваше да проведе изпит и определи щастливците, кандидати за парашутисти.

Изпитната програма включваше: представен документ за здравословното състояние и писмо от поделението с данни за кандидата; полагане на спортнотехнически изпит, който включваше бягане (крос) на пет километра, скок на дължина, скок на височина, упражнения на уред – лост, паралелка и кон; престой в барокамера; въртене в центрофуга и психотест. Всеки от изпитите – с определен норматив.

Спомням си, че за да няма натрупване при уредите и изпълнението на физическите упражнения, комисията разпредели на групи кандидатите за полагане на предвидените изпити. Кросът се проведе по Ботевградско шосе, а останалите упражнения – на спортната площадка в летището.

Както е при привеждането на всеки изпит, имаше издържали и скъсани. Така поради проявената голяма взискателност на комисията или по други причини от големия състав на кандидати броят им се стопи до към 300, тоест остана по-малко от 1 на всеки 10. Самочувствието на избраните беше високо, а на отпадналите – унило. Един по един декласираните събираха багажа си и се стягаха за връщане в поделенията, откъдето бяха дошли.

Ние, победилите в конкурса, също следваше да отидем в предишните си поделения, за да сдадем числящото ни се военно имущество и да чакаме съобщението за постъпване в новото си поделение.

В началото на м. декември 1942 г., облечени вече в униформа от ВВС, разпределени на две основни групи, а групите – по взводовете, с нетърпение очаквахме да заминем за чужбина, където да бъдем обучени за парашутисти. Вече знаехме, че това ще стане в Германия.

Поради водещата се вече Втора световна война, с оглед на по-голяма сигурност и безопасност, беше взето решение до Германия да пътуваме с влак. Пътуването се пазеше в пълна тайна. В началните дни на декември 1942 г. първата група в състав от около 150 военнослужещи, водена от кап. Любомир Ноев с помощници офицерите поручик Светослав Йоцов и Станимир Станимиров, подпоручиците Драган Драганов и Кирил Константинов, както и двама преводачи, отпътува. Ние, войниците и подофицерите – на седалките на третокласните вагони, а офицерите – във втора класа.

Някои близки на офицерите ги придружиха чак до гара Пирот. Там на перона годеницата на поручик Станимиров му пожела успех и жив и здрав да се върне от обучението.

По съображения за сигурност и избягване на евентуална бомбардировка пътуването ставаше предимно нощно време. То беше мъчително и неприятно. На четвъртия ден от пътуването, на разсъмване, влаковата композиция спря на един глух коловоз в град Виена. Оставайки на място във вагоните, получихме указания да закусим от сухата храна, която носеше всеки от нас. След което ни се разреши да напуснем вагоните и който желае, да разгледа града, като до обяд се върнем по местата си.

Всеки според предпочитанията и познанията си за град Виена избра посоката за разходка. Вечерта, заели отново местата си във вагоните, потеглихме за Германия.

След близо два дни отново "скрито" пристигнахме в гр. Брауншвайг, Германия. В парашутното училище, намиращо се недалеч от града, бяхме посрещнати от германските домакини на летището и настанени в предвидените за нас помещения. Втората група в състав също от около 150 души, водени от капитан Георги Алайков, заедно с четирима офицери, поручик Георги Марков и подпоручиците Боян Бончев, Цочо Петков и Константин Петров и с още 5-ма преводачи, пристигна в гр. Брауншвайг няколко дни след първата група.

Разпределени по взводове, те също бяха настанени в парашутното училище. Веднага след пристигането си и двете групи започнаха планираните занятия. Те се водеха отделно с войниците и подофицерите, и отделно с офицерите.

Инструкторите бяха утвърдени немски парашутисти.

Нас ни обучаваше унтерофицер Функ, а за групите на офицерите имаше инструктори от подофицерския и младшия офицерски състав.

Двете пристигнали групи, обединени вече в едно поделение, посрещнахме в столовата на училището новата 1943 г. На новогодишните маси бяха поставени български колбасни специалитети и напитки. Впоследствие узнахме, че продуктите и виното в бурета са пътували с нас, осигурени от предвидливите наши командири.

В началото на януари 1943 г. и двете групи започнахме парашутната подготовка. Благодарение на отличното обзавеждане на залите, плацовете и местата за провеждане на занятията, не срещнахме трудности при овладяването на учебния материал.

В програмата беше включено изучаването на теорията на парашутния скок, обхващаща действията на парашутисти във въздуха, устройването на парашута, практическия начин на неговото скатаване, което е длъжен да извършва лично всеки парашутист.

Наземната подготовка включваше тренировка на вестибуларния апарат и скокове от макети на самолети “Юнкерс-52” и “Хайнкел-111”, при които се тренира напускането на самолета и начина на приземяване. След усвояване на първоначалните теоретични знания преминахме към практическото запознаване с немския парашут РС-20 и начина на скатаването му.

Освен тези занятия в програмата беше отделено място за физическа подготовка и самоотбрана. Знаехме, че времето за пълната подготовка на парашутиста изисква около 5–6 месеца, включващо всички тънкости на парашутно-десантната професия, извършване на групови десанти – тактика на десантните поделения и други специфични особености при екстремна обстановка.

Отличното оборудване на учебните места, желанието на парашутистите да усвоят изцяло сложното парашутно дело и характерния български дух и устрем ни позволяваха сравнително леко да се справяме с усвояването на всяко упражнение.

През първите дни изпълнението на упражненията от наземната подготовка, скачане от височина – 3–4 м (върху специален дюшек), падане и превъртане през глава напред, назад и в страни, предизвикаха първоначално у нас мускулна треска, която лесно преодолявахме. По големи усилия и находчивост следваше да проявяваме при освобождаването от парашута след изпълнението на “парашутния скок”.

Огромната сила на струята от самолетните двигатели на макетите, “създаващи евентуалния” вятър, който ще ни окаже съпротива при извършване на скока, и освобождаването от парашута, изискваше действително воля и напрежение. Упражненията с изпълнението на т. нар. “рибен скок”, при който се нареждат един до друг застанали на колене и лакти по 5–6 човека, беше истинско удоволствие за нас.

Бързото усвояване на програмните упражнения и лекотата, с която се справяхме, учудваха немците. При провеждането на вътрешни състезания между нашите групи, понякога и между нас и немските парашутисти, ние винаги печелехме състезанията.

Оправданието на немците беше, че техните най-добри парашутисти са на фронта, а ние сме избрани измежду най-добрите български войници.

След успешното завършване на предварителната земна подготовка, усвояване скатаването на парашута и някои други изисквания при действие след извършване на парашутен скок започнахме и първите скокове от самолет, които провеждахме на местното летище.

По тогавашната немска методика, за да бъдеш признат за военен парашутист, се изисква изпълнението на най-малко шест парашутни скока.

Първоначално три скока изпълнихме от самолет “Юнкерс-52”, разпределени по отделения и взводно при височина от 3000 до 1000 м.

За щастие трудности и произшествия с този самолет нямаше. Желанието ни да се докажем и станем добри парашутисти е било убедително, защото и трите първоначални скока приключихме успешно.

Немското командване и обучаващите ни инструктори изказаха възхищението си от хладнокръвието и смелостта на българите. Целта на извършените първи скокове до голяма степен бяха опознавателни. Те показаха дали обучаемите са свикнали с парашута и поведението във въздуха.

При четвъртия скок, по неизвестна за нас причина, командването на училището реши да проведе един некоректен и опасен за нас парашутен скок с новия самолет изтребител-бомбардировач “Хайнкел-111”. Фактът, че при обучението ни на учебния полигон имаше поставен и макет на този самолет, от който ние скачахме и се освобождавахме от парашута, и силната въздушна струя, създавана от неговия двигател, предизвикваща съпровождащия ни вятър на земята след изпълнението на скока, показва, че освен от самолета “Юнкерс-52”, немците са имали предвид да ползват за извършването на парашутен десант и самолета “Хайнкел-111”.

Разликата между двата самолета е това, че “Юнкерс”-ът лети с по-малка скорост и от него се скача от странична врата, каквато имат всички транспортни самолети. Самолетът “Хайнкел-111” няма такава врата, а отвор (люк) в долната част на тялото, откъдето се пускат бомбите.

Във вътрешността на самолета беше опънато същото метално въже, на което се окачват куките (карабинките) на изтеглящото въже на сбруята на парашутната раница.

За да се доближиш до вратата, в конкретния случай, до люка, за разлика от “Юнкерс”-а, където парашутистът се придвижва прав, тук клекнал, подскачайки като пате, трябваше да улучиш отвора.

Лично върху себе си изпитах трудността на това придвижване, може би от страх, може би поради високия ми ръст. Подскачайки към отвора (люка), помня, че ударих силно главата си в предната част на люка и благодарение на специалната парашутна каска я спасих от разбиване. За съжаление нещастието се случи. Редник Георги Щерев от с. Езерово, Бургаско, загина трагично на земята с врязани в тялото му и двата крака. Обяснението на анкетната комисия след това пояснява, че след излизането от самолета и отварянето на парашута се е образувал някакъв “рибарски възел”, който от началото на носещите въжета на парашута се е придвижвал нагоре към купола до пълното му затваряне. Парашутистът полетява надолу като свободно падащо тяло и се забива в земята.

Целенасочено или като експеримент, командването на училището решава да направи този крайно некоректен и опасен опит с нас.

Преди това, в началото на февруари 1943 г., бяхме заведени на огромния плац на летището, за да наблюдаваме изпълнението на парашутни скокове от самолет “Хайнкел-111”. Не след дълго в небето над летището се чу самолетен шум, а малко след това от височина към 1000 м започнаха да се развяват куполите на парашутите. Виждахме, че “парашутистите” кацат на полигона, без да стават след това и да се придвижват. Помислихме, че такава е била поставената им тактическа задача. Впоследствие обаче научихме, че от самолета са спускали “чучела”.

След гибелта на редник Георги Щерев при скок от този самолет, насъбраното у нас негодувание прерасна в протест, изразяващ се в отказ за вечеря. Немците реагираха веднага. Откриха подбудителите и 9 подстрекатели бяха арестувани, един от които бях и аз. Главният организатор редник Антон Зидаров бе затворен във вещеви склад. В негодуванието си и за отмъщение, през цялата нощ той нарязвал намиращите се там обувки. На следващия ден благодарение енергичната намеса на кап. Любомир Ноев бяхме освободени.

Независимо от напрежението изпълнението на предвидените три парашутни скока от този самолет продължи. В следващите два скока имаше само натъртвания, един офицер бе със счупен нос, а друг – с охлузен врат от едно от носещите въжета на парашута.

Станалият инцидент обаче не остана без последствия. Това доведе до бързото приключване на парашутната ни подготовка в училището и отправянето ни предсрочно в България.

Един от мотивите бе, че българските парашутисти по време на градски отпуск са се срещали с наши емигранти, работещи в Брауншвайгски заводи, мнозина от които били с комунистически убеждения и оказвали влияние и на нас.

Познанствата и връзките на някои от нашите колеги остави и други следи. През 1965 г. при честване годишнина от 18 октомври – празника на парашутистите, видяхме, че до един от ветераните парашутисти, завършили в Брауншвайг – редник Митко Тихов, седи красиво синеоко момиче. Оказа се, че това е негова дъщеря, рожба на краткотрайната любов между българския парашутист и немско момиче. Надраснали предразсъдъците, между семейството на Тихов и майката на момичето от Германия се създава искрена дружба и уважение. А двете дъщери на Тихов, от които една от законния му брак с българка, еднакво синеоки, си приличат като две капки вода и се чувстват като истински сестри.

Обвиненията от немска страна, че българските парашутисти са имали връзка с антифашистки среди в Брауншвайг, не се доказаха. Независимо от това, след изпълнението на задължителните шест парашутни скока и връчването на немската парашутна значка, удостоверяваща правото да се наричаш парашутист, бяхме отзовани от Германия.

По същия маршрут и в същия ред двете групи се завърнаха в България – първата на 29 февруари 1943 г. в състав 134 души, водена отново от капитан Любомир Ноев, и втората от 155 души с водач капитан Георги Алайков. За разлика от отиването, обратният път беше изминат само за две денонощия.

Завършилите обучението по парашутизъм в Германия войници, подофицери и офицери, бяхме зачислени към въздушните на Н.В. войски, с правото на български държавни въздухоплаватели и със съответстващото на това право всякакъв вид доволствие.

По-нататъшната парашутна подготовка продължи на летище Враждебна. Снабдени с парашути РС-20 и със специално немско оръжие и снаряжение, през юни 1943 г. българските парашутисти положиха успешен изпит и пред командването на ВВС и представители на Министерство на войната. Извършен бе учебнобоен парашутен десант с тактическо задание овладяването на мост с водна преграда. Десантът се извърши по поречието на р. Искър в околностите на селата Стара и Нова Враждебна от самолети “Юнкерс-52”. Волно или погрешка ние поставихме неписан рекорд при извършване на парашутен десант от възможно най-малка височина – 80 м, при рискова норма 100 м.

Десантът беше оценен високо. Една част от войниците бяха произведени в по-горен чин, а на командира кап. Любомир Ноев, офицерския и подофицерския състав беше изказана служебна благодарност.

Следвайки примера на немците, нашето командване ни призна за български десантчици с връчването на специално учредената българска парашутна значка, която всеки от нас окачи до немската.

Така се “раждаше” първото десантно парашутно отделение в България, покрило с героизъм и слава името на българския парашутист в боевете на Стражин, Страцин, Куманово и в Унгария.

Ние, първите български парашутисти, макар и останали шепа хора, сме горди, че можахме да сторим първите стъпки, за да имаме днес смели, достойни и боеспособни парашутни поделения.

Признателността на поколенията парашутисти след нас се изразява всяка година на 18 октомври чрез поклон и отдаване на почит към паметта и героизма на 59-ата офицери, подофицери и войници, паднали в битките и погребани в Алеята на парашутистите в Централните софийски гробища.

Мемориалът на героите и издигнатата паметна плоча на пл. ”Народно събрание” в София ще напомнят на бъдещите български поколения, че в Отечествената война 1944–1945 г. българският войник с чест и достойнство е изпълнил дълга си към Родината. А шепата останали живи парашутисти, ветерани от войната, макар и в пределна възраст, с гордост носят ордена за храброст, заслужен със смелост и пролята кръв за Отечеството.

към начална страница “военно издателство”

към “военноисторически сборник”

към съдържание вис бр.3. 2004.