100 години от смъртта на В. В. Верешчагин; “АПОТЕОЗ НА ВОЙНАТА”

“АПОТЕОЗ НА ВОЙНАТА”
100 години от смъртта на В. В. Верешчагин

Худ. В.В.Верешчагин, “АПОТЕОЗ НА ВОЙНАТА”

На 31 март 1904 г. руската тихоокеанска ескадра излиза на рейд пред Порт Артур.

Флагманският крайцер “Петропавловск” се натъква на японски мини и потъва за по-малко от две минути. Загива почти целият екипаж, включително и командващият ескадрата адмирал Макаров. На борда на “Петропавловск” загива и големият руски художник баталист Василий Верешчагин.

Седемнадесет години по-рано смъртта е подминала Верешчагин – при друго сражение, на борда на друг руски военен кораб.

На 8 юни 1877 г. миноносният катер “Шутка” атакува голям турски параход на р. Дунав. На борда на катера е доброволецът в Руско-турската война Верешчагин, зачислен към адютанската група на генерал Скобелев “с право на свободно предвижване, без казионна издръжка”. В сражението художникът е ранен тежко в крака, но с незаздравяла рана се присъединява към войските при Плевен, където се раждат епичните му платна, посветени на Освободителната война.

С България е свързана не само творческата съдба на художника, но и житейската съдба на неговата фамилия. Трима от четиримата братя Верешчагини участват в Руско-турската война (1877–1878), двама са ранени, а костите на Сергей остават завинаги край Плевен.

Сергей Василевич Верешчагин (1845–1877) завършва Морския кадетски корпус – като братята си Николай и Василий, и също като тях не постъпва във флота. Посещава рисувална школа, пътува из Кавказ, работи в мандрите и маслобойните на брат си Николай (производител на популярното и до днес в Русия “вологодско масло”), учи живопис в Париж. В Руско-турската война участва като доброволец. Сражава се при обсадата на Плевен. Проявява изключителна храброст, получава пет рани, но не напуска бойното поле. Утвърден е за войнишки Георгиевски кръст, но не дочаква наградата. Загива на 30 август 1877 г. при третия щурм на Плевен.

Александър Василевич Верешчагин (1850–1909) завършва Николаевското кавалерийско училище в Санкт Петербург. По време на Руско-турската война е адютант на генерал Скобелев. При обсадата на Плевен е ранен. За проявена храброст е награден със златна шпага. След края на войната остава в България като офицер в Българската земска войска. Избран е за почетен гражданин на гр. Севлиево. Скоро след това напуска България. Излиза в оставка с чин полковник и през 1881 г. заминава за Париж, където помага на брат си Василий при организирането на изложбите му в Европа. През 1899 г. се завръща на военна служба и е офицер за специални поръчения на руския военен министър Куропаткин. Отдава се и на литературата. Военните му разкази са забелязани от Л. Н. Толстой: “Това именно е художественият историк на войната, какъвто нямаше – поетичен и правдив...”. По време на Руско-японската война Александър служи в Далечния изток. След поражението излиза в оставка с чин генерал-майор. През 1909 г. се самоубива.

Василий Василевич Верешчагин е роден през 1842 г. в градчето Череповец, Новгородска губерния, в семейство на помешчик от средна ръка. Детството и юношеството на Василий преминават във военни училища. На осемгодишна възраст е даден в Александровския детски кадетски корпус, а след това и в Морския кадетски корпус. През 1860 г. е произведен в гардемарин (първото военно звание на завършилите морски кадети), но не постъпва във Флота. Още в Корпуса Верешчагин е посещавал рисувална школа и решението му е да продължи образованието си в Художествената академия. През 1863 г. напуска Академията, пътешества из Кавказ, учи живопис в Париж. В края на 60-те години заминава за Туркестан, където Руската империя води поредната война за контрол над Средна Азия. По време на обсадата на Самарканд (1868) Верешчагин оставя молива и се сражава рамо до рамо с войниците от обкръжения руски гарнизон. За проявената храброст е награден с Георгиевски кръст четвърта степен.

Верешчагин пътува много, обхожда Сибир и Средна Азия, стига до границата с Китай и заедно с усъвършенстване на художественото си майсторство, утвърждава и своите естетически принципи, които са в съзвучие с развиващите се сред руската интелигенция тенденции на противопоставяне срещу официозния академизъм, за реализъм и демократизиране на изкуството.

През 1871 г. художникът се заселва в Мюнхен, където обобщава в живописни платна натрупаните впечатления. Много от произведенията му са с военни сюжети. Тогава се ражда и цикълът от седем картини “Варвари” (1871–1873), част от който е известната картина “Апотеоз на войната” (1871). Към творчеството му проявява интерес руският меценат П. М. Третяков (създателят на прочутата галерия).

Първата самостоятелна изложба на Верешчагин (наречена Туркестанска) е показана в Лондон (1873) и в Санкт Петербург (1874). Интересът е голям. Името му добива международна известност. Вниманието към обикновения човек, разработването на широката палитра от емоции във войната, страданието, ужасът и отвращението, пресъздадени от твореца, поставят Верешчагин в рядко проявяваща се по онова време антимилитаристична линия в баталната живопис.

Императорският двор и генералитетът обаче са крайно недоволни. Посегнато е на осветената от вековете традиция военноисторическите събития да се представят единствено в светлина, героизираща владетеля. Казионната критика започва да сипе обвинения в антипатриотизъм и дори измяна. Верешчагин е дълбоко засегнат и без да дочака закриването на изложбата, заминава за Индия, където прекарва две години. (Когато през 1874 г. Академията го избира за професор, той демонстративно отказва “високата чест”.)

Обявяването на Руско-турската война заварва Верешчагин в Париж, той незабавно се записва доброволец и заминава за фронта. “За да изпълня целта, която съм си поставил, а именно: да дам на обществото картини от истинската, неподправената война, не трябва да гледам сраженията през бинокъл от прекрасната далечина, а трябва сам да почувствам и да извърша всичко, да участвам в атаките и щурмовете, в победите и пораженията, да изпитам глада и студа, болестите и раните... Не трябва да се боя да жертвам своята кръв и плът, иначе моите картини няма да са каквито трябва.” С тези думи Верешчагин споделя разбирането си за мисията на военния художник.

След войната художникът се оттегля в парижкото си ателие, като взема със себе си от България множество костюми, униформи, образци на оръжия и снаряжение, събирани по бойните полета. Въпреки че голяма част от етюдите, рисувани от натура, се загубват, непосредственото участие в сраженията при Плевен, срещите със смъртта, скръбта по загиналия брат придават сила и дълбочина на впечатленията, което помага на Верешчагин да създаде едни от най-значителните си и убедителни батални платна: “Превързочен пункт край Плевен”, “След атака”, “Шипка-Шейново”, триптиха “На Шипка всичко е спокойно” и др., обединени в т.нар. Балкански цикъл.

Картините от Руско-турската война са показани на изложби в Санкт Петербург и Берлин (1880–1883). Отново интересът е голям. “Цялата онази увлекателна, парадна обстановка, която човечеството е измислило, за да прикрие най-пагубните свои действия, е чужда на четката на г. Верешчагин – пред вас е голата действителност...” – пише в една от рецензиите за изложбата. Отново обаче официалната реакция е негативна – реализмът и антимилитаризмът не бива да бъдат поощрявани. (Изложбата в Берлин е посетена неколкократно от известния германски военачалник Молтке, който с интерес разглежда творбите, но издава забрана германските войници да посещават изложбата.)

Верешчагин дори се зарича повече да не работи батална живопис и предприема пътешествия в Сирия и Палестина, където разработва библейски сюжети.

През 1891 г. художникът най-после се заселва в Русия, недалеч от Москва, и през следващите години работи върху голям цикъл от монументални платна, посветени на Отечествената война срещу Наполеон от 1812 г.

В първите години на XX в. Верешчагин отново пътешества – посещава Филипинските острови, САЩ, Куба и Япония.

Когато през 1904 г. започва Руско-японската война, възрастният вече художник не може да стои встрани от събитията. Той оставя жена си и трите си малки деца, отново нарамва статива, четките и боите, за да се отправи към театъра на военните действия, към палубата на крайцера “Петропавловск”, към крайната точка на своя живот. Или по-скоро – към многоточието на своето творческо безсмъртие...

към начална страница “военно издателство”

към “военноисторически сборник”

към съдържание вис бр.3. 2004.