Соня ДИМИТРОВА; ПЪРВИТЕ ИДЕИ ЗА ЕКСПОЗИЦИЯ НА ВОЕННОИСТОРИЧЕСКИЯ МУЗЕЙ

ПЪРВИТЕ ИДЕИ ЗА ЕКСПОЗИЦИЯ НА ВОЕННОИСТОРИЧЕСКИЯ МУЗЕЙ

Соня ДИМИТРОВА

Първата експозиция на Военния музей е открита през 1934 г. на ул. “Московска” 15, втората – през 1952 г. на бул. “Скобелев” 23. Първите идеи за експозиция, неосъществени докрай поради Ньойския договор, са от 1917 г.

След създаването на Военноисторическия музей (ВИМ) със Заповед № 391/ 4 юли 1916 г. Министерството на войната започва неговото действително изграждане в няколко посоки – оформяне на структура и щат, събиране на военни предмети, проучване на европейските военни музеи. Изключително внимание се отделя на въпроса за музейна сграда и оформяне на нейната експозиция. Решено е временно музеят да бъде настанен в една стая на Военното училище. В Рапорт № 9/ 20.09.1917 г.[1] на управителя на музея подп. Деянов до началника на Оперативното отделение на Щаба на Действащата армия (ЩДА) се казва, че предоставеното помещение във Военното училище е недостатъчно и крайно неподходящо, при това началникът на училището си искал стаята. Тази стая музеят ползва още две години. В дневника си[2] началникът на Историческото отделение полк. Бакърджиев описва помещенията във Военното училище към 6 ноември 1919 г. така: една стая със седем бюра за началника и другите офицери, втора стая с разположен в нея архив на отделението, която била и работно място на чиновник-деловодителя, трета стая – натъпкана със сандъци с неразпределен и необработен още архив и с леглата за спане на разсилния и ординареца, а едва в четвъртата стая били събрани предметите на Военния музей.

Същата картина две години по-рано видял и подп. Деянов. След оглед в София той установява, че подходяща сграда за музейна експозиция е къщата на д-р Горанов на ул. “Раковска” 80, в която могат да се поместят канцелариите на музея и част от експонатите. Министерството реквизира имота и на 8 ноември 1917 г. подп. Деянов вече е негов стопанин. Необходимостта от изложбена площ изисква обаче построяването на специално пригодена за музей сграда. Подп. Деянов посочва и мястото за евентуалното º строителство: в карето между ул. “Раковски”, перпендикулярно пресичащата я ул. “Цар Освободител”, терена, определен за Френска легация, и църквата “Св. София”. На “Цар Освободител” се намират Офицерското събрание (днешният Военен клуб) и Картографическият институт, които заедно с музея ще оформят единен ансамбъл. До изграждането на музейната сграда управителят предлага да се построи временна “зимна барака”, по реквизиционния начин, до мястото, където ще бъде музеят. Самата музейна сграда подп. Деянов си представя като голяма и удобна да побере аероплани, автомобили, оръдия, с приблизителна обща площ от 700 кв.м, на два етажа, с лице към ул. “Раковски”. Долният етаж да бъде бетониран и с големи отвори за обемни и тежки неща. Вторият етаж трябва да побере по-леки и малки предмети. В ателието на Ярослав Вешин и в пристройката, правена от Картографическия институт до него, следва да се помещават картини на български военни художници при ЩДА и тази галерия да бъде отворена за посетители.

Поради липса на средства, предлага да се изложат във временната постройка трофеи от войната с цел създаването на фонд за построяване на сграда на музея. Радетели са подп. Деянов, полк. Грънчаров от Генералния щаб (ГЩ), началник на Оперативното отделение, и полк. Карайорданов, началник на Картографическия институт. През октомври 1917 г.[3] става ясно, че идеите за временна сграда и трофейна изложба няма да се осъществяват, тъй като Военното ведомство не успява да уреди със софийската община въпроса за терена. Въпреки това събирането на предмети продължава, а изложбата следва да стане в сградата на Офицерското събрание. Към експозиция в тази сграда се стремят и други музеи. В писмо на директора на Народния археологически музей Богдан Филов до министъра на народното просвещение от ноември 1917 г.[4] се предлага да се наемат горните два етажа на Офицерското събрание, за да се изложат в тях картините и църковните старини.

Заинтересоваността на ЩДА за събиране на военни предмети контрастира с нежеланието на отделните военни части да изпълнят задачата. От декември 1916 г. до юли 1917 г. са изпратени няколко подробни предписания за събиране на предмети за ВИМ – до командващите 1-ва, 2-ра, 3-та армия, началниците на дивизии от първа до дванадесета, на сборната, планинската и конната дивизия, началниците на областните военни инспекции, главното тилово управление, жп съобщенията, цензурната секция, полицейската секция и флота. В тях[5] началникът на ЩДА ген.-м-р Луков прави извод, че в продължение на 6 месеца от излизането на Заповед № 391/ 1916 г. във ВИМ са изпратени много малко материали, които са определени като маловажни. Изказва се мнение, че отличията, униформите и историята на отделните части ще се популяризират по-добре в общия народен военен музей, отколкото в “частните”, т.е в музеите на отделните части. В началото на декември 1916 г. в телеграма до началника на флота във Варна се казва[6], че българската армия е пребродила всички кътове на Балканския полуостров, “но нищо не постигна с уредения във Военното на Н.В. училище български военноисторически музей”.

Ръководство на военното ведомство търси свои начини за комплектуване на музея и реалното му съществуване. Изказват се предположения, че частите умишлено запазват за себе си и евентуално за бъдещи полкови музеи по-важните предмети. Това става въпреки заповедта за формирането на Военноисторическия музей, в която категорично е определено, че “...непрепоръчително е да се създават отделни такива за всяка дивизия или полк, защото това води до разпръсване на ценни материали и лишаване армията и държавата от един грандиозен, пълен музей...”.

Искането на ВИМ до общината все пак е удовлетворено – определено е място за музейна постройка в Борисовата градина. ЩДА не провежда конкурс[7], а в началото на юни 1918 г. командирова във ВИМ запасния подпоручик архитект Никола Ив. Лазаров, на служба в Инженерната работилница в София, да проектира изложбения павилион. Той и уредникът на музея заедно с определен за отговорник за вътрешните украси, художникът проф. Стефан Баджев избират централен терен с приблизителни размери 65¯100 м. Арх. Лазаров предлага строителството да започне през лятото, за да завърши до 15 септември 1918 г. Представя план на сградата, както и списък на необходимите строителни материали, работници, инструменти, а също така и на нужните транспортни средства за пренасяне на материалите от околовръстната жп линия при пресечката и Цариградско шосе до строежа. За транспортирането на строителните материали, около 5400 т, ще се грижи един тежък артилерийски полк (крепостен батальон). От жп спирката товарите ще се пренасят с коли и камиони. Предвижда се материалите да са на строежа до 15–20 август най-късно[8], което значи транспортиране по 120 т на ден. В началото на юли 1918 г. има отпуснати обаче само два камиона, всеки от които возят по 10–12 т. дневно. По искане на ВИМ е изпратен още един камион на допълващия автомобилен взвод, за работа едва от половин ден. Обстановката се усложнява и от липсата на работници. Арх. Лазаров иска 135 човека[9]. В записка от началника на оперативния отдел до щаба на областната военна инспекция се разпорежда да се дадат на подп. Деянов за строеж на павилиона 50 подлежащи на интерниране зидари и дърводелци. Управителят има грижа за храната им, което увеличава значително разходите и създава проблем с персонала на музея – един болен офицер, който ходи всеки ден на лекар и може да работи само седнал, и 11 долни чинове: един неслужил и негоден, останалите – ранени (вместо предвидените 15 бройки в щата). В същото време ежедневно пристигат музейни трофеи и предмети. Трогателно звучи искането на управителя за поне още трима офицери, като единия от тях да е домакинът на 3-та армейска болница, защото разбирал от каменоделство, както и един редник от 9-и етапен полк за ключар и пазач на имуществото на ВИМ.

Поради неритмичността на работата е отправено искане до инженерните войски, защото Германия не разрешава да се изнасят строителни материали[10] без заявка от Дирекцията за стопански грижи, че ще се приспаднат към предвидения контингент по договора от октомври 1917 г. От 7 до 19 август арх. Лазаров е командирован да купи желязо, стъкла, безир от Германия или Австрия[11].

В записка на началника на инженерните войски ген.-м-р Добровски се казва, че повереното му управление ще отпусне неголеми материални средства за павилиона, които не накърняват бойната готовност на армията[12]. В рапорт от 12 юли 1918 г. управителят на ВИМ представя на началника на Историческото отделение в Кюстендил детайл от 26-те прозорци[13] на павилиона с молба за изработването им в инженерната работилница. Три дни по-късно[14] Главнокомандващият ДА утвърждава окончателно плана на постройката и разрешава строежът º да се започне. Разпорежда на инженерните войски да съдействат с работни сили, превоз и строителни материали и да изработят прозорците. На 15 август е разпоредено всички дейности по строежа да се поемат от инженерните войски. Скоро след това тази заповед е отменена. Отново отговорността е възложена на подп. Деянов, като средствата бъдат за сметка на Главното интендантство при Главното тилово управление. Най-после материалът бил доставен, но се стигнало само до изкопаване на основите и започване на градежа на сградата.

На 30 юли 1918 г. се събира на първото си заседание художественият съвет при ВИМ. Съветът включва[15]: председател – началникът на историческото отделение при ЩДА полк. от ГЩ Грънчаров, и членове – управителят на ВИМ подп. Деянов, м-р Юруков, пор. Морозов, Н. Райнов, Ст. Костов, Б. Гюдженов и Ст. Баджев. Заседанието е по повод урежданата изложба и подготвянето на павилиона. Уточнени са в единен комплекс художествените параметри на експозицията, фасадата на сградата и дворното пространство.. Към входа на изложбения павилион ще води алея (изразът “изложбен павилион” е характерен в онези години особено за българските експозиции извън страната – павилионите на България на Световните изложения през 1894 г. в Анверс, 1900 г. в Париж, 1905 г. в Лиеж, както и на етногрофските изложения в Прага, Берлин, Женева, Лондон, Ню Йорк, Хага, Хелзинки). От двете страни на алеята е решено да се разположат два лъва, следвани от два обелиска. Главният вход е оформен като арка. Тя олицитворява силата на армията и едновременно с това служи за каса за “входни карти”.

Постройката носи чертите на традиционния български градеж, като от четирите º страни има кулички. За съжаление рисунка на бъдещия павилион не е запазена. Подобно решение за сграда има обаче сред участвалите в конкурса за Музей на Възраждането. Самият арх. Н. Лазаров участва в конкурса със собствен проект “Влахернски врата”, на който е присъдена четвъртата награда, предвид някои недоизпипани детайли и фасада, напомняща градински павилион. Арх. Лазаров е член на комитета “Цар-Освободител Александър ІІ”. Когато ЩДА го натоварва със задачата да направи плана на изложбения павилион, друг участник в конкурса за Музей на Възраждането, на когото е присъдена втора награда за проекта му “Милин камък”, арх. А. Торньов, упреква Военното ведомство, че не обявява конкурс за проект, а направо го възлага на арх. Н. Лазаров. Фасадата на павилиона е с централно разположено полукръгло поле с изобразена алегория на “Обединена България” с надписи и дати на най-бележити събития и местности, подредени равномерно наоколо в кръгли полета. Корнизите и празните места между прозорците на двете крила на главната фасада трябвало да са декорирани с битови орнаменти, а куличките – с фрески, изобразяващи картини от Първото и Второ българско царство. На Н. Райнов, дивизионен кореспондент[16], е разпоредено покрай работата си в художествения съвет при ВИМ да украси 4-те кулички за един месец.

От главния вход на изложбения павилион се влиза направо в залата. В нея трябвало да има статуя на Н.В. царя, разположена централно, вдясно – мозайка с кръста за храброст, на “който ще се лепят камъчета срещу дарение за музея”, вляво – златната книга на дарителите на ВИМ. На оформените четири полета на стените ще са изобразени най-важните битки в Първата световна война, в ъглите – четири символа. На полето срещу входа – възпоминателен надпис. Главната зала ще служи за изложба на портрети на герои, паднали за отечеството, снимки, графични изображения на бойни действия през световната война. Всичко това – под стъклен таван на залата, украсен с живопис, олицетворяваща България през трите царства. В помещението трябвало да са изложени диорами (Охрид, Черна, Дойран, Гевгели, Тутракан), трофейни предмети и български оръжия и снаряжение.

Разположението, видът и авторите на декоративни скулптури в парка са обект на заседанието на художествения съвет, проведено на следващия ден, 31 юли 1918 г.[17]. Решено е две алегорични групи, “Освобождаването на Македония” и “Освобождаването на Добруджа”, да се изработят от проф. Жеко Спиридонов, статуя на Н.В. царя и група “Първа помощ” – от проф. Марин Василев, проф. Ив. Лазаров да увеличи “На нож” и “Те победиха”, скулптурът Спасов – “Хляб за момчетата”; предвидените два лъва пред входа да се изработят от М. Марков и Киселичков. Четирите картини във вътрешните ъгли следвало да са дело на С. Велков (“Боят при Черна кота 1050”), Б. Денев (“Тутракан”), Д. Гюдженов (“Косово”) и Д. Мандов (“Боят при Голаш”), докато четирите символа в ъглите – на М. Лютов (“Пехота”), А. Мутафов (“Марина”), Ст. Райнов (“Артилерия”) и А. Михов (“Въздухоплаване”). Общото ръководство художественият съвет възлага на проф. Баджев и Н. Райнов, като реализирането на проектите се заплати след оценка, а художниците представят скици в естествена големина.

В следващите две заседания на 1 август 1918 г.[18] е решен въпроса с експонирането в залите, в които се влиза последователно от една в друга. Първите две помещения, разположени от двете страни на главната зала, са за българско въоръжение и снаряжение; зала четири е за живопис; зала пет – за скулптура; зали шеста, седма и осма – трофейни. За облеклата е предвидено да се изработят гипсови манекени от скулптура Ламбрев по 300 лв. всеки.

Изработването на диорамите е възложено на художниците Н. Кожухаров – “Беломорски бряг”, К. Щъркелов – “Добруджа”, Н. Танев – “Охрид”, Ив. Вълчанов – “Вардарска долина”, като се направят скици в мащаб 1:5, които съветът да одобри.

Взетите решения за сградата на изложбения павилион и вътрешните пространства представляват второто по ред проектиране на музей и експозиция с общонационален характер в новата история на България – след неосъществената идея на Комитета “Цар-Освободител Александър ІІ” от 1900 г. за Музей на Възраждането. И двете събирия имат отношение към създаването на военни музеи в страната. Музеите обаче и дълги години след 1900 г. продължават да са в пригодени помещения, без възможности за разгръщане на истински експозиции, а само на по-големи или по-камерни изложби. Това важи и за разделения малко след 1900 г. Народен музей – на Археологически и Етнографски музей, а в още по-голяма степен – за всички провинциални музеи. Изключение прави само Природонаучният музей, чиято сграда е открита през 1907 г. и в която само експонатите на насекомите са около 18 000[19]. Което се дължи на изключителната слабост и познания на цар Фердинанд към орнитологията и на желанието му да покаже собствените си колекции в този музей.

Единствените експозиции с военен характер в онези години са военноисторическите къщи – музеи, изградени от Комитета и намиращи се до 1914 г. под управлението на Министерство на войната. Въпреки че с малки изключения те заемат една-две стаи с натрупано в тях всичко, което не може да се подреди отвън, създаването им цели изграждането на единен комплекс с външните пространства за възпоминание и признателност.

В тези ранни години музеите служат най-вече за съхраняване на експонатите и по-рядко за тяхното експониране. Тоест идеите на Комитета и на Военното ведомство, и в частност на художествения съвет при ВИМ, макар и неосъществени докрай, са новаторски за българската културна действителност. Те не са дело на специалисти в музейното дело, историци или етнографи. В Комитета с това са заети хора, останали в историята единствено с висок патриотизъм и историческа отговорност. Към тях следва да прибавим художниците и скулптурите. Но докато в Комитета последните присъстват като участници в конкурс, то при изграждането на ВИМ те са органически свързани с военното министерство чрез институцията на военните художници и фотографи.

В музеите съществуват два основни принципа на представяне на експонатите – хронологичен и колекционен. В годините, за които става дума, експонирането варира между показване на всичко налично и тематично експониране (напр. носии от Петричко). Първоначалната идея, още когато се предвижда строеж на временна сграда за военен музей до ателието на Вешин е да се направи трофейна изложба за Първата световна война. Тази идея еволюира в колекционно представяне на темата. И се разширява, като излиза извън рамките на понятието “трофей”. За това свидетелстват решенията на Художествения съвет при ВИМ. Такъв е случаят и с Музея на Възраждането, където темата за политическото възраждане е решена колекционно[20].

В тези първи години ВИМ има все още малък фонд. През 1934 г. музеят разполага с около 26 000 инвентарни единици[21]. С пъти в повече обаче е общият брой на отделните музейни единици (напр. една униформа има един инвентарен номер, но наброява по 10–15 предмета, колекция с отличия на един човек се записва с един номер, но в нея може да има от 3–4 до 30–40 и повече отделни отличия). Само през 1917 г. във входящата книга на ВИМ са записани 182 предмета с военен профил[22].

Все пак записването на експонатите до 1919 г. е неритмично – поради липсата на персонал. Не може с голяма точност да се определят и действителните постъпления в годините. Едно сравнение с Народния музей показва, че за първата година от съществуването си, от 1879 г. до 1880 г., той натрупва във фонда си 343 паметника и художествени произведения и 2357 монети[23]. Когато през 1910 г. постът директор на Народния археологически музей е поет от д-р Б. Филов, музеят има 21 639 музейни единици – 1074 по праистория, 3537 старовековни, 722 средновековни, 171 художествени, 16 135 нумизматични[24]. Ето защо постъпленията в първите години от дейността на ВИМ са определящи за работата му. Залите са определени за въоръжение, аксесоари и снаряжение, художествени произведения и трофеи. Доколкото се говори само за една война, отсъства хронологията. Тя ще се появи едва в решението за експозиция през 1934 г., макар че и там колекционното представяне преобладава. Една черта, която винаги е отличавала военния музей от останалите музеи в страната.

Павилионът на ВИМ, макар и направен за трофейна изложба, се предвиждало да бъде място за изложби на военните художници и фотографи. Средствата от входните такси се решава да отиват отново в специалния фонд за построяване на сграда на ВИМ. Съгласно утвърдените правилници на службите на военните художници и фотографи при всяка изложба, независимо в страната или в чужбина, Министерство на войната има изключителното право първо да преглежда картините и да откупува онези от тях, които прецени, че са необходими за експозицията на ВИМ.

Днес благодарение на тази далновидна политика Националния военноисторическит музей (НВИМ) разполага с художествена колекция от над 6000 произведения на най-големите български художници, достойно съперничеща на големите европейски галерии. Интересно е, че през всичките години на съществуването си, когато се е подхващал въпросът за сграда и експозиция на музея, винаги се е опирало до създаване на доброволен фонд за набиране на средства. Но никога благодарение на този фонд идеята не се е осъществявала. Фондът от 30-те години и фондът, който НВИМ създаде през 90-те години на ХХ в., са доказателство за това. Единствено благодарение на Министерство на отбраната днес музеят има дом и експозиция, достойни за историята на армията ни.

Начало на всичко това обаче поставя именно далечната 1918 г. Тогава по отношение на споменатата вече трофейна изложба Художественият съвет не спира само до решаване на вътрешните пространства на сградата. За популяризиране на изложбата се предвижда изработване на каталог. Той трябва да включва план и изглед на изложбата, снимки, статии за запознаване с музея, със съхраняваните предмети и тяхното описание. Отделно от това се предвижда да се издадат къси очерци за живота на фронта в бушуващата война, а идеята за музея да се популяризира с поредица от статии и очерци в периодичния печат. За художественото изработване на обява за изложбата е уреден конкурс с три премии: І-ва – 500; ІІ-ра – 400 и ІІІ-а – 300 лв.

Злополучният изход от Първата световна войната слага край на идеята за първа експозиция на ВИМ. На 1 януари 1919 г. музеят е закрит, “за да не сложат ръка на него Съглашенците”. ЩДА на 16 януари изпраща предписание до началника на историческото отделение ВИМ да освободи сградата на д-р Горанов, да се върнат предметите отново във Военното училище, за да не плаща министерството излишни средства за наем. Част от музейното имущество е пренесено в къщата на началника на Картографическия институт полк. Карайорданов на ул. “Ив. Вазов” 6, част – в самия институт. Едрите предмети са пренесени в Главната армейска артилерийска работилница, а художествените произведения – в Народния музей. Във Военното училище не е върнато нищо, защото ползваната стая и без това била претъпкана. Това е първото разкъсване на музейния фонд. Второто е по време на бомбандировките над София четвърт век по-късно. И двете оставят негативни следи в историята на ВИМ. Строежът на павилиона също е спрян. По този начин в грохота на Първата световна война загива и идеята за първа сграда и първа експозиция на Военноисторическия музей.