Юрий ИЛИН, военен историк; ОФИЦЕРСКИЯТ КОРПУС НА РУСКАТА АРМИЯ ВЪВ ВОЙНАТА С ЯПОНИЯ 1904

Офицерският корпус на руската армия във войната с Япония 1904–1905 г.

Юрий Илин, военен историк

“Давид победи Голиат.” – така световната преса окачестви изхода от въоръжената борба в Далечния изток в началото на миналия век. Голиат – Русия, се оказа неподготвена в политическо, икономическо и военно отношение и загуби. Руската преса наред с обвиненията за “прогнил държавен режим”, посочва и конкретните виновници за несполуките в Манджурия. Преди още да се разсее пушекът над бойните полета, четящата публика вече знае с всички подробности кой е виновен, за какво и до каква степен. Не съществуват съмнения, че това са преди всичко бездарните генерали начело с не по-малко бездарния главнокомандващ и офицери, които не могат или не желаят да изпълнят дълга си.

Обаче такова сложно социално-политическо явление като войната неизбежно трябва да се разглежда и от други гледни точки. Ето какво пише за причините за загубата есаулът, впоследствие печално известният генерал Пьотр Николаевич Краснов: “Ние не бяхме готови за война, не вярвахме, че е възможна, нито желаехме да се готвим [...], след изчитането на цивилните разсъждения на г-н Блиох [...], където с математически формули той ни доказваше, че при съвременното състояние на огнестрелното оръжие войната е невъзможна. Ние се успокоихме. Напразно хора като адмирал Макаров не спираха да повтарят: “Помнете войната [...]”.

В резултат на недооценяването на японската военна мощ предприетият поход в Манджурия, спомня си генерал-адютант В. А. Сухомлинов, се смята просто за военнотехническа операция, която не изисква мобилизация на цялата руска армия. В същото време размерът на заделените от страна на Русия сили и средства се обяснява с отдалечеността на територията на военните действия и с необходимостта от запазване по западните граници на империята на най-боеспособните войскови части в случай на избухване на война в Европа.

Към 1 януари 1904 г. редовната руска армия наброява по списък 40 853 офицери и 1 047 993 нисши чинове. В Далечния изток се намират съответно 2985 (7,3%) и 89 470 (8,5%) военнослужещи и освен това 264 офицери и 5116 нисши чинове от казашката войска. Противостоят им 8082 офицери и 142 663 войници от японската ярмия.

На 28 януари – следващият ден след започването на военни действия от страна на Япония, на наместника на императора в Далечния изток генерал-адмирал Е. И. Алексеев са предоставени пълномощията на главнокомандващ всички Сухопътни и Военноморски сили на Далечния изто к. През февруари за командващ на Манджурската армия е назначен генерал-адютант А. Н. Куропаткин, който е освободен от длъжност военен министър.

Генерал-адмирал Алексеев

Генерал-адютант Куропаткин

За подсилване на действащата войска е сформирана и 2-ра Манджурска армия, оглавена от генерал-адютант О. Ф. К. Трипенберг. Армията на генерал Куропаткин е преименувана в 1-ва Манджурска. След освобождаването на Е. И. Алексеев през октомври на длъжността главнокомандващ на всички сухопътни войски и военноморски сили, действащи срещу Япония, е назначен А. Н. Куропаткин. След разделянето на 1-ва Манджурска армия на две армии те са оглавени, съответно: 1-ва – от генерала от пехотата Н. П. Линевич, а 2-ра – от генерала от кавалерията А. Б. Каулбарс. През март 1905 г. длъжността главнокомандващ е заета от генерал Н. П. Линевич. А. Н. Куропаткин е назначен за командващ 1-ва армия.

Според свидетелствата на Куропаткин много от частите започват военни действия със значителен недостиг на командния състав. Има случаи, когато ротите влизат в първо сражение, водени само от един младши офицер.

За попълване на командния състав на войските в Далечния изток Военното министерство е принудено да привлече допълнителни източници освен офицерите, дошли от Русия със своите части.

Поради отдалечеността на територията на военните действия попълването на загубите от офицерския състав по обичайния начин – с преместване, е затруднено. Във връзка с това на 24 април 1905 г. към щата на армията е учреден общ резерв от офицери, командировани от войските в Европейска Русия, който се използва за попълване на загубите. Командващият назначава офицерите от резерва непосредствено в частите, което се обявява с армейски заповеди. До ноември 1904 г. след шест искания на главнокомандващия в резерва постъпват приблизително 1300 души, а през 1905 г. – 2147 души.

На 29 юли 1904 г. последва височайша повеля за призоваване на редовна служба на прапорчици от запаса като доброволци. За обезпечаване на това мероприятие към всеки батальон от запаса в Приамурския и Сибирския военен окръг се създава променлив офицерски състав. Изпращаните в него офицери, след кратко обучение и проверка за професионалната годност отиват в действащата армия. През 1904 г. в армията влизат 80 такива офицери. Със специална заповед през октомври 1904 г. е обявена мобилизацията на действителната служба на офицерите от запаса. До края на годината са призовани приблизително 3000 души.

През пролетта на 1905 г. с цел попълване на значителните загуби на командния състав в щаба на действащата армия се включва и длъжността “зауряд-прапорчик” (военнослужещ, заемащ офицерска длъжност, но непритежаващ офицерско звание). Към производството на прапорчици от запаса освен това за бойните им заслуги започват да се допускат без изпит “волноопределящи се” (военнослужещи, доброволно постъпващи на военна служба след завършване на средно или висше образование и служещи при привилегировани условия), ловци и рекрути, призовани в армията чрез жребий, с всички видове оръжие, получаващи за образованието си I и II разред.

Среща под бяло знаме. Руски и японски офицери парламентьори (1905 г.)

В резултат на взетите мерки към момента на ратификация на мирния договор (2 октомври 1905 г.) към списъците на руските войски в Далечния изток вече се числят 23 684 офицери, военни чиновници и свещеници. Въпреки това некомплектът от офицери не е ликвидиран.

Това се обяснява с редица причини. Преди всичко новопристигащите части вече имат некомплект офицери, достигащ 25 % от щата. От една страна, това е следствие от некомплектуваността по мирно време. От друга страна, офицерите се оставят в щабовете на различни длъжности или за попълване на новосформираните части в случай на обявяване на всеобща мобилизация.

Проявените недостатъци в организацията на полевото управление на армията предизвикват многобройни назначения на строеви офицери на тилови и административни длъжности, учредени само за военното време. Докато в строя остро се усеща недостиг на командния състав, то всички големи щабове постоянно имат лица “в разпореждане”.

Върху размера на некомплекта непосредствено влияе и намаляването на броя на офицерите в резултат на бойни загуби и болести. След първите сражения често се случва батальоните да са командвани от капитани, а ротите – от подпоручици. В действащата армия общите загуби на офицерите (убити, ранени, контузени и пленени) възлизат на 56 % от наличния състав. Загубите на по-ниските чинове съставляват съответно 42 %. В подведомствения район на главнокомандващия от 27 януари 1904 г. до 1 януари 1906 г. заболеваемостта на офицерите на 1000 души среден наличен състав превишава заболеваемостта на по-нисшите чинове 1,5 пъти. След приключването на лечението повечето офицери се връщат в своите части. В същото време между евакуираните в Русия има доста оздравели, които изобщо не бързат да попълнят редовете на сражаващите се.

При анализ на дадените от войната оценки за професионалните качества на офицерския корпус трябва да се отчете, че в бойните действия взимат участие три категории офицери.

Първата категория са кадровите офицери – гръбнакът на армията.

Втората категория са офицерите, призовани от запаса (приблизително 7000 души), и малък брой офицери, върнати на служба, след като са били в оставка. Според единодушното мнение на участници в Руско-японската война офицерите от тази категория, с редки изключения, се оказват нежелан елемент в армията. Още в блъсканиците по жп гарите истинските офицери могат да се различат от случайно сдобилите се с пагони, които по свидетелствата на съвременниците на събитията си пробиват път към бюфета, като разблъскват дамите и медицинските сестри, заемат местата по масите и по този начин принуждават дамите да чакат прави. Що се отнася до бойната обстановка, те не показват нито специални умения, нито особено желание да воюват.

Към третата и най-малобройна категория спада произведените от по-нисши чинове за бойни заслуги офицери (в I армия – 147 души). Съвсем естествено е, че строевите командири са непосредствено заинтересовани от попълването на своите части и представят за производство в офицерски чин наистина най-добрите. На свой ред офицерите, получили звание по време на войната, се гордеят с това отличие и се проявяват като разбрани и безстрашни командири.

Руски офицер в японски плен (1904-1905 г.)

При характеризиране на кадровото офицерство трябва да се разгледа отношението му към войната. Повечето от тези офицери доста спокойно посрещат известието за нейното започване: Щом война, значи война. С нея даже се свързват определени надежди. Полковникът от Генералния щаб М. В. Грулев си спомня един разговор, състоял се по време на офицерско събрание. Полковник К. например изразил желание да спечели Георгиевски кръст, а капитан Ш. се надявал да бъде произведен в подполоковник, тъй като “до смъртта си” (и двамата загиват) щял да стои в щаба на дивизията като капитан, ако войната не му помогне. Но целите на войната не са близки и разбираеми за хората.

Най-въодушевена е армейската младеж. “Всичките въпроси, съмнения, недоволство от условията на непоносимия мирен живот отидоха на заден план – спомня си участникът във войната С. Толузаков, – пред нас стоеше ярката светла цел – да се защити Родината [...]. Вакантните места не стигаха, взимаха се отпуски по болест и се заминаваше с челните отряди на Рененкампф и Мишченко [...], охотно се тръгваше на разузнаване в тила на японската армия и понеже не се знаеше нито китайският език, нито местностите, загиваха един след друг. Но това не спираше следващите [...].”

Първите военни несполуки предизвикват недоумение, но не и обезкуражаване. В същото време в Русия вярата в победата вече е изчезнала. Цари равнодушие и дори злорадство. Кореспонденти на “прогресивната” преса внушават на своите съграждани далеч не патриотични чувства. Търсят се и най-дребните поводи за оскърбяване и унизяване на офицерското звание. Недостойните постъпки на военнослужещите с охота се обсъждат и въз основа на тях се правят обобщения. Това, че те вече сурово са наказани и осъдени от съда на офицерската чест, преднамерено се премълчава. “Възмутителните факти” се изписват с най-едър шрифт. Списъците на убитите и ранените се печатат с дребен шрифт на последните страници в същите тези вестници.

Потокът от доброволци секва. Офицерите отиват в Далечния изток само след теглене на жребий. Заедно с тях пристигат и уволнените в запас в мирно време, но по неизвестни причини потърсени през войната. На предните позиции те често се озовават зад своите войници, не се гнусят съзнателно да се заразяват с венерически болести, знаейки, че за подобни “подвизи” се отстранява от действащата армия.

Все още обаче не цялата армия е паднала духом, има доста офицери, решени да победят или да умрат. Те заразяват с вярата си войниците и не искат да се връщат вкъщи разбити и оплюти за чужди прегрешения. Те заръчват да се предаде на царя, че се отказват от половината от си запла, ако няма средства за продължаването на войната. В същото време в Русия се организират все нови и нови демонстрации под лозунга за подписване на мир на всяка цена.

“Ако можеха да се изправят десетки хиляди скъпи за нас мъртъвци от далечните гробове – пише С. Толузаков, – ако имаха сили да станат от леглата си стотиците хиляди окървавени и изпотрошени ранени, щяха да поискат отчет за какво са загинали или са осакатени? Те са забравени [...]. И мирът бе подписан – т. нар. “дипломатическа победа” в Портсмут. Армията изобщо не º се зарадва.”

Но въпреки всички неблагополучия преобладаващото мнозинство от офицерите честно и самоотвержено изпълнява служебния си дълг. Френският кореспондент Л. Нодо разказва за разговора си с един от тях, който признава, че би предпочел да умре не точно на това място, но той е офицер, положил клетва, и каквито и да са заповедите, ще ги изпълни.

За руска победа над японците готовността да се умре се оказва недостатъчна. Веднъж генерал-фелдмаршал И. В. Гурко в отговор на изказването на полкови командир, който е сгрешил маневра, но уверява, че целият негов полк е готов да загине при необходимост, хладнокръвно отбелязва: “На мен не ми трябва вашата смърт, на мен ми е необходим мъртъв неприятелят, победен от вашите умения.” Уменията обаче не достигат...

При оценяване на бойните действия на младшия команден състав (оберофицери до командир на рота включително) повечето от критиците стигат до извода, че той не заслужава особени упреци. Високият процент на излезлите от строя и победите, спечелени в бойните действия от малък мащаб, доказват, че обер-офицерите са верни на дълга, смели, съобразителни и по тези си качества едва ли отстъпват на японците. Въпреки че имат и недостатъци: ниско равнище на военно образование, в частност тактическата подготовка, слабо познаване на далекобойното и скорострелното оръжие, недостатъчна практика в съвместните действия на различни родове войски, неумение за съобразяване с местността, често пъти липса на инициатива.

Висшият команден състав (от щабофицери до командир на полк включително) се представят значително по-слабо. “Слаб характер, липса на самостоятелност, навик да се месят в незначителни неща и да изпускат от поглед общото управление, ограничен кръгозор и лошо образование, с една дума, всичките плодове на нашия мирен режим – констатира генерал-майор Д. П. Парски – бяха изцяло пренесени на бойна територия и, разбира се, неоспоримата лична доблест на огромното мнозинство от висшия строеви състав не можа да изкупи тези недостатъци. Като цяло, ако този състав на нашите офицери не се различаваше особено от съответния японски, що се отнася до образование и развитие, то с очевидна безспорност му отстъпваше във всичко, отнасящо се до твърдост, характер, инициативност, умения да командват и да следват принципа за взаимна подкрепа.”

Най-сериозните изисквания бойната действителност предявява към командирите на отделните части. В съответствие със съществуващия ред за преминаване на служба за длъжността командир на полк се назначават кандидати от армията, гвардията и Генералния щаб. Първите слабо отговарят на своето предназначение поради напредналата си възраст и здравословното състояние. Гвардейците са по-млади, коректни, добри строеваци, но не стигат по-далеч от армейците в частта, свързана с военните знания. Представителите на Генералния щаб са по-образовани, но това предимство често не може да компенсира продължителната служба извън строя и липсата на командирски навици.

Общия недостатък на полковите командири е неумението да се ориентират в обстановката и на местността. Но и сред тях има офицери, които си спечелват блестяща боева репутация. Това са командирите на 18-и стрелкови полк полковник Н. Н. Юденич, на 1-ви и 24-ти Сибирски полк полковниците Л. В. Леви, П. А. Лечицки и някои други.

Висшият команден състав (генерали от командир на бригада и нагоре) страда от същите недостатъци, както и старшият, но тук те се проявяват много по-релефно и влекат след себе си по-сериозни последици. Към отрицателните черти, проявени от висшите командири по време на войната, А. Н. Куропаткин отнася липсата на инициативност, неумение да се води настъпателен бой, недостатъчна настойчивост, което води до несъгласуваност в действията на големи бойни единици, до равнодушие към положението на съседа и до преждевременно признаване на боя за загубен. Смели пориви за придвижване напред почти липсват.

Войната потвърждава ролята на пехотната бригада като самостоятелна бойна единица. За състава на бригадните командири обаче има много да се желае.

Още по-малко съответстват на назначението си командирите на дивизиите и командирите на корпусите. Между последните с добри качества се открояват командирите на 1-ви и 4-ти Сибирски корпус генералите от пехотата Г. К. Щакелберг и Н. П. Зарубаев, на 10-и армейски корпус – генерал-лейтенант К. В. Церпицки. Повечето от останалите безнадеждно изостават от развитието на военното дело и се стремят да не поемат каквато и да било по-голяма отговорност. В три армейски корпуса, които пристигат по-рано от останалите на мястото на военните действия, след първите боеве един командир на корпус, четирима командири на дивизии и няколко командири на бригади са отстранени от длъжност или сами се оттеглят.

Правейки оценка на генералите, командирът на 2-ри Сибирски корпус генерал-лейтенант М. И. Засулич (самият атестиран от войната като съвсем незабележителен) стига до неутешителния извод, че те са най-слабото звено в армията: “Служебната безотговорност през последните приблизително 20 години създаде нежелателен тип генерали, които гледат на службата не като на изпълнение на дълга си, а като на приятно прекарване на времето. Не е тайна, че много от генералите след пристигането си на територията на военните действия виждаха, че победните лаври не се печелят толкова лесно, и със спокойна съвест си заминаваха обратно за Русия, без да се замислят дори, че щом са получавали в мирно време в продължение на 30 и повече години държавна издръжка, са длъжни след започването на военни действия със своята служба да върнат на Родината похарченото за тях.” При това Засулич разделя генералите на две категории. Към първата той отнася строевите генерали, които по негово мнение са били остарели за изпълнение на длъжността си още по времето, когато военен министър е генерал-адютант Петър Семвонович Вановски (военен министър в периода 1881–1897 г.). Към втората категория той отнася генералите от Генералния щаб, по-млади, но абсолютно неподготвени от негова гледна точка за командването на големи строеви единици – бригада, дивизия, корпус. Справедливо е да се отбележи, че на фона на другите командири завършилите Николаевската академия на Генералния щаб се открояват с по-добра подготовка. Броят на тези от тях, които заемат висши строеви длъжности, е значителен. Например в 1-а Манджурска армия от 20 генерали, командващи корпуси и дивизии, 9 (45 %) са кадри на Генералния щаб.

Изброените по-горе недостатъци на офицерския състав в голяма степен обясняват изведената от войната и отбелязаната от участниците в нея закономерност: руските взводове, роти, батареи и значително по-рядко батальони и полкове по нищо не отстъпват на японските и дори често ги превъзхождат. В същото време бригадите и още по-големите съединения не издържат сравнението с тях. Те са управлявани много по-неефективно и в обратнопропорционална зависимост спрямо тяхната големина.

Особената отговорност тежи на раменете на решаващия стратегическите задачи главнокомандващ и на командващите армии. За съжаление и на тези длъжности не се намира нужното съчетание от характер, образование и практика. Своята роля изиграва и неопределеността в разграничаването на правата и задълженията на главнокомандващия и командващите, която усложнява и без това нездравословния климат на взаимното съперничество. На тази почва липсата на взаимно разбирателство между номиналния главнокомандващ Алексеев и неговия “самостоятелен помощник” Куропаткин се сменя със същата липса на разбиране между главнокомандващ Куропаткин и командващия 2-ра армия Грипенберг. При това успехът на един или друг лагер зависи не само от хода на военните действия в Далечния изток, но и от разположението на силите в придворните кръгове на Санкт Петербург. В резултат: “В областта на тактиката ние имахме и плюсове и минуси, но в областта на стратегията – само грешки”.

В руската и чуждата историография присъства подробна оценка на пълководческия талант на А. Н. Куропаткин. Ще отбележим само, че за загубите допринасят дефицитът на воля и неумението да се отделя главното от второстепенното. Освен това, както пише един от бившите главнокомандващи на Николай II през февруари 1906 г.: “Сега в крайно усложнената обстановка на бойните действия личността на старшия предводител силно намалява по значимост за разлика от мирно време. Без надеждни, талантливи и енергични помощници – командващи на армии и командири на корпуси, без развита инициативност за действия от всички чинове, без числено превъзходство [...] и най-важното – без военно въодушевление на войската и патриотичен подем на цялата нация, ролята на водача на нацията става толкова тежка, че може да се окаже по силите само на гениален пълководец. Може би само геният би могъл да компенсира духовните и материалните недостатъци на армията, но очевидно Алексеев, Куропаткин, Линевич, Грипенберг, Каулбарс и Билдерлинг не са успели да компенсират тези недостатъци.”

Наистина в аналите на военната история не се споменава за гениалността на японския главнокомандващ маршал Ояма. Но в негово лице командващите армии и обикновените строеви офицери на въоръжените сили на Русия виждат олицетворение на единната воля на цялата японска нация. С това изходът от борбата е предрешен.

Като отдава заслуженото на високите морални качества на личния състав на Манджурските армии, военният историк А. А. Керсновски възкликва: “Ако вместо Линевич бе Гурко, а вместо Куропаткин – Скобелев, – какво само биха могли да направят с такава войска!” Вероятно те биха могли да направят много, но тази войска е научена да воюва на бойното поле. “Войските сега са обучени от нас в съответствие с реалните потребности на войната, въпреки че е ужасно да избием всички онези глупости, на които ни обучаваха и ни караха да обучаваме другите. Ако се направи в Русия всичко това, на което ние учим тук нашите войски – пише през юни 1905 г. от Далечния изток генерал-майор М. С. Столица, – то началството щеше да се ужаси и вероятно мнозина щяха да бъдат отстранени от командването за такава ерес.” За пренебрегване на неоспоримата истина в мирно време да се обучава само за това, което е нужно във военно време, се плаща с кръвта на войниците и офицерите.

Следователно бойната действителност с цялата си очевидност доказва, че за загубата на Русия във войната допринасят:

– неудовлетворителната организация за попълване на действащата армия с команден състав;

– недостатъчният професионализъм на офицерския корпус;

– негативното влияние на антивоенните настроения в широките слоеве на руското общество върху морално-боевите качества на войската.

“Засега проявата на масови безредици в частите е случайно явление – предпазливо заявява участникът в Руско-японската война генерал-лейтенант Чигагов в изпратената от него записка до Генералния щаб през юни 1906 г., – но не бива да се успокояваме. Трябва в настояще време да имаме гражданското мъжество да признаем, че подемът на народното самосъзнание, което сега се проявява сред градското и селското население, в най-близко бъдеще ще се пренесе към новобранците във войската и тогава нисшите чинове ще предявяват към офицерите значително по-големи изисквания за доблест, отколкото сега, и ще се отнасят по-критично към нравствените качества на офицерите и командирите – и това положение ще настъпи много скоро. При намаляване на уважението от страна на нисшите чинове към офицерите ще бъде невъзможно да се държи армията под контрол. А пък ако се вземе предвид, че сред офицерите несъмнено има ненадеждни елементи, които подкрепят държавния преврат, то още отсега може да си представим онова опасно положение, което армията може да заеме в недалечно бъдеще, ако предварително не се вземат съответните мерки за изкореняване на злото, което води в армията до упадък на чувството за дълг, доблест и нравствените начала в офицерския корпус.”

Непопулярните войни особено ярко илюстрират неразривната връзка на политическата история с военната. “Развълнували” повърхността на обществено-политическия живот в Русия, вълните на Тихия океан подкопават една от главните опори на страната – въоръжените º сили. Превърнала се в съзнанието на въоръжения народ от Втора отечествена в Империалистическа, последвалата Първа световна войната от 1914–1918 г. предизвиква ураган, който първо запрати в митичната Лета Руската армия, а след това изтри от политическата карта на света една велика империя.

към начална страница “военно издателство”

към “военноисторически сборник”

към съдържание вис бр.3. 2004.