Румен ЕВТИМОВ; ВОЙНАТА ЗА ЧАКО; Боливия срещу Парагвай (1932

Непознати войни

ВОЙНАТА ЗА ЧАКО

Боливия срещу Парагвай (1932–1935)

Румен ЕВТИМОВ

Преди 70 години на южноамериканския континент е в разгара си една от най-кръвопролитните локални войни през миналото столетие – част от поредицата репетиции за задаващия се световен сблъсък. Ключовата дума от тази война все по-често ще се повтаря при бъдещите военни конфликти – нефт...

Предисторията

И двете бивши испански колонии навлизат в XX в. с бремето от претърпени тежки загуби.

Парагвай провъзгласява своята независимост през май 1811 г. С полагането на основите на новата държава се утвърждава и традицията на автократичното управление, продължила чак до 1989 г. През 60-те години на XIX в. Парагвай е основна сила в региона. През 1864 г. обаче с помощта на Бразилия на власт в Уругвай идва консервативната партия Колорадо. Тази партия има позиции и се стреми към властта и в Парагвай, чийто каудильо Франсиско Солано Лопес се чувства застрашен от промяна в баланса на силите. За да предотврати това, Лопес обявява война на Бразилия, но балансът вече е променен и парагвайската армия е изправена срещу обединените сили на Тройния алианс (Бразилия, Аржентина и Уругвай). Започва тежка 6-годишна война. Лопес избива хиляди от своите вътрешни опоненти, а армията му се топи на бойното поле, където съотношението на силите достига 10 към 1 за Тройния алианс. Огромната част от парагвайците обаче са фанатично предани на своя каудильо и се сражават буквално до последния човек. След смъртта на Лопес през 1870 г. войната приключва. Пораженията са ужасни. Загубени са повече от половината територия и население. Останките от страната са окупирани (до 1874). Между 80 и 90 процента от възрастното мъжко население са загинали във войната. Няколко поколения и десетилетия са необходими, за да възстанови парагвайската нация дори само способността си за нормално възпроизводство.

Боливия – републиката с името на Симон Боливар – е основана на 6 август 1825 г. върху териториите на богатата със сребърни мини испанска колония “Горно Перу”, откъснала се от доминиона си през 1809 г. Независимостта на младата държава не донася стабилност. През 60-те години между Боливия и Чили се разгаря спор за границите и по-специално за контрола върху тихоокеанското крайбрежие на пустинята Атакама, богато на нитратни залежи. Чили се съгласява на отстъпки, но арогантната данъчна политика на боливийския лидер Даза спрямо чилийските предприемачи през 1878 г. отново разгорещява спора. Думата вземат оръжията. На 1 март 1879 г. Боливия (в съюз с Перу) обявява война на Чили (т.нар. война за Пацифика). След първите поражения Даза е свален от власт и бяга в Европа със значителна част от боливийския трезор. През 1880 г. чилийските войски отново разбиват обединените армии и Боливия излиза от войната победена, като загубва през 1884 г. всички крайбрежни територии. Мирният договор е подписан чак през 1904 г. и окончателно лишава Боливия от излаз на море.

Въпреки тежката загуба от войната боливийската консервативна партия се задържа на власт, при това четири десетилетия. Това са години на относителна стабилност и просперитет. Политическият и интелектуалният елит на Боливия успява да превърне поражението във фактор за укрепване на “националния дух”. Според тогавашните разбирания обаче държава без излаз на море не може да има сериозни политически и икономически позиции. И погледите се обръщат на югоизток. Там тече плавателната река Парагвай, която през системата на река Парана може да осигури на Боливия излаз на Атлантическия океан. Между Боливия и река Парагвай лежи само Чако Бореал...

Чако Бореал – спорната територия

Спорната територия е част от слабо населената, суха и неплодородна равнина Гран Чако (647 500 кв.км) в централна Южна Америка, където са измерени най-високите температури на континента.

Чако Бореал (259 000 кв.км) е северната част на равнината (на езика на местното население Чако Бореал означава “северно ловно поле”) между р. Пилкомайо, р. Парагвай и подножията на Андите. Поначало Чако Бореал принадлежи към същата испанска колониална област (аудиенсия), както и територията, на която е основана Боливия. Официална граница обаче между Боливия и Парагвай през пустинните полета не е прокарана (споровете между двете държави продължават шест десетилетия и поредните преговори са прекратени през 1913 г. без резултат).

Местното население от племената гуарани, мака, чамакоко културно и езиково се чувстват по-близки към парагвайците, които с тежък труд при изключително неблагоприятни природни условия се опитват да развиват в района някакво скотовъдство и производството на танин, извличан от дърветата чебрако. А след демографския колапс от 1870 г. в Парагвай смесените бракове между испаноезичното население и местните индианци стават масово явление, като езикът гуарано е втори официален език в страната.

В периода 1924–1931 г. Парагвай провежда в района на Чако Бореал 13 държавни военнокултурни експедиции, ръководени от руския белогвардейски генерал Иван Беляев. Снета е обща топографска карта на местността, локализирани са водоизточници, набелязани са подходящи трасета за прокарване на пътища, проучени са възможностите за изграждане на укрепени пунктове. Същевременно е осъществен добронамерен контакт с аборигенските племена, чиито примитивни култури са в различни степени на допир с цивилизацията. Редом с чисто военните задачи – регистриране на племената и населените места, установяване броя на хората, настроенията, морала и отношението им към съответния вожд (касик), съставяне списък на вождовете – експедициите извършват и значителна хуманитарно-културна дейност. Предоставят помощи и оръдия на труда, лекуват болни и извършват ваксинации, описват обичаи и артефакти, записват езика и фолклора. Загрижеността на парагвайското правителство към туземните индиански племена, добронамереното отношение и намирането на пътища за тяхното приобщаване се превръщат в може би най-добрата инвестиция при подготовката за бъдещата война.

От своя страна Боливия, освен на дипломатическо равнище, десетилетия наред не проявява никакъв интерес нито към голата полупустинна равнина, нито към маларийните блата, които се образуват през дъждовния сезон, нито към гъстите диви гори от кебрачо, а още по-малко към туземците...

Нещата се променят през 20-те години, когато политическият елит, вестниците и множество студенти агитатори разгръщат масова пропагандна кампания за присъединяване на “изконните” земи в Чако и излаз на Атлантическия океан по р. Парагвай, изтъкнати като законни права на Боливия и жизненоважни за нея фактори. Редом с представянето на най-разнообразни исторически, географски и икономически аргументи двете страни изнасят все по-напред своите челни въоръжени постове. Първият сериозен инцидент е на 26.02.1927 г., когато парагвайски патрул е пленен в близост до форт Сорпреса, а командирът на патрула лейт. Рохас Силва е убит (според боливийските власти – при опит за бягство...). Серия от международни арбитражи и временни договорености успяват да запазят крехкия мир до 1928 г., когато експедиции на “Стандарт Ойл” (американска компания, експлоатираща нефтените находища в Боливия) и на “Роял Дач Шел” откриват в Чако Бореал признаци за богати нефтени залежи. Апетитите се изострят и ситуацията става неудържима. Предни отряди на боливийската армия се придвижват дълбоко във вътрешността на Чако Бореал. Напрежението нараства и сблъсъкът е неизбежен...

Сблъсъкът

На 22.08.1928 г. е първата битка, а през декември в района на Вангуардия и Бокерон се водят сериозни сражения и боливийските войски превземат форт Вангуардия. Дипломатическите отношения между Боливия и Парагвай са прекъснати. Конфликтът влиза в дневния ред и на Съвета на Лигата на нациите (заседаващ в Лугано), и на Международната конференция на американските държави (Вашингтон). Оторизирана е специална комисия от неутрални държави, която работи по проблема. Групата на съседните страни също се опитва да регулира конфликта. Лансирани са няколко колективни и индивидуални дипломатически инициативи. Следващите четири години са, от една страна, период на безуспешни международни усилия за предотвратяване на войната, а, от друга – време, през което и двете враждуващи страни успешно се въоръжават и подготвят за война.

По всички тогавашни стандарти Боливия изглежда по-силната страна. Три пъти по-големият човешки ресурс (населението º е около 3 милиона души), кредит от “Стандарт Ойл” и приходите от сребърните, медните и оловните мини позволяват на президентите Хернандо Гилес Рейес (1926–1930) и Даниел Саламанка (от март 1931) въпреки икономическите проблеми да увеличат значително разходите за въоръжение. По договор с компанията “Викерс-Армстронг” са доставени 36 000 пушки “Маузер”, 250 тежки и 500 леки картечници, 64 модерни оръдия, 5 шесттонни танка “Викерс” (еднокуполни и двукуполни), картечни танкети “Кардън-Лойд МК-VI” и 15 самолета (6 изтребителя “Викерс-143”, 6 бомбардировача “Викерс-149” и 3 учебно-тренировъчни). Офицерският корпус е многоброен и с високото самочувствие на национален елит, армията е добре екипирана и обучена от немски военни специалисти. Към началото на 1932 г. Боливия разполага със 70 самолета във военновъздушния си корпус (Куерпо де Авиасьон), 6000 души редовна армия и висок мобилизационен потенциал.

Парагвай според силите си, ползвайки и таен заем от Аржентина, също полага усилия за модернизиране на въоръжението си. Закупени са 17 000 пушки “Маузер”, 32 планински оръдия “Шнайдер” (8 бр. 105-мм гаубици и 24 бр. 75-мм), 200 леки картечници “Мадсен” и тежки картечници “Броунинг”, 24 бр. 81-мм минохвъргачки “Стокс-Бранд”, 2 военни речни кораба. През 1928 г. са закупени 9 самолета от различни типове и марки, през 1929 – 14 френски самолета с еднакви двигатели “Лорен-Дитрих” – 450 к.с. (7 бр. двумоторни бомбардировачи “Потез-25-А2” и 7 бр. изтребители – изцяло металически моноплани “Вибо-73-С1”). Добрата идея за стандартизиране на самолетните двигатели впоследствие дава катастрофални резултати поради лошия избор. В горещия и влажен климат тези двигатели се представят много зле. През 1931 г. са закупени и 5 учебни биплана “Консолидейтит-Флийт”. Към началото на 1932 г. военновъздушните сили на Парагвай (Фуезас аереас насионалес), обучавани от френски специалисти, възлизат на 35 самолета. В редовната сухопътна армия служат 4000 души с мобилизационна готовност за още 16 000.

В един момент изглежда, че международните усилия за запазване на мира дават положителен резултат. На 1.05.1930 г. дипломатическите отношения между Боливия и Парагвай са възстановени, а боливийските войски са изтеглени от завзетия през 1928 г. форт Вангуардия. Два месеца по-късно обаче Боливия отново прекратява дипломатическите отношения. Конференцията на американските държави предлага да се сключи пакт за ненападение. Двете страни се съгласяват. През есента на 1931 г. във Вашингтон започват преговори, които до пролетта на 1932 г. не постигат напредък. За да се излезе от задънената улица, председателят на Конференцията представя на двете страни проект за договор. Но в този момент от Чако пристигат лоши новини... Войната започва.

Войната

На 15 юни 1932 г. група от 200 боливийски войници превзема парагвайския форт Карлос Антонио Лопес, отбраняван от 5 войници и 1 капрал. Капралът и един от войниците са убити. Останалите успяват след три дни да се доберат до щаба на 1-ва дивизия и да съобщят за станалото. Командирът на дивизията подполковник Естигарибия незабавно организира рейд и завзема обратно форта. Боливийската страна се опитва да представи това като агресия и въоръжените º сили започват “ответни” мащабни настъпателни действия в дълбочина на територията Чако Бореал към фортовете Коралес, Толедо и Бокерон. Недовършеният форт Коралес е превзет бързо, но в района на Бокерон се завързват тежки сражения и фортът пада чак в края на юли.

Междувременно Хосе Феликс Естигарибия (1888–1940) е произведен в чин полковник и е назначен от президента Еузебио Аяла за главнокомандващ на парагвайската армия. Изборът се оказва перфектен. Много добре образован, включително и с висш курс във Френската военна академия, Естигарибия се проявява като талантлив и решителен военачалник с вкус към активните и маневрените акции. От значение е и способността му да подбира добри командири в частите и щабовете, както и доброто му сработване с цивилното правителство в Асунсион. Освен всичко друго той произхожда и от племето гуарани, прекрасно познава театъра на военните действия и своите войници, ползва се сред тях с респект и уважение. (След войната, през 1939 г., маршал Естигарибия е избран за президент, провежда поземлена и образователна реформа, балансира бюджета на страната, въвежда нова конституция, узаконяваща “силна, но не деспотична” власт на президента.)

През юли и август 1932 г. в Парагвай е проведена всеобща мобилизация. Въоръжените сили нарастват до 30 000 души, но по-голямата част от войниците са с цивилни дрехи и са въоръжени само с ножове мачете.

През септември Естигарибия съсредоточава почти цялата армия и цялата авиация в района на Бокерон. Боливийските части са обкръжени и на 29 септември фортът е превзет. Възвърнат е и форт Коралес. Опитите да се развие контранастъпление обаче са неуспешни. Към края на 1932 г. войските на двете страни са на позициите от началото на войната и провеждат усилена подготовка за кампанията през предстоящата година.

През декември 1932 г. за главнокомандващ на боливийската армия отново е назначен германският генерал-майор Ханс Кунд, наричан още “Белия кондор”. На него Боливия възлага всичките си надежди за победен изход и този избор ще се окаже съдбовен...

“Белия кондор” Кунд срещу белия генерал Беляев

По време на войната в Чако продължава задочният двубой между двама офицери – типични представители на военните традиции, от които произхождат – германската и руската. За малко съдбата да ги сблъска очи в очи през Първата световна война – и двамата воюват в района на Карпатите. Животът и на двамата е свързан с Латинска Америка, но днес спомените за тях са много различни...

Ханс Кунд е роден през 1869 г. и кариерата му по нищо не се отличава от тази на стандартен пруски офицер до 1911 г., когато с чин майор е командирован в Боливия начело на мисията от осемнадесет германски военни съветници. По време на световната война Кунд се завръща в Германия и като командир на полк се сражава на Руския фронт. Достига до началник щаб на корпус. След поражението на Германия отново се завръща в Боливия, където вече като генерал-майор става началник на генералния щаб на боливийската армия (1921), военен министър (1925), отново шеф на генералния щаб (1931). Скоро след това е принуден да напусне страната заради заиграване в политически интриги. Ханс Кунд се проявява като много добър мирновременен генерал. Методично, по прусашки, за едно десетилетие успява да направи много за школовката на боливийската армия. Той е автор и на военния план за настъпление срещу Парагвай. Стратегията му се свежда до параден поход към Асунсион и бърза победа над по-слабия съсед. Предварителното разузнаване обаче не дава достоверна информация за възможностите на противника, а логистичното осигуряване на кампанията е изключително слабо.

От началото на 1933 г., след като генерал Кунд отново е поел командването на боливийската армия, усилията на двете страни се съсредоточават в района на форт Нанава – ключова крепост между реките Пилкомайо и Рио Верде. Тя контролира важните стратегически направления към Консепсион и към Асунсион и е отбранявана от 5-а парагвайска дивизия с командир подполковник Иразобала. (Организацията на парагвайската армия е дивизионна, но дивизиите са с численост между батальон и полк по европейските стандарти.) Фортът е почти изолиран, снабдяването на гарнизона се извършва с четири самолета “Потез”, подложен е на масирани бомбардировки. Но въпреки това устоява.

Януарската офанзива на боливийците е пълен провал. Тактическото изкуство на генерал Кунд не познава фланговите обходни маньоври и залага единствено на фронталния удар. Над 2000 убити дава боливийската армия (срещу 250 парагвайци) в опита си да напредва срещу добре изградена система от отбранителни съоръжения.

За изграждането на парагвайската отбрана голяма заслуга има руският белогвардейски генерал Иван (Хуан) Беляев, който няколко години е преподавал инженерни науки, фортификация и френски език във военното училище в Асунсион, през есента на 1932 г. става инспектор на артилерията и е произведен в чин дивизионен генерал, а от април 1933 г. е назначен за началник на генералния щаб на парагвайската армия.

Иван Тимофеевич Беляев е роден през 1883 г. (според някои източници през 1875 г.) в Санкт Петербург в семейството на потомствен военен. Завършва Кадетски корпус и Михайловското артилерийско училище. Още като юноша проявява интерес към екзотичните южноамерикански култури. Като млад офицер е приет за член на Императорското географско общество. Служи в лейбгвардейската артилерия. В Кавказ написва първото си географско и културологично изследване. По време на Първата световна война се сражава в Кавказ и в Карпатите. Командва дивизион тежки гаубици. Кавалер е на Георгиевския кръст за храброст. Достига чин генерал-майор.

След болшевишката революция воюва в Бялата доброволческа армия на Деникин и Кутепов и споделя пътя º на изгнаничеството. През Галиполи и България попада във Франция, откъдето през 1923 г. заминава за Буенос Айрес (Аржентина), а малко по-късно се установява в Парагвай. Занимава се с военна и научна дейност (ръководител е на експедициите в Чако), полага усилия за създаването на “руско гнездо” в Латинска Америка, което да приютява прокудени руснаци и да съхрани “макар и част от истинската Русия”. (Освен Беляев в парагвайската армия воюват още един руски генерал – Николай Францевич Ерн, както и десетки добре образовани офицери с боен опит и стотици войници. За разлика от чехословашките и перуанските наемници, които служат в армията на Боливия, руснаците свързват своето бъдеще със съдбата на новата си родина и се сражават с много по-висока мотивираност.)

След войната Беляев се отдава на научна работа, оглавява Националния патронат по индианските въпроси, ръководител е на първата индианска колония, прилага на практика концепцията за взаимното обогатяване между културите на Стария и Новия свят, публикува множество изследвания. Умира през 1957 г. и е погребан с почести в Асунсион.

Крахът на боливийската надежда

След януарския неуспех боливийската армия се прегрупира и се подготвя за нова мащабна офанзива. Въпреки оръжейното ембарго са закупени няколко германски самолета “Юнкерс” и холандски “Фокер” (чрез Естония).

Сцени от войната в Чако

Същевременно и парагвайците закупуват 5 италиански изтребителя “Фиат” CR-20bis, няколко танкети CV3/33 “Ансалдо-Фиат” и доизграждат отбранителните си райони.

Тези райони всъщност представляват мрежа от малки дървено-землени укрепления и окопи, защитени с минни полета и бодлива тел, охранявани от немногочислени бойни групи, въоръжени с картечници и минохвъргачки – “артилерията на бедните”. Укрепленията са така разположени, че контролират пътищата и оскъдните водоизточници в Чако Бореал. Особено внимание се отделя на инженерната маскировка. Изграждат се фалшиви артилерийски позиции. Прокараните през горите пътища се покриват с клони, за да се затрудни локализирането им от въздуха. Боливийската авиация, която има господство във въздуха, действа разсъсредоточено и на практика не постига значителен ефект.

Тази отбранителна система е съобразена със скромното въоръжение на парагвайската армия и дава много добри резултати, тъй като позволява гъвкавост в зависимост от оперативната обстановка и максимално използване на собствените преимущества, особено на фона на шаблонните тактики на противника. Отличното познаване на терена позволява на парагвайски диверсионни отряди лесно да се инфилтрират в линиите на противника, да му нанасят чести обезкървяващи и деморализиращи удари във фланг и тил, да прекъсват и без това пределно разтеглените му снабдителни комуникации.

(Любопитен е фактът, че идеята за подобна отбранителна система, родена в Парагвай от руска военна мисъл, широко е използвана от германската армия на Източния фронт и в Нормандия при отстъплението през 1944 г.)

През юли 1933 г. генерал Кунд (който през цялото си пребиваване в Боливия и по време на войната нито веднъж не посещава района на Чако) предприема масирана офанзива при осигурено числено превъзходство – отново срещу Нанава и отново с фронтален удар, което не изненадва парагвайското командване. Участват и боливийските танкове “Викерс” с подкрепата на огнехвъргачки, но въпреки това настъплението се препъва в системата от укрепени пунктове, устремът се загубва и скоро затихва без друг резултат, освен хилядите убити и ранени.

Леките танкове “Викерс”, както и танкетите “Ансалдо-Фиат” демонстрират в Чако пълната си непригодност в реални бойни условия.

(Не е известно дали тогавашното българско военно командване е изучавало опита от войната в Чако, но през 1935 г. България създава бронетанковите си войски, като закупува именно 14 танкети “Ансалдо-Фиат”, а през 1936 г. договаря и 8 шесттонни еднокуполни танка “Викерс”.)

Боливийската армия е деморализирана от неуспеха, многобройните жертви, лошото снабдяване и калпавото командване. Не е без значение и фактът, че войниците са предимно планинци и не понасят пустинния климат в Чако. Парагвайската армия се сражава за своята територия, удържала е напора на противника и старателно се готви за контраудар.

През октомври в района на Кампо Виа е обкръжена и разбита основната групировка на боливийската армия. Взети са над 7000 пленници. Открит е пътят за контранастъпление по поречието на р. Пилкомойо – на северозапад, към Боливия. Генерал Кунд е свален от поста главнокомандващ през ноември и е изгонен окончателно от страната. Умира през 1936 г. в Швейцария.

От военна гледна точка в този момент войната вече е спечелена от Парагвай. Но след поисканото от Боливия кратко примирие,

Касапницата продължава

още година и половина. През 1934 г. парагвайските части напредват по целия фронт и установяват пълен контрол върху спорната територия на Чако Бореал. През ноември са превзети форт Баливиан и летището Самахуате – вече на боливийска територия. През декември боливийските военни с преврат свалят президента Саламанка и поставят на поста дотогавашния вицепрезидент Сорсано. В началото на 1935 г. парагвайската армия навлиза на боливийска територия отвъд спорната зона и през май обкръжава гр. Виля Монтес и гарнизона, командван от чехословашкия генерал Плачек. Чрез Лигата на нациите Боливия иска мир.

Двете страни са крайно изтощени от продължителната и кръвопролитна война и са на предела на силите си. ВВС и на двете страни вече фактически не съществуват. В Боливия са останали не повече от 20 самолета, а в Парагвай – около 10, при това в лошо техническо състояние. (При липсата на собствено производство и с ограничени финансови ресурси авиомеханиците и в двете страни през цялата война практикуват т.нар. “канибализъм” – свалят части от изправни самолети, за да могат да летят други.) Подобно е състоянието в двете армии и на малобройните автопаркове, и на артилерийското въоръжение. А след настъплението парагвайската армия е вече отвъд предела на снабдителните си вериги.

Въпреки войнствените гласове от Асунсион за офанзива към Санта Круз разумът надделява и на 12 юни 1935 г. е подписано примирие, което слага край на войната за Чако.

Цената на войната е тежка и за двете страни. Те са разорени и затънали в дългове. По усреднени данни (различните източници посочват различни цифри) общият брой на убитите е около 90 000 души (боливийци – 50 000, парагвайци – 40 000), което представлява 26% от общия брой на мобилизираните в двете армии за трите години на войната (200 000 боливийци и 150 000 парагвайци). За сравнение – през Първата световна война общият брой на убитите (8,5 милиона) към общия брой на мобилизираните (65 милиона) е 13%. По този показател войната в Чако заема едно от челните места в черната класация на войните през XX в.

Мирът

След тригодишна международна конференция в Буенос Айрес на 21 юли 1938 г. между Боливия и Парагвай е подписан договор “за мир, приятелство и граници” (ратифициран от страните на 29 август 1938 г.), който увенчава десетгодишните усилия и на Лигата на нациите, и на организациите на американските държави. Международните системи за сигурност натрупват ценен опит. За първи път две държави – пълноправни членки на Лигата на нациите, водят помежду си обявена война. За първи път международна организация се опитва да наложи оръжейно ембарго на воюващите страни. Натрупаният опит не може да бъде използван в Европа, където новата световна война е вече на прага. Американските държави обаче демонстрират своята зрелост, а и САЩ модернизират външната си политика в региона. Въоръженият конфликт не е предотвратен, но не му се позволява да се разпростре извън района на Чако Бореал.

Усилията за запазване на мира дават на Южна Америка и първия Нобелов лауреат – Карлос Сааведра Ламас (1878–1959). Блестящ юрист със световно признание в областта на социологията, политическата икономия, трудовото, конституционното и международното право, Сааведра Ламас е професор в Ла Плата и Буенос Айрес, а от 1932 г. е министър на външните работи на Аржентина. Автор и радетел е на идеята за общ южноамерикански антивоенен пакт и отказ от агресивни войни. За миротворческите му усилия по време на войната в Чако е удостоен с Нобеловата награда за мир през 1936 г.

По силата на мирния договор от 1938 г. Парагвай получава три четвърти от спорната територия, а Боливия, тесен коридор с излаз на р. Парагвай и право на пристанище с гарантирано свободно корабоплаване.

Подписването на мирния договор мужду Боливия и Парагвай (Буенос Айрес, 1938 г.)

Епилог

В изпълнените със смърт пустинни равнини на Чако Бореал нефт не е открит...

Използвани източници:

Гончаров, Владислав. Война Чако. – В: Шталь, Александр В. Малые войны 1920–1930-ых годов. (Прил.2) М.-Спб., 2003.; Marley, David, Wars of the Americas.1998.; Bolivia The Chaco War. The Library of Congress (USA) Country Studies. 1989.; From the War of the Pacific to the Chaco War, 1879–1935. The Library of Congress (USA) Country Studies. 1989.; Johnson, Robert Craig. The Gran Chaco War: Fighting for Mirages in the Foothills of the Andes. – Eagle Droppings, IPMS/USA,1996.; Corum, James S. Airpower in the Chaco War. LAAHS USA.; Columbia Encyclopedia, Sixth Edition, 2004.; Dictionary of Twentieth Century World History, by Jan Palmowski Oxford, 1997.; Der Grosse Brockhaus Lexicon. Leipzig, 1929, 1933.; Системная история международных отношений 1918–1991. Т 1. События 1918–1945. Под ред. д.п.н. проф. А. Д. Богатурова. Москва, 2000.; The Chaco Dispute. – American Journal of International Low. Vol.28. Official Documents (Oct., 1934).; Kain, Ronald Stuart. The Chaco Dispute and the Peace System. – Political Science Quarterly. Vol.50, Issue 3 (Sept.,1935).; Bolivia – Paraguai: Treaty of Peace, Friendship and Boundaries. – American Journal of International Low. Vol.32. Official Documents (Oct., 1938).; Гладышева, Наталия. Русский уголок в Парагвае. – Спецназ России, №12, дек. 2002.; Интернет ресурси

към начална страница “военно издателство”

към “военноисторически сборник”

към съдържание вис бр.3. 2004.